Никой не я желае. Днес е нейният 70-и рожден ден, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха. Анна седеше на пейка в парка до старческия дом и плачеше. Днес е нейният 70-и рожден ден, а нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха. Само една колежка от отделението ѝ честити и й подари малко подаръче, а една сестра ѝ даде ябълка. Домът беше приличен, но персоналът по принцип бе равнодушен. Всички знаеха, че децата водеха тук възрастните си родители. Анна билa доведена от сина си, който казал, че ще си почине и ще се излекува, но всъщност просто пречела на снаха си. Преди това апартаментът бил на нейно име, но синът ѝ я убедил да го прехвърли. Докато подписвала документите, той ѝ обещал, че ще живее там както досега. Но стана друго – цялото семейство настана веднага и започна война със снаха ѝ, която все недоволстваше, лошо готвеше и оставяше мръсотия. Първоначално синът й я защитаваше, но после и той започна да крещи. Анна забеляза как започнаха шушукания, които спираха, когато тя влезеше в стаята. Една сутрин синът ѝ каза, че трябва да си почине и да се лекува. Погледна го в очите и с горчивина попита: – Ще ме пратиш ли в дом, сине? Той се изчерви, смути се и гузно отвърна: – Не, мамо, това е като санаториум. Ще останеш месец и после ще се прибереш у дома. Заведе я, подписа бързо документите и изчезна, обещавайки скоро да дойде. Но така и не се върна. Вече втори месец живее тук. Когато времето изтече и синът не идваше, Анна звънна в бившия апартамент. Отговориха непознати – оказа се, че синът е продал жилището. Анна няколко нощи плака – нямаше къде да търси сина си. Най-много я болеше, че бе наранила дъщеря си заради щастието на сина. Анна е родена на село – омъжила се за съученик Петър. Имаха голяма къща и двор. Но веднъж съсед от града дошъл и разказал за хубавия живот там – високи заплати, веднага ти дават жилище. Продадоха всичко и се преместиха. Съседът не измами – веднага получиха апартамент, купиха мебели, стара кола. В тази кола мъжът й катастрофира. След погребението Анна остана сама с двете деца. За да ги изхрани, почистваше стълбища вечер. Мислеше, че като пораснат, ще ѝ помагат. Но не стана така. Синът попадна в лоша компания, тя тегли заеми, за да го спаси от затвора, после две години ги връщаше. Дъщерята се омъжи и роди дете – една година всичко беше добре, после синът ѝ се разболя. Трябваше да се откаже от работа, лекарите дълго не можеха да поставят диагноза. После я откриха, но лечението беше възможно само в институт с дълга опашка. Докато дъщерята се лекуваше, мъжът ѝ я напусна, но поне остави апартамента. Така в болницата се запозна с вдовец със същия болен дете. Харесаха се, заживяха заедно. След пет години той се разболя и трябвало пари за операция. Анна имала за капаро за син ѝ, но дъщеря ѝ я помолила. Пожаля й, че ще даде за чужд човек, а не за собствения си син, и отказа. Дъщеря ѝ се обиди дълбоко и каза: – Вече не си ми майка, не ме търси в труден момент. Анна щеше да постъпи различно, ако можеше да върне времето назад. Но миналото не може да се промени. Анна бавно се надигна от пейката и се върна към стаята си. Изведнъж чу: – Мамо! Сърцето ѝ заби лудо. Обръща се бавно. Това беше дъщеря й. Краката й омекнаха, почти падна, но дъщеря й дотича и я хвана. – Най-после те намерих… Брат ми не искаше да ми даде адреса. Заплаших го с дело заради незаконната продажба на апартамента. С тези думи влязоха в стаята и седнаха на дивана. – Съжалявам, мамо, че толкова време не ти писах. Отначало се бях обидила, после все отлагах, срам ме беше. А преди седмица сънувах, че тичаш из гората и плачеш. Станах, стисна ми се сърцето. Разказах на мъжа ми и той каза да отида при теб и да се помирим. Дойдох, но в стария апартамент живеят непознати, нищо не знаят. И ето ме – приготви се, тръгваме заедно. Знаеш ли какъв дом имаме? Голям, на самото море. Мъжът ми каза – щом на майка ти не ѝ е добре, ще живее при нас. Анна прегърна дъщеря си и се разплака. Но този път – от радост.

На никого не съм нужна. Днес навършвам 70, а нито Калоян, нито Милена дойдоха.

Добра баба Дона седеше на пейката в парка до дома за възрастни Златната зрялост и хълцаше тихо, сякаш лук обелва. Какъв рожден ден единствено сестра Румяна ѝ подари ябълка, а бая Тошко от кухнята ѝ каза жив и здрав. Домът си беше читав готвят фасул без да го пресолват, персоналът е учтив, но основно се разминават с бабичките като двойка непознати на спирка. Всички знаят защо хората свършват тук децата ги докарват уж да си починат, а всъщност да не пречат вкъщи.

Дона също беше такава клиентка синът ѝ Калоян я доведе с думите да се възстановиш и отпочинеш, а всъщност булката Мария не можеше да я понася. Апартаментът, който беше неин, едва след многозначителни разговори премина в ръцете на Калоян. Ще си живееш както досега, мамо обещаваше. И какво стана? Мигом се нанесоха цялата рода, а Мария ежедневно мърмореше и готвеше разварени спагети. Първоначално Калоян се заставаше на страната на майка си, но по-бързо, отколкото свършва бабината лютеница, и той почна да се кара. После Дона забеляза, че мълчат като я видят, ако преди това нещо си шушукат. Докато един сутрин Калоян не измънка: Мамо, стига си въртяла кърпата, трябва ти малко спокойствие, ще те заведа на санаториум.

В дом ли ще ме пратиш, сине? попита горчиво Дона.
Не бе, мамо, санаториум за един месец, ще си починеш и ще се върнеш вика той и гледа в земята.

Докара я, подписа куп хартии и изчезна като дим над чушкопек. И до днес, вече второ лято, нейде се губи. На първия месец Дона звънна по домашния други хора дигнаха и се ококориха: Калоян бил продал апартамента. Не знаеше кого да търси, къде да го търси… Направи си компания сълзите няколко нощи подред. Най-болеше, че заради Калоян се скара и с Милена навремето отказа да ѝ помогне, че да помогне на “любимия син”.

Дона е родена в Чирпан. Омъжва се за съученик Благой, имат двор и кокошки до шия. Един ден комшия, хвалещ се с неволите на градския живот заплати, социален, всички със спортни обувки ходят… Разпродадоха всичко и се преместиха в Стара Загора. Квартирка взеха, шкода втора ръка купиха, но Благой забърса зверска катастрофа и Дона остана вдовица с две деца. Мъкнеше кофа и кофичка за стълбището, чистеше, само и само децата да са нахранени и прилично облечени.

Мечташе, че ще пораснат и ще ѝ помагат. Нищо такова Калоян попадна в лоши компании, браковете и заемите идваха и си отиваха, а тя плащаше чуждите борчове две зими подред. Милена се ожени, роди си дете, ала и на нея животът не бе лесен. Ето ти болести, клиники пътища оплетени като жици по стълб. Лекарите не можеха да поставят диагноза. После се изясни, че болестта се лекува само в София, в института, и чакаш на опашка до второ пришествие. Докато Милена лежи по болници, мъжът ѝ я заряза, но поне апартамент ѝ остави. Там, по стаите, срещна вдовец с дъщеря със сходен проблем и, както се казва, заедно си целуваха съдбата. След пет години на него му потрябваха пари за операция. Дона имаше спестено беше за гнездото на Калоян, но в този момент Милена поиска помощ. Озова се в дилема и избра сина. Милена се разсърди смъртно: От днес да знаеш, майко, нямаш дъщеря!

Да върне времето Дона щеше да мисли, да премисли, ама както всеки българин знае: след дъжд качулка. От пейката стана, завлече се към стаята си бавно като недовършена риба чорба.

Изведнъж:

Мамо!

Душата ѝ щеше да излети през прозореца. Обръща се бавно и вижда Милена! Същинско чудо! Едва не падна от вълнение, а Милена я хвана ловко.

Намерих те най-сетне… Калоян не ми даде адреса, ама му обясних, че ще го съдя, задето продаде апартамента незаконно.

Седнаха на диванчето в общата стая.

Извинявай, майко, че не ти се обадих толкова години. Първо бях огорчена, после ми беше неудобно, а накрая май най-много ме беше срам. Миналата седмица сънувах, че тичаш сама из гората и плачеш. Станах, сърцето ми като тупалка… Разказах всичко на моя мъж, той каза само: Вземи майка си у нас, няма да се ядосва ни тя, ни ти. Нашата къща е голяма, до морето, та само ми кажи кога си готова и тръгваме!

Дона прегърна дъщеря си с цялата нежност, която беше останала в 70-годишната ѝ душа, а сълзите този път бяха от радост.