Сашо, давай да се откажем от Елинка и да я върнем в детска институция!
Ти си напълно лудо? Какво имаш предвид с да се откажем? Александър погледна изумен жена си.
Е, както искам! Ще я върнем! Жана потрепна къдравете си. Скоро ще имаме свое дете, защо ни трябва чуждо?
Жано! Точно за това ще се радваме, че Бог ни благослови, защото помогнахме на малка сирачка да намери семейство! Ти пак настояваше да я осиновим!
Писнах, че вече нямам надежда да имаме свое дете затова настоявах. Какво е семейство без деца?
Петгодишната Елинка стоеше зад вратата на нашата спалня и не можеше да повярва в чутото. Не е наша? Искат да я върнат в институцията? Сълзите й се стичат от очите. Тя се радваше, че скоро ще има братчо или сестричка А сега, заради това, ще загуби родителите!
Усетих, че нещо се случва, и се изправих от леглото, тръгвайки към вратата. Зад нея стоеше плачещата Елинка.
Папо, аз съм ли ви не вашата? огромните ѝ очи гледаха тревожно към Александъра.
Ах, слънчице мое! взех дъщерята на ръце. Разбира се, че си моя!
Но вие казахте, че искате да ме върнете в институция! Значи не съм ваша? упорито продължи Елинка, разклатвайки сълзите по бузите.
Да, взехме те в къщата, но това не означава, че не си наш роден дете! Обичаме те! Майка просто е в емоционален вихър от очакването на бебето Хайде, ще те успокоя.
Ще се откажа от теб и никога няма да видиш детето! изкреща Жана. Искам истинско семейство без чужди!
Жано, успокой се! Нямаме чужди в къщата! опитах да я успокоя. Елинка също е наша дъщеря!
Не я родих! Тя не е моя! Жана се ядоса още повече. Избери: или аз, или тя!
Помагах на Елинка да събере нещата.
Ще живееш при баба, докато майка се успокои, казах ѝ, бебето ще се роди, майка ще се успокои и ние ще те вземем, добре?
Тя кимна. Беше готова да направи всичко, само да не се върне в институцията. Баба й беше добра и винаги ѝ поднасяше нещо вкусно.
Бабо! Ако майка иска да ме върне в институция, мога ли да остана при теб? попита момичето, докато се прибираше в къщи. Баба Лидия Едуардова се вгледа строго в сина си, а той се усмихна разтърсен: Жаната е в емоционален вихър!
Разбира се, принцесо! баба се захвана да я облече. Но майка няма да те пуска, защото си нейна дъщеря! Тя просто изразява нервност!
Две месеци Елинка живееше при баба. Отец я виждаше по-рядко, разкъсван между работа в софийския завод и болницата, където Жана лежеше в реанимацията.
Една сутрин, докато баба приготвяше закуска, Елинка гледаше през прозореца. Видя колата на бащата и вика радостно:
Баа! Папа е дошъл!
Ти толкова рано? вдигна вежди Лидия. Синът никога не пристигаше преди обед. Чувствайки, че нещо лошо се навива, тя заповяда на внучката да остане в кухнята и сама отиде на входа.
Жана почина тази нощ. Започнаха раждането и тя не успя и бебето също Александър се остави на дивана във входната.
Тримата седнаха в кухнята, забраввайки за чашата с охладения чай.
Мамо, ще взема Елинка. Време е да се върне у дома.
Ако искаш, мога временно да живея с вас, попита Лидия, гледайки към сина си.
Благодаря, мамо
Елинка с лъчезарна усмивка разглеждаше новите си колани. Още малко и ще бъде истинска ученичка! Красива униформа и ярка раница я очакваха.
В коридора се чу звук на отваряща се врата. Папа!
Папо! влетя момичето да посрещне бащата си. Александър не беше сам до него стоеше късокестен жълтокож млада жена.
Дъще, запознай се: това е Ивана! Тя ще живее с нас! каза Александър с изиграна радост.
Здравей, Елинко! усмихна се Ивана и подаде букет. За първото събота.
Здрасти! пробурчаше Елинка и, пренебрегвайки букета, се оттегли към стаята си.
Не се ядосвай, чух гласа на бащата към Ивана, тя е добра и мила!
Сигурна съм, че ще се сприятелим, отвърна Ивана.
Аха, сега!, помисли си Елинка и силно затвори вратата в своята стая.
Баща и Ивана се ожениха скромно. Скоро му предложиха нова длъжност и той почти изчезна в работата. Грижата за Елинка падна върху раменете на Ивана. Тя се стараеше да се приближи до момичето: помагаше с домашните, ходеше на родителски събрания, кина и кафенета. С времето Елинка се разтопи и се довериха на майка-стъпка. В къщата настъпи идилия.
Краят на учебната година донесе още едно радостно събитие Ивана очакваше бебе. За Елинка това беше удар. Тя се затвори в стаята и плачеше дълго. Ивана стоеше зад вратата и молеше да отвори:
Елинко! Спри да плачеш! Обичам те! Никой не ще те отнеме! Винаги ще сме заедно! Ти си моето най-скъпо дете!
Наистина? излезе Елинка с изплакнати сълзи.
Разбира се! Ивана я прегърна. Ти си мое дете! Никой не ще те отнеме!
Месеци по-късно Елинка държеше на ръце малкия си брат и се възхищаваше колко е късчето.
Мам! Виж колко е смешен! не забеляза, как нарече Ивана “мама”. Ивана, скривайки слезите от щастие, се приближи и я прегърна.
Две години по-късно, когато Елинка беше в четвърти клас, в къщата настъпи беда в автомобилна катастрофа загина Александър. Елинка и Ивана се заеха автоматично с домашните задължения, грижиха се за малкия Кольо и мълчеше. Страхуваха се да говорят, защото сълзите излизаха незабавно. Кольо не разбираше какво става и се караше.
Една нощ, докато момчето спеше, Ивана се приближи до Елинка и каза:
Елин, повече така не може! Трябва да продължим напред. Папа няма да се върне, но животът продължава. Да спрем да страдаме, добре?
Добре, съгласи се Елинка. Майка беше права бащата не се връща.
Тогава, точно докато решаваше да живее без страдание, чуста вратата се подклави. На входа се появи голяма тетка, представила се като инспектор от службата за попечителство и изискваше Елинка да се върне в институция, защото е останала без родители.
Как така? А аз? възмути Ивана.
Покажете ми документите за осиновяване! наложи инспекторът. Доказателствата липсваха. Точно това! Баба е твърде стара, за да осигури пълноценен живот, а вие не сте родители! Събирай се, Елена!
За разлика от Ивана, Елинка не плачеше. Й беше безразлично какво ще последва. Дълго време ѝ се сбъдна дяволския сън остана напълно сама.
Ще те взема оттам! викаше Ивана, но Елинка не вярваше. Кой ще се грижи за сирачка? Преди, когато бащата беше жив, я обичаха. Сега няма баща и никой не я иска, особено Ивана, която имаше собствено дете.
Ивана редовно посещаваше Елинка в детската институция, но момичето не отговаряше. Тя виждаше как жената седеше на пейка в очакване, но никога не се прибираше. С течение на времето Ивана започна да идва все по-рядко и най-накрая изчезна.
Ето, стигнах! Станах майка! мисъл с горчиво усмивка премина през ума на Елинка.
Два месеца по-късно:
Ленка! Отиди, директорката те вика! се позвъна вратата на малкия Васьо, местния шкодник. Какво иска от мен?, попита се Елинка. Нищо нямам направено!
Елена, честито: те приемат в семеен кръг! обяви директорката на институцията. Не точно семеен, но поне!
Не искам никакъв нов семеен кръг! изрече мрачно Елинка. Нямам късмет с семействата!
Късметът ще дойде, а сега събери вещите си и тръгвай при новите си родители!
Елинка се оттегли послушно. Отново й беше безразлично какво ще се случи.
Пред входа на институцията стоеше Ивана.
Какво ти прави тук? попита безинтересно Елинка.
Търся те
Вече ме осиновиха
Това съм аз.
Ти? не можеше да прикрие радостта.
Да! Казах, че си мое дете и никой не ще те отнеме! Съжалявам, че самотната майка не се взема сериозно при осиновявания, но успях да докажа, че ще ти осигуря достоен живот и малко корупция, защото това също се допускат Така че, сега сме истинско семейство! Хайде, Кольо те чака!
Хайде, мамо
