Ожених се за жена с три деца, когато никой не им подаде ръка – социалистическата съдба на едно българско семейство В края на 70-те години се ожених за продавачка с три деца, изоставени без подкрепа. “Андрей, наистина ли? Взимаш жена с три деца от магазина? Луд ли си?” – ме потупа по рамото Веско, моят съквартирант от общежитието. “И какво толкова?” – не вдигайки очи от разглобения си часовник, му отвърнах. Годините минаваха спокойно в нашето градче, аз – самотен трийсетгодишен работник – въртях живот между заводa и леглото в общежитието. Всяка вечер виждах през прозореца деца и мечтаех за семейство, но бързо се връщах към реалността – каква къща в общежитието? Но всичко се промени в една дъждовна октомврийска вечер, когато срещнах Румяна зад щанда в хранителния магазин. По-късно я видях със трите ѝ деца – най-големия, Влади, дъщеря ѝ Ася и малкия Симеон. Мъжът ѝ беше починал, оттогава сама държеше семейство. Започнах да ѝ помагам, фабричните ми колеги се шегуваха: “Андрей, сигурно е любов!” Сега с Румяна, в новото ни жилище, слушаме детския смях и знаем: това семейство е най-големият дар, който съдбата ми подари.

Ожених се за жена с три деца, когато никой не им помагаше
По времето на социализма се ожених за жена с цели три деца, абсолютно сами, без никаква подкрепа от никого.
Владко, ти сериозно ли? Жениш се за продавачка с три деца? Да не си си изпуснал главата някъде? чукна ме с лакът по рамото Кольо, съквартирантът ми от студентските години.
И какво толкова? казах, без изобщо да откъсна поглед от часовника, който разфасовах с отвертка.
Това беше някъде през 70-те, когато нашето градче си живееше бавно, спокойно, без излишна шумотевица. Аз, на трийсет и малко, въртях еднообразен кръг между завода и леглото в общожитието. След университета останах същият: работа, белот, телевизор, тук-таме чашка ракия с приятели.
Понякога надничах през прозореца и гледах децата по двора. Някъде в мен се будеха стари мечти как искам семейство. Но веднага се сещах какво семейство в общожитие, я се стегни.
Всичко се обърна една мокра октомврийска вечер. Отидох до магазина за хляб, стандартно. Но този път зад щанда беше тя Снежина. Не знам защо, но такъв поглед не бях срещал: уморени, но топли очи, в които искреше някаква тиха светлина.
Бял или типов? подсмихна се едва-едва тя.
Бял измумках уж нехайно, а пък аха да си глътна езика.
Току-що изваден, мек и топъл бързо го уви и ми подаде.
Докато за миг пръстите ни се докоснаха, нещо щракна вътре в мен. Бърках си в джоба за стотинки, а същевременно, уж незабележимо, я наблюдавах. Обикновена жена, с престилка, трийсет и нещо, изглеждаше изморена, но някак жива вътре.
След няколко дни я видях на спирката. Снежина носеше торби, а около нея се въртяха три деца. Най-големият Пламен, на четиринадесет, стискаше тежка торба, едно момиченце държеше най-малкия за ръка.
Дайте да помогна предложих аз, взимайки тежката торба.
А, няма нужда, благодаря започна тя, но аз вече товарех нещата в автобуса.
Мамо, а този чичко кой е? попита най-малкият.
Не дрънкай, Яворе сръчка го сестра му Мария.
В автобуса се заговорихме и разбрах, че живеят недалеч от моя завод, в стар панелен блок. Най-големият е Пламен, после е Мария, а дребосъкът е Явор. Снежина овдовяла преди няколко години и оттогава тегли сама цялата тази къща на гърба си.
Живеем, какво да се оплаквам каза го с уморена, но откровена усмивка.
Тази нощ дълго не можах да заспя. Мислех за очите ѝ, за гласа на Явор, и нещо напълно забравено ме загложди отвътре ей така, сякаш важно нещо чука на вратата ми.
След това започнах да минавам през магазина по-често. Купувах мляко, курабийки, или просто така, да я видя. В завода вече се шегуваха:
Владко, какво правиш по три пъти на ден в магазина? Явно любов голяма! подсмихваше се началникът ми Димитър.
Прясна стока, какво да правиш отвръщах, а исках да запея.
Сега с Снежина си седим в нашия нов апартамент, слушаме детския смях И си знаем, че това семейство е най-големият подарък, който съдбата някога ми е поднасяла, дори и на вноски в лева.