НИ С ТЕБ, НИ БЕЗ ТЕБЕ… – Никога не се кълни. В нищо. Закълнеш ли се във вечна любов, животът ще ти подари нова, от която няма да можеш да се откажеш. Животът е непредсказуем, затова просто обичай, просто се радвай, просто живей – изричаше мъдро Вера Стоянова, както ѝ се струваше. – И какво значи нова любов, мамо? За мен това си е предателство към човека, когото обичаш – Ани гледаше изненадано майка си. – Ани, може би е и предателство, и измяна. Но… как да ти обясня? Любовта си отива и не можеш да я спреш. Безполезно е като да поливаш пясък в пустинята. Поначало… идва ново чувство. Можеш да го наречеш ток, старата любов се изпарява, влива се нова. Не разбираш защо се случва, как изведнъж пламва искрата… Това е толкова мъчително и сладко. Как да овладееш пагубната страст? Срещаш своето – а другото вече няма вкус. Просто химия на чувствата. Как да опишеш червен цвят? Не можеш. Няма такива думи. И с чувствата е така – въздъхна тежко Вера Стоянова. Ани внимателно погледна майка си. Струваше ѝ се, че майка ѝ говори за себе си, за своята тайна влюбеност. – Странни неща казваш, мамо, но ще се опитам да те разбера – каза Ани и се отправи към вратата. – Надявам се… – Вера топло прегърна дъщеря си. …Как да обясниш на дъщеря си, пък и на себе си, че няма значение колко време си бил с мъжа или жената до себе си – година, двайсет години… Колко съдбовни удари сте понесли заедно… Колко деца имате… Всичко това няма значение… Внезапно се появява Онзи човек. Доброволно потъваш в неговия живот. Чудиш се – как съм живяла и дишала без него половин живот? Как? Вера гледаше някак обречено през прозореца… Какво следва? Не можеше да забрави този мъж, вече беше част от нея. Белег в сърцето, който не изчезва. Психолог не би помогнал. Това си е любов… „В нищо не съм виновна. Не съм го търсила – той сам ме откри. Няма да ме пусне. Многократно се опитвах да избягам, без успех. Настръхвам от допира му. Значи е съдба. Така да бъде.“ Вера реши да не казва нищо на съпруга си за раздялата. Ще събере тайно багажа си и ще замине при Едик в друг град, където ще устройват новото си семейство. Едик отдавна я вика. Любовта е отлежала… Мъжът ѝ може би ще се досети за причината. Последните месеци тя не изпускаше телефона от ръка, вземаше го и в банята… Той е умен, ще разбере… „Дъщеря ми е правилна. Избра си мъж и точка. Без изневери и лутания. Следва го неотлъчно. Семейството им – перфектно. Родиха син, всичко му отдаде. Той не ми прилича – палав е, но животът ще го коригира…“ И ето, Вера се стяга за път. Към любимия, завинаги. Но животът рязко промени всичко. Неочаквано, безжалостно. Мъжът ѝ се разболя тежко – получи инсулт. Едно време всяка беда беше наполовина беда… Вера се разкъсваше между любовника и съпруга. На Едик можеше само да звъни. Имаше мигове на отчаяние, когато не искаше ни любов, ни страст. Животът се обърна с главата надолу… Жал ѝ беше до лудост за мъжа си, а Едик не можеше да забрави – чувства­та само се засилваха… Виждайки болката ѝ, дъщеря ѝ рече: – Мамо, аз ще се погрижа за татко. Гледай себе си… Вера се разплака, прегърна дъщеря си: – Благодаря ти, Ани. Ти си ми най-мъдрото момиче… Същата вечер Вера стоеше на перона, чакайки влака. …Срещата с Едик. Сълзи на радост, страстни прегръдки, шепот за нищо и за всичко. – Здравей, мое съкровище – обви се Вера около Едик, не искаше да го пусне. – Верче, колко много те чаках – Едик целуна ръката ѝ жарко. …Нощта беше вълшебна, безкрайна… Страстта ги разкъса, дългоочаквана близост, наслада до полуда, ненаситност… Постелите помнеха стоновете… Къде е небето? Къде е земята? Все едно за последен път… Колко им трябваше тази нестабилна среща! …А три дни по-късно, Вера отново седеше до леглото на обездвижения си съпруг… Попиваше със салфетката сълзите – своите и неговите…

НИ С ТЕБ, НИ БЕЗ ТЕБ…

Никога не се заклевай, нищо не обещавай окончателно изрече Вера Пенева, като си мислеше, че раздава житейски мъдрости.
Ще се закълнеш във вечна любов, а животът ще ти сервира нова такава, дето не можеш да ѝ устоиш и да искаш. Животът си е шашав, Ася, изненадва ни всеки ден. Така че обичай, радвай се, живей! Просто така.

Нова любов? Мамо, как така? Това не е ли предателство към човека, когото обичаш? с ококорени очи я гледаше дъщеря ѝ Ася.

Асийче, може и така да се нарече предателство. Дори изневяра Но Как да ти обясня? Любовта си отива. Не можеш я задържа ни със сопа, ни с рози. Ставаш равнодушен към този, на когото някога си целувал петите. Да пробваш да възкресиш миналото, все едно да поливаш калдъръм с надежда да поникне градина. Бесполезна работа, Ася

Явява се ново чувство като ток да те удари. Старата любов се изпарява, идва нова вълна. Не разбираш как се случва, защо изведнъж припламва искрата. И болно е, и сладко накуп. Как да се бориш със страстта, ако се окаже пагубна?

Срещаш своя човек и всичко друго ти доскучава. Така е, химията на чувствата! Как да опишеш червения цвят с думи? Не можеш. Същото е с емоциите, въздъхна тежко Вера Пенева.

Ася я гледаше съсредоточено, уж слуша, уж не вярва.
Имаше една нотка на съмнение майка ѝ май за себе си говори, не за някоя си Вера от телевизията.

Чудни работи разправяш, мамо. Ама ще се постарая да те разбера, изпъшка Ася, грабна си чантата и се отправи към вратата.

Надявам се, прегърна я Вера Пенева с топла усмивка.

Как да обясниш на дъщеря си, па и на себе си, че няма значение колко години сте живели заедно една, двадесет и една Колко житейски шамари сте поели рамо до рамо Колко деца сте изгледали Това няма тежест. Явява се Човекът и пропадаш в орбитата му като астероид. И се чудиш после: как пък съм живяла без него толкова време? Как?!

Вера гледаше тъжно през прозореца какво ли я чака занапред?
Не можеше да изтрие Емо. Седеше ѝ като трън в сърцето, забит и упорит. Тамплиерите на душата не помагат, още по-малко психолозите. Това е любов. Като виелица омотава те чак до кокала.

Не съм виновна за нищо. Не съм го търсила той ме намери. Не ме пуска, пробвах да го забравя, но нищо не стана. При неговото докосване кожата ми настръхва. Съдба, какво да се прави отпусна се Вера Пенева по български на славянска жилка.

Беше решила да не казва нищо на мъжа си. Щеше тайно да си събере багажа и да хване автобуса за Пловдив, при Емо. Там щяха да вият семейно гнездо. Отдавна я кани. Чувствата им вече са се отлежали като хубаво каберне.

Мъжът ѝ сигурно щеше да се сети каква е работата нали в последните месеци Вера дори телефона си не оставяше, замъкваше го в банята и нощем спеше с него под възглавницата
А той не е вчерашен ще се усети…

Дъщеря ми е пример за подражание хвана си момче, ожени се, ражда, готви, пере образцова жена. Няма кривване нито ляво, нито дясно, дори на хорото! Кремък. Ася ходи след Стефан като риза след юрган. Семейството им като от българска пиеса. Родиха син, влагат му цялата си душа. Само дето момчето е голям калпазанин, ама съдбата ще го вкара в правия път, дано

Вера вече подреждаше какво ще вземе. Към любимия завинаги.
Но, както в старите български приказки съдбата си знае работата и внася корекции, без да пита.

Мъжът ѝ внезапно се разболя, остана безпомощен като малко дете. Инсулт.
Тежка българска дума

Някога, когато имаше беля, той беше нейна стена. Сега стената беше рухнала.

Вера се луташе между обичания и съпруга си. Само по телефона можеше да се чуе с Емо. Имаше дни на отчаяние не ти се иска нито любов, нито страст, нито нищо. Животът се обърна наопаки…

Много ѝ беше жал за мъжа ѝ, а не можеше и да забрави Емо нейните чувства към него не гаснеха, само се засилваха.

Ася, като видя мъките ѝ, каза веднъж:
Мамо, ще поема грижата за татко. Ти си оправяй живота! Аз ще се справя.

Вера се разплака, прегърна я, прошепна:
Благодаря ти, Асийче. Ти си моята умна дъщеря.

Същата вечер Вера стоеше на Централната гара в София, чакайки влак за Пловдив…

Срещна се с Емо. Сълзи от радост, лакоми целувки, разговори за нищо и за всичко.
Е, здравей, мое момче, увисна на врата му Вера, без да иска да го пусне.

Верче, така те чаках, Емо стисна ръката ѝ, все едно държи билет от Националната лотария.

Нощта стана приказна Без дъно Копнеж до полуда, омая, ненаситност хем ти е неудобно, хем не искаш да свършва Простините още пазеха тежестта на страстта им.
Къде е небето? Къде земята? Като за последно!

Ах, колко им беше нужна тази несигурна, плъзгаща среща!

Три дни по-късно Вера Пенева седеше до леглото на неподвижния си съпруг…
Бършеше сълзите си с кърпичка и своите, и неговите.