В една нощ, пропита с мириса на липов цвят и екливите звуци на далечно влакче, сънувах, че паса сянката си из софийските улици заедно с две деца дъщеря ми Ивелина и доведения си син Добромир. Тринадесет години се въртяхме в този сън, но все ми се струваше, че Ивелина е парченце от мен, копие, изрязано от стар вестник, докато Добромир бе изплют от майка си, чуждо за мен тяло.
И всеки празник, всеки имен ден, аз събирах думите между зъбите си и питах: “Какво ще искаш, Добромире?” Ивелина носеше списъци дълги като мартенски върви и очите ѝ светеха като кукумявка в сумрака. А Добромир все мърмореше: “Каквото и да е, благодаря ти.” Сякаш вселената беше пакетирана в дума “достатъчно”. Когато Ивелина отлиташе с приятелки, аз ѝ пъхах банкноти от левове, а тя ги грабваше с щастлива охота. Добромир клатеше глава, сякаш джобовете му са пълни със злато. “Имам си, тате. Не ми трябва повече.” Но знаех, че лъже, защото после шепнеше на майка си, а мен отбягваше.
Така се търкаляхме в този сън етажите на панелката ни се люлееха като влак през Подуене. Все едно бях невидим за него, въпреки че неговият баща бе сянка, разтопена в дрямката на миналото. А аз години наред се бях опитвал да бъда татко, а той не искаше да поиска от мен нищо, само стоеше отзад, скрит зад полата на майка си.
Добромир крачеше с обувки, пълни със сняг, към шестнадесетата си година и изборът на училище проблясваше като балканска мъгла пред нас. Родата се събираше на масата и разискваше бъдещето му. Той все говореше, че държавната гимназия ще го приеме сякаш съдбата му е написана с молив по мастиления булевард на София. Предлагах му и други варианти частни училища, с обещание, че ще платя таксите в левове. Но добрият ни Добромир все махаше с ръка: “Не е нужно, ще се оправя. Ако трябва, ще измисля нещо.”
Тази негова самоувереност ме болеше като трън в петата. Ако е толкова независим нека бъде. Щом не ще парите ми, да гледа небето без чадър.
Жена ми Десислава, с рокля на розови божури, ме погледна и каза, че съм детински настроен. А аз мисля, че Добромир се държи прекалено зряло. Но в този странен сън никой не разбира другия напълно, а думите хвърчат на всички страни като фасове на софийски булевард. Чудя се, търсейки изход от лабиринта на тази тиха нощ: как да намеря връзка с момчето, което не смее да поиска нещо от съня ми?
