Засядам си на дивана с лаптопа в скута, ровя из интернет за нещо интересно по история утре ми се иска да разкажа нещо готино на големите ученици. Децата ме харесват и винаги чакат с нетърпение какво ще им поднеса все пак съм им любимата историчка, Дина Симеонова.
Точно тогава ми звънна телефонът.
Здрасти, Дина, да те питам търсите ли учител по български в училището? Връщам се в родния край и се чудя дали директорът ще ме вземе. Помогни ми, все пак сме приятелки каза Лилия. Майка ми е много щастлива, че се прибирам.
Лили, какво стана? Винаги си обичала живота в София, а тук в селото ти беше тясно
Ох, писна ми всичко там, минах през какво ли не, мъжете все едни и същи, не се получи да се омъжа, само се въртях от един към друг, а те не предлагат. А ние с теб сме на четиридесет и две. Но не се отчайвам, още ми е рано, ще се наредят нещата засмя се Лилия. Айде, Динче, до скоро!
Замислих се отдавна не сме се виждали. След като завършихме университета, аз се върнах да преподавам в родното училище, а Лилия остана в столицата. Идваше на гости при майка си, която живее до нашата, но винаги бързаше да се върне в София.
Живея сама в апартамента, дъщеря ми учи архитектура във Варна, завърши с отличие Калина е гордостта на мен и баба ѝ. Жалко, че баща ѝ не видя това Андрей загина в Рила, където ходеше всяка година с приятели. Не можеше без планината, а тя го взе. Минаха вече седем години.
С Лилия израснахме заедно, съседки. Тя винаги беше по-ленива, често преписваше домашните от мен, но се справяше. В университета се записа с мен, не защото искаше да е учителка, а защото аз щях да ѝ помагам
Първата година живеехме в една стая в общежитието, но на Лилия ѝ стана скучно с мен, намери си по-щури приятелки и се премести при тях.
Динче, не се сърди, местя се при Катя, тя е същата зубрачка като теб, само учите.
Не се обидих знаех, че Лилия е с мен, защото ѝ е удобно. Чудо, но завърши университета ту аз ѝ помагах, ту майка ѝ плащаше, ту с чар. След дипломирането реши да остане в София и да си търси богат мъж.
Динче, няма да се връщам, тук е по-добре, ще работя в градско училище.
Добре, Лили, аз се прибирам. Винаги съм мечтала да работя в родното училище.
Директорът Антон Михайлов беше много доволен, когато ме видя с дипломата. Познаваше ме като най-отговорната ученичка.
Радвам се, Дина Симеонова, вече сме колеги, сигурен съм, че ще се впишеш бързо каза той.
Така започна учителската ми кариера. Обичах работата си, с учениците се разбирахме чудесно усещат кой работи с любов, а кой просто за заплатата.
В училището срещнах и Андрей учител по физика. Бързо се оженихме, роди се Калина.
Сякаш животът с Андрей мина за миг мислех понякога. Бяхме щастливи, не се карахме. Той умееше да превръща всичко в шега, такъв човек трудно се намира. Много ми липсва.
Седем години след смъртта му, в живота ми се появи Олег. Не е учител, а собственик на автосервиз в селото, разведен, три години по-голям от мен.
Вече осем месеца се виждаме, Олег ме обича, знае, че съм човек за семейство, предложи ми брак, ще подаваме документи.
Олег е различен от Андрей, но също е спокоен и грижовен. Хората са различни, не трябва да ги сравнявам. Надявам се да стане добър съпруг.
Дина, кажи ми, каква е заплатата в училището, има ли бонуси? Кой е директор сега, останали ли са старите учители? засипа ме с въпроси Лилия, когато дойде на гости.
Ох, Лили, много въпроси, хайде първо чай, после ще говорим А ти защо се върна, София ти омръзна?
Динче, говори ли с директора за мен?
Още не съм Но отиди, поговори, имаш опит, сигурно има свободни места.
На чай си говорихме за всичко, питах я за личния живот. Лилия винаги е била красавица стройна, с тъмни вълнисти коси, знае как да се представи, но връзките ѝ все не се получават. Като я опознаят, мъжете губят интерес.
Какъв личен живот, мъже много, но свестен не се намери. А тук в селото какви мъже?
Не казвай така, Лили Знаеш какъв беше Андрей, но
Ти просто си извадила късмет, такъв като Андрей е един на милион отвърна Лилия. Аз отдавна не вярвам в мъжете.
Тогава на вратата се появи Олег висок, добре изглеждащ, на около четиридесет и пет, спортен тип, Лилия направо онемя.
Добър вечер поздрави той. Дина, не знаех, че имаш гости.
Влизай, Олеже, това е приятелката ми от детството Лилия, не знаех, че ще дойде усмихнах се, сипвайки му чай.
Здравейте каза Лилия, приятелки сме от малки, заедно учихме и в училище, и в университета.
Седяхме тримата, говорихме, смяхме се, спомняхме си детството. А Лилия мислеше само как Олег трябва да е неин, а не мой тя винаги е била по-красива.
Еха, какъв мъж си намерила, има си бизнес Толкова години търся такъв, а ти го срещаш тук въртяха се мисли в главата ѝ.
Реши, че може да ми го отнеме, само да намери подходящ момент.
На следващия ден Лилия отиде в училището. Беше сигурна, че с една усмивка ще убеди директора. Но като видя остарелия Антон Михайлов, се смути и подаде дипломата.
Лилия Андреева, каза той официално, няма свободни места, опитайте в друго училище. Съжалявам
Другото училище беше в старото село отвъд реката, не ѝ се ходеше, но нямаше избор.
Дина, не ме взе този стар Антон, изпрати ме в друго училище.
Щом няма места, значи няма. Ще чакаме, ако се отвори, ще ти кажа А ти да не забрави, че в петък ми е рожденият ден ще празнувам в кафето.
Ох, Динче, забравих! Ще дойда, добре че каза, ще купя подарък.
Не заради подаръка, Лили засмях се.
Добре, добре каза тя, а наум си мислеше, че това е шансът ѝ.
В петък Олег беше в сервиза, имаше много работа, но се радваше, че ще ме изненада с подарък.
Лилия ми звънна и попита кога ще съм вкъщи.
Вече съм си, имах само два часа днес казах.
Дойде на гости, учуди ме, защото вечерта щяхме да празнуваме.
Какво става, Лили?
Ето ти подаръкът ми, няма да мога да дойда в кафето.
Как така?
Имам среща, не искам да изпусна мъжа, когото срещнах тук отговори уклончиво. Покани ме другаде.
Добре, благодаря за подаръка, ела с него, ако искаш.
Не видях, че Лилия взе телефона ми, после отиде в сервиза при Олег.
Здрасти учуди се Олег. Какво правиш тук?
Дина ме прати, загубила си телефона, не може да звъни, и реши да празнува на реката, при голямата беседка.
Лили, не знаех смути се Олег.
Казвам ти, телефона го няма. Ела на реката.
Не се сети, че това са номера на Лилия.
Аз чаках Олег в кафето, но той не дойде. Седяхме с приятели, но бързо си тръгнахме видяха, че съм тъжна.
Олег не разбра нищо, на реката беше само Лилия. Тя веднага започна да го сваля.
Какво намираш в Дина, тя винаги е била сива мишка, виж ме мен по-красива съм, трябва да сме заедно.
Олег не се хвана, предложи да я закара до града. Минаха покрай кафето, видяха ме аз се прибирах, и всичко ми стана ясно.
Седмица не говорих с него, не можеше да ми звъни, купих нова сим карта. Идваше у нас, звънеше, не отварях. Докато не ме причака пред училището.
Дина, какво става? Защо отмени всичко? Или Лилия е намесена
Като поговорихме, всичко си дойде на мястото. Лилия се беше постарала. Не очакваше, че ще се сдобрим, а когато дойде да върне телефона, каза:
Защо винаги ти получаваш най-доброто? Не можеш ли поне веднъж да загубиш?
Така приключи приятелството ни. Омъжих се за Олег, живеем щастливо.Само Лилия не може да се успокои все още обикаля, търси някой, който да ѝ пасне, но все не ѝ върви. Понякога я виждам в магазина или на площада, усмихва се уж приятелски, но в очите ѝ има нещо неспокойно, сякаш още не може да преглътне, че не ѝ се получи номера. Аз си живея спокойно, с Олег сме си като екип той се грижи за сервиза, аз за училището, вечер си пием чай на балкона и си говорим за деня.
Калина идва през ваканциите, носи свежест вкъщи, разказва за проектите си, а баба ѝ все се хвали с нея на съседките. Понякога си мисля как животът ни се завъртя колко неща се промениха, а някои хора си остават същите. Лилия все още вярва, че може да обърне играта, но аз вече не се ядосвам всеки си носи съдбата.
Събота вечер, Олег ми носи банички от фурната, сяда до мен и ми казва: Динче, знаеш ли, че съм най-щастливият човек, че те срещнах? Усмихвам се, отпивам от чая и си мисля понякога животът ти дава точно това, което ти трябва, стига да не се отказваш да вярваш в доброто.
