Дневник на Милена
Днес отново си мислех за всичко онова, през което преминахме… Бях едва деветнадесетгодишна, когато разбрах, че съм бременна. Никога не съм си представяла, че точно тогава, когато за първи път се доверих на някого истински, ще се случи нещо такова. Първоначално дори не осъзнах какво става, а когато всичко ми стана ясно беше вече твърде късно.
Родителите ми не понесоха срама и ме изгониха от апартамента в Студентски град. Само баба ми, Мария Георгиева, прояви истинска мъдрост:
Не се страхувай, мило мое момиче. Щом Господ ти е дал дете, ще ти даде и сили да го отгледаш. Ще се справим, каза тя и ме прегърна силно.
Никога не ме упрекна нито с думи, нито с намек. Съвсем напротив: грижеше се за храненето ми, извеждаше ме на разходки в Борисовата градина, следеше дали пия достатъчно вода, дали се храня добре.
Когато се роди здраво момченце, го кръстих Кирил на дядо ми, съпругът на баба Мария. С появата на правнука баба някак си се подмлади. Започна да ми помага във всичко и когато Кирил порасна, сама ме насърчи да се върна на работа.
Не се притеснявай за нас, златната ми, казваше тя нежно. Добре сме си. Нашето Кирилче е златно дете: кротко, добро и яде чудесно. Работи спокойно всяка допълнителна стотинка ще ни е полезна.
Годините минаваха, а Кирил растеше умно и добро момче. И аз, и баба Мария се гордеехме с него първо в детската градина, после в училище в квартал Лозенец.
Вечерите обичахме да прекарваме тримата заедно говорехме си, пиехме липов чай и слушахме как баба разказваше за младостта си.
Веднъж, докато баба ни разказваше за своето детство в Пловдив, училището и първата си любов, Кирил я попита:
Бабо, в младежките си години била ли си хубава?
Мила, това се вижда само отстрани… засмя се тя.
Имаш ли снимки? не се отказа Кирил.
Разбира се, отвърна баба Мария и донесе стария албум, който никога досега не ни е показвала.
Ето ме в десети клас, а тук вече работя в завода Възраждане.
Бабо, истинска красавица си била! учудено възкликна Кирил. А този тук кой е? посочи мъж до нея.
Това е твоят прадядо Кирил Христов. Беше добър човек.
А този? продължи Кирил да разглежда.
Това е моят син твоят дядо, Стефан Кирилов.
Твой син?… Той отдавна ли е починал?
Как така, мило момче? намръщи се баба Мария. Напълно жив и здрав си е.
Нищо не разбирам…
Всички стояхме тихо аз гледах снимките със смесени чувства, а после тихомълком излязох в кухнята. Все още не знаех как да обясня на Кирил защо моите родители така и не ме приеха обратно и не пожелаха да видят внучето си.
Баба Мария не излъга Кирил, който й вярва от малък.
Виждаш ли, дете… Понякога най-близките стават чужди. Ще ти разкажа някой ден защо моят син забрави, че има майка. Но не и днес не ми се иска да развалям прекрасния ни вечерен уют.
Добре, бабо, отвърна Кирил и мигом смениха темата. А честно, често ли ходеше на танци? Сигурно си имала много обожатели!
Ех, не позна! усмихна се хитро баба. Никога не съм ходила на ученически бал. Никой не ме е канил. Да ти кажа, нямаше време за танци бяхме шест деца у майка ми, една след друга. Трябваше да помагам. Родителите ми бяха много строги държаха ни под око, а за балове само можех да мечтая.
Като Пепеляшка… замислено каза Кирил.
Моите родители се появиха, когато Кирил беше абитуриент. Дойдоха да си видят внука и да вразумят мен. Но до този момент момчето вече знаеше истината. Баба Мария му беше разказала всичко внимателно, без обвинения.
Кирил сам си направи изводите. Не се втурна да ги прегръща, не им задаваше въпроси. Просто започна да се грижи още повече за мен знаеше, че в живота ми е самичък.
Така, когато неочакваните гости прекрачиха прага, никой не се хвърли към тях. Поканихме ги да седнат, сложих чай, извадих бабините банички и меденки.
Какво, да се представим ли или ти ще кажеш на сина си кои сме? с хладен тон започна Стефан Кирилов.
Знам кои сте, спокойно отговори Кирил, изпреварвайки ме. Вие сте родителите на майка ми. А ти, сочейки към мъжа, си синът на моята баба.
Не баба, а прабаба, поправи го майка ми. Единствената му баба съм аз.
Кирил я погледна строго:
Грешите, госпожо. Имам една баба. Само една. Моята любима Мария Георгиева.
Кръвта не винаги означава семейство, нали бабо? обърна се към нея.
Баба не успя да отговори Кирил вече беше станал:
Отивам, имам работа. Вие си решете за какво сте дошли.
Излезе, а в хола остана тежка тишина.
Хайде, каза Стефан Кирилов. Късно е за всичко. Казах ти го навреме.
Чакай, спря го Мария Георгиева. Имаш прекрасен внук. Засегнат е и има защо. Ти си достатъчно голям… Ако искаш да си върнеш доверието му, постарай се. Ако не здраве да е.
Мъжът не отвърна нищо просто излезе. Жена му го последва.
Кирил завърши учебната година отлично взе всички изпити. Остана едно важно събитие абитуриентският бал.
Вечерта преди бала облече новия костюм, купи голям букет рози и се обади в апартамента.
Баба Мария бързо отвори и ахна. Срещу нея стоеше красив, вече напълно пораснал младеж. Подаде й букет цветя, а после внезапно приклекна и сериозно каза:
Мила моя, обичана бабо… каня те да ми бъдеш дама на бала. Моля те, кажи да.
Тя му подаде ръка. Той се изправи и я прегърна силно жената, която му беше повече от майка.
