Елена, имам лоши новини промълви Марин, оставяйки лъжицата в чинията и гледайки в земята. С майка положението се влошава. Жената е вече на осемдесет години. Не може сама. Трябва ѝ човек край нея постоянно.
Страхувах се от това… въздъхна Станислава, избърсвайки ръцете си в престилката. Говори ли с Димитър? Ще трябва вероятно да търсим гледачка. Ние с теб сами няма да се справим.
Говорих. Решихме: гледачка е скъпо удоволствие. А и кой ще пусне чужд човек у дома? Най-добре някой от семейството да поеме. Родова задълженост…
Решихме? стегна се Станислава. Ти и брат ти вече сте избрали всичко?
Така е. Решихме, че ти си най-подходящата. Майка ме познава, но теб приема. На чужда, не може да се довери. Пък и ти си вкъщи, може да напуснеш работа и да се грижиш за нея.
Станислава усети как ѝ се сви сърцето. Работеше като счетоводителка още малко оставаше до пенсия. Да се откаже ли? Да изгуби всичко преди края?
Марине, трябва да помисля. Аз не съм от желязо. И аз си имам болежки. Най-малкото, не ме попитахте, а директно ме изправихте пред свършен факт.
Добре знаеш, Елена, че майка ни даде този апартамент. Всичко направи за нас, сега е наш ред. И аз, и Димитър ще помагаме. Няма да си сама.
Тя чудесно знаеше помощта им ще е само на думи, а накрая всичко ще падне върху нея. Не възрази. Взе дълъг отпуск за отглеждане на болен роднина и постави само едно ясно условие:
Само месец. После говорим отново. Не поемам завинаги.
Добре, разбрахме се. Ще докараме майка при нас по-удобно е. Да не висиш между два апартамента.
На следващия ден Надежда Маринова, майката на Марин, пристигна на прага на дома им в Пловдив. Слаба, едва се движеше. Донесоха количка, сложиха покривка, наредиха лекарствата, наляха вода, наредиха възглавници и одеяла. В апартамента се разля миризма на старост и лавандула за дезинфекция.
Марин веднага започна да раздава нареждания:
Сложи ѝ възглавница под гърба. Супата изстина стопли я. И гледай да си изпие всички хапчета ти отговаряш вече!
Станислава мълчеше и вършеше всичко. Но вече не беше на четиридесет гърбът я болеше, кръвното прескачаше, ставите скърцаха. А свекърва ѝ, като на инат, все нещо бъркаше: разливаше вода, криеше хапчета, недоволстваше от шума.
След няколко дни дойде Димитър с жена си Милена. Без да свалят палтата си, направиха тур из апартамента като из музей. Коментираха на висок глас: Тук не може да диша, Тук дърпа. Станислава стоеше край стената, едва забележима.
Мамо, как си? Да не те ядосва Елена? попита Димитър.
С него, кой ли ме иска вече, дете? оплака се Надежда Маринова. Гледа ме като товар. Ни баница, ни грижа всичко прави по задължение…
Станислава не издържа.
Баницата ще е утре. Днес има кюфтета и супа. Защо да правя всичко наведнъж?
Станислава намеси се Милена как така не готвиш всеки ден? Възрастен човек е трябва като дете да го нахраниш. Тежи ли ти?
Готвя, пера, чистя, сменям… Пробвай ти, после ще говориш. Твой ред като дойде прави както знаеш.
Ама аз имам работа! Не мога… и не знам как! паникьоса се Милена, самочувствието ѝ се изпари.
И си тръгнаха, както и бяха дошли без да помогнат.
А Марин, въпреки обещанията, все по-рядко се прибираше:
Елена, жена си оправяй се. На работа съм, изморен съм. А и така е по нашенско снаха гледа свекърва. Никой досега не се е оплакал.
Станислава стискаше зъби и броеше дните до връщането на работа.
След три седмици Марин пристигна с новина:
Говорих с Димитър. Майка ще ти завещае апартамента. Но ти напускаш и поемаш за нея завинаги. Справедливо е.
Какво?! Станислава пребледня. Наистина ли мислиш, че ще си дам живота за няколко квадрата? Не искам апартамент на цената на здравето си! Не искам години грижи срещу наследство!
Помисли за сина ни! Ще продадем апартамента ще делим, а на Влади ще остане нещо.
След десет години? Или петнайсет? А аз какво? Ще изчезна от живота си?
Марин мълча, нацупен.
Не ми пука за апартамента, Марине. Искам да живея. Да се върна на работа, да си пия кафето на спокойствие, да чета, а не да търча с буркани. И ти имаш брат нека за разнообразие и той поеме отговорност. Или наемете гледачка!
Всичко било до парите! Твоята заплата е нищожна. По-добре е да си вкъщи!
Не! Решила съм! Станислава го погледна право в очите. Правете каквото щете. Но аз повече няма да гледам Надежда Маринова.
Седмица по-късно събра нещата си. Тихо, без разправии. Намери си стая под наем в кооперация. Синът ѝ, Владислав, я подкрепи обеща да помага с пари, да ѝ се обажда, да я вижда.
А Марин бързо разбра: за майка трябва грижа. Откриха скоро гледачка. С документи, с препоръки.
Станислава, за първи път от много години, усети свобода. Чистота в душата си. Отговорността се сниши. Просто жена. Първото утро от новия си живот си взе кафе, погледна към изгрева над Пловдив и почувства, че най-накрая живее за себе си.
