Опека на разстояние
Божана Николовa стоеше пред прозореца и гледаше как редки колички се плъзгат по заснежената улица. Стъклото беше надраскано, а светлината от уличната лампа се разпъваше в мътно кръгче. Долу в дълъг пухен палто една жена държеше ръка за ръка малко момче, което се опираше и се стискаше към снежната кърпа. Божана отвърна погледа си. На масичката до телефона екранът беше черен.
В кухнята тикали часовникът, а до радиатора сушеха се нейните дънки. Тя се върна към масата, където лежеше тънка папка с документи: акт за раждане на сина, копие от разводния акт, няколко удостоверения. На върха бе заявление до полицейското управление, написано с нейния ръкопис, който изглеждаше чужд и неравен.
Преди две седмици тя сама качи Симеон в влака. Бившият й съпруг Иван стоеше на перона, махаше с ръка, а до него майка му се мъкаше с термос и торта с кнедли. Тогава всичко се струваше ясно седмица ваканция при баща, ново училище в града им щеше да го привикне, а тя ще си почине и ще подреди шкафа.
Тя помнише как Симеон се притискаше до стъклото на вагона и показваше два пръста: Две седмици, мамо! Тя кима, усмихна се, макар в гърлото й да се натрупа кърпа. Иван уверяваше, че е купил обратен билет и всичко е под контрол. Не се притеснявай, Божо, той не отива в тайга, каза той тогава, докато й връщаше куфара на сина.
Денят на напускане падна върху тридесеттретия й рожден ден. Вечер тя си купи малък тортик, духна свеща и пожела Симеон да бъде добре. После си седи в тишина, слушайки как в съседната къща някой мести мебели.
След седмица Иван се обади и каза, че Симеон се простуди и лекарят му препоръчва да не тръгва. Нищо страшно, ще се поправи още седмица, нали не? промълви той бързо, сякаш си оправдаваше закъснението. Божана стиска телефона. Помисли как синът мрази дългите пътувания и как му се вдига температура от стрес. Каза, че е наред, нека се поправи.
Още след седмица Иван спря да се обажда. Първо не отговаряше, после изпрати кратко съобщение в чат: Не мога сега, после. Кога после? натискаше тя, стичаше, натискаше отново. Нямаше отговор.
Божана започна да се обажда на сина. Първо той вдигна слушалката и говореше тихо, сякаш в стаята има някой, който слуша. Мамо, всичко е наред, отидохме в парка, татко ми купи кола. Тя попита за училището, за уроците. Баба помага, не се тревожи. Когато я попита кога ще се върне, Симеон замълча и после рече: Татко казва, че ще останем още малко. Той намери работа, тук е подобре.
Фразата подобре се закачи в главата й като кост. Попита къде живеят. Момчето спря и назова град, областен център на хиляда километра от техния дом. После ще ти разкажа, мамо, аз съм, и връзката се сруса.
Оттогава животът й се стесни до една цел да върне сина. Всичко останало работа в счетоводството на малка строителна фирма, походи в магазина, разговори със съседка в асансьора се превърна в фон, като шум от телевизор в чужда къща.
В полицейското управление влезе със задържани колене. В коридора миришеше евтин освежител за въздух и мастило. На стената висяше плакат с избледнели листовки. Младши дежурен, погледнал заявлението й, повика постарши. Той, мъж с изморено лице, я прочете, въздъхна и каза:
Имате ли споразумение за общуване с детето?
Не, призна тя. Уговорихме се устно. Детето е регистрирано при мен, живееше при мен. Трябваше да се върне.
Пишете иск за неизпълнение на съдебното решение, ако има такова. Ако няма за самоуправство. Това е гражданскоправен спор. Трябва ви съд, да се определи местоживеенето на детето.
Той говореше спокойно, без злоба, но и без ангажираност. Божана кима, макар в съзнанието й да бушува. Сянаше си, че всичко трябва да е полесно: майка, син, който е живял с нея, някой, който го е взел и не връща. Какво още да се изяснява?
Вечер тя се обади на сестра си, Радина, живееща в друг район с мъж и две деца, винаги изглеждаща постабилна.
Може би той наистина се е установил там, каза Радина предпазливо. Работа, детска градина, училище. Помисли какво ще е подобре за Симеон.
Подобре е при мен, отвърна Божана, усещайки как в гърдите й се издига вълна. Той дори своите неща не е взел. Тук има лекар, училище, приятели. Той се страхува от тъмното, помниш? А там не знам къде са.
Радина се усмихна със сянка на съчувствие. Подкрепата, на която Божана се надяваше, не дойде.
На работа шефът я повика, след като отново закъсня, връщайки се от многофункционален център.
Божана Николовa, вие сте добър специалист, но не мога да затворя очи, каза той, скръствайки ръце. Личните ви проблеми разбирам, но справките не се правят сами.
Тя избледна от срам. Искаше да обясни, че синът й е в чужд град, че всеки пропуснат разговор й струва нещо ценно. Думите й се задържаха. Кима и каза, че ще се постарае.
По препоръка на колега намери адвокат малка кантора на първия етаж на жилищна сграда, на вратата табелка с избледнели букви. Вътре миришеше кафе. Мъж на около четиридесет години, с рядко коса и внимателни очи, я изслуша, задаваше уточняващи въпроси.
Т.е. няма официално съдебно решение за местоживеенето на детето? повтори той.
Не. Разводихме се в общината без спорове. Той тогава каза, че детето остава при мен.
Регистрацията при вас е плюс. Но бащата също е родител с равни права. Сега той задържа детето. Можем да подадем иск за определяне на местообитание и едновременно заявление до опеката. Те ще участват в процеса.
Колко ще струва запъна се Божана. Колко време ще отнеме?
Адвокатът вдигна рамене.
Петшест месеца, може и повече, зависи от натовареността на съда, от експертизите. Трябва ви търпение.
Думата търпение прозвуча почти подигравателно. Божана представи тези месеци празна детска легло, тетрадки на рафта. Попита за цената на услугите, сметна в ума колко може да отложи, ако спре да купува излишни неща, а само необходимото.
Те подадоха иска. Божана няколко пъти ходеше в отделението на опеката по нейния адрес. В кабинета, където приемаха граждани, беше задушно. На прозореца стояха изкуствени цветя. Жена с къса прическа, представила се като специалист по детски дела, задаваше въпроси, попълваше формуляри.
От кога детето живее с вас?
От раждането. Иван тогава работеше на вахта, рядко беше вкъщи.
Какви са условията? попита жената, вдигайки очи.
Божана изброи: отделно легло, письменен стол, рафт за играчки, детски педиатър в поликлиниката на около къщата. Чуваше своя глас отстрани и си мислеше, че това е оправдание.
Ще съставим акт за жилищните условия, каза специалистката. Но ни трябва да видим детето. Той сега живее в друг регион?
Да. При баща. Той не дава точен адрес.
Жената се намръщи.
Напишете заявление. Ще изпратим запитване до опеката по предполагаемото място. Но разбирате, че това не е бързо.
Божана усещаше, че всеки ден без синя се разтегля и разрушава ежедневието й. Сънът й се влоши, събуждаше се от свои мисли. Чуваше в съседната стая шум от опаковки, както Симеон разбираше играчките Лего. Пикаше, отивала беше, включвала светлината и виждала само подредени кутии.
Понякога Иван се появяваше. Кратки обаждания, в които говореше уверено, дори леко раздразнено.
Оля, успокой се. Детето е с мен, добре е. Тук училище подобре, секции, спорт. Ти си заета с работа, винаги заетa. Аз мога да му осигуря повече.
Ти го взела без моето съгласие, каза тя, държейки глас равен. Трябва да живее с мен. Ние можем да се разберем за ваканции, но не така.
Ти го караше в влака, напомни Иван. Нямаш доказателства, че ме открадна. Съдът ще реши.
Думата открадна изрече с усмивка, сякаш това е шега. За нея обаче всичко изглеждаше истинско отвличане.
Тя започна да пътува към онзи град. Първи път влак, малък раница и торба с документи. Пътуването продължи през нощта. Сутринта, стъпвайки на перона, усети как студеният въздух обгаря лицето. Градът я посрещна със сиви девететажни блокове и боядисана с избледнели цветове спирка.
Адресът получи от адвоката, след като изпрати официално запитване и получи отговор. Къщата беше в краищата на квартала, движеха се коли, детската площадка беше завалена със сняг. Божана се изкачи на нужния етаж, спря пред вратата, където лежеше стар килим.
Дълго се колебаеше да натисне бутона за копче. Пръстите й трептяха. Накрая натисна. Със стъпки се чуваше глас зад вратата. Дверта отвори сам Иван. Той беше изморен, но очите му бяха насторожени.
Какво правиш тук? попита без да я кани да влезе.
Искам да видя сина, каза Божана. Аз съм майка.
Той се отдръпна нехотно. В коридора миришеше печена картошка. На табуретката стояха детски ботинки, до тях малка количка.
Симеон излезе от стаята в тениска и спортни панталони, видя я и замръза. После се прегърна за шията й, а тя го притисна към себе си, вдишвайки познатия му аромат.
Мам, ти дойде! викаше той бързо, преминавайки от тема на тема. Има тук училище, татко ми купи конструктор, а още ходихме на ледоход.
Тя кима, поглеждайки към Ивана. В очите му имаше предизвикателство.
Хайде в кухнята, каза той. Да поговорим.
Кухнята беше тесна. На масата стоеше тиган, чинии с недоядена храна. Иван си наля чай, но не й предложи.
Оля, разбираш ли, че това пренасяне на детето отдолунагоре не е живот? започна той. Тук всичко е уредено. Намирам работа, стабилна. Ти имаш стара къща, вечно икономисваш.
Аз имам дом, където той израсна, отвърна тя. Тук са неговите вещи, приятели, лекар, който го познава от раждането. И аз. Не се отказвах от него.
И аз не се отказвам, пожули той. СамТогава Божана, държейки Симеон в обятия, реши, че най-голямото от всичко е да му даде шанс да обича и двамата, без да се губи в безкрайни спорове.
