Крайна спирка
Той опря длан на парапета, вдигна се в кабината и, докато се настаняваше, усети как лявото коляно го наболява. От сутринта го бодеше, а до вечерта направо се усещаше като налято с олово. Смяната отива към края си, остават още два обиколки, но най-дълги винаги са именно тези вечерни курсове.
Седна на мястото си, по навик провери огледалата, щракна ключето за осветлението в салона, натисна бутона с маршрута. На таблото примигна номерът и надписът “Празничен”. Днес градът отбелязва поредния празник, фойерверки обещават към девет. Него фойерверките не го вълнуват толкова, важното е без задръствания да мине курсът.
Посегна към термоса, взе глътка изстинал чай, сложи обратно. Термосът стои отдясно, до преградата винаги там, където все някой може да го бутне с лакът. Колегата на сутрешната смяна пак беше се оплакал, че не го премествал. Само сви рамене. Всеки има своите суеверия.
Зад стъклото на спирката чакат няколко човека. Отваря вратите. В салона нахлува студен въздух, стъпки, гласове.
Първа се качва жена с тъмно пухено яке и две тежки торби. Торбите тупват по стъпалата, тя издиша през зъби и му подава карта.
Добър вечер, казва той, чекирайки картата на валидатора.
Тя само кимва, не го поглежда, и се промъква навътре, притискайки торбите до себе си. В салона още се усеща миризма на мандарини и току-що измит под.
След нея се качват двама тийнейджъри с еднакви черни якета, раници на гърба. По-ниският плаща с телефон, другият се обръща към улицата, сякаш чака някого.
До площада, мърмори този, който плаща.
До площада, разбира се, отговаря той, като пуска спирачката.
Автобусът потреперва и плавно потегля. В огледалото зърва собствените си очи зачервени от кръв, сенки под тях синеят. Колко години е така вече? Тридесет и седем години зад волана, от които двадесет и осем на автобуси. Лекарите всяка година мърморят, но подписват бележката: “Още една година ще изкараш, а после ще видим.” А това “после” винаги отлага.
Превключва скоростта, насочва автобуса към светофара. На кръстовището вече някой опитва рано фойерверк късо пукване, червени искри над блоковете. В салона някой подсвирква.
Вече започнаха, казва един от тийнейджърите.
Това не е салюта, отговаря другият. Просто репетират.
Той слуша с половин ухо. Вечерният курс винаги е като чужд, минувачки живот, който минава през автобуса му. Хора се качват, седят, говорят по телефон, ругаят, смеят се. Той е като бряг на река течението спира за миг, после отнася нататък.
На следващата спирка се качва възрастен мъж с изплетена шапка и старо палто. Палтото закопчано на грешните копчета, яката изкривена. В ръка износена чанта през рамо. Спира се на валидатора, рови в джобовете.
Някъде ми е картата мърмори си.
Опашката зад него вече започва да роптае. Жената с торбите въздъхва шумно.
Не бързайте, казва той от кабината. Автобусът няма да избяга.
Дядото най-накрая изважда прилепнал портфейл, изпод него картата.
Ето, ето я, казва оправдателно.
Картата изпищява, светва зелено. Дядото отива навътре, държи се за парапета, стъпва внимателно като по лед. Сяга на най-близкото място до прозореца, слага чантата си на коленете и се взира в тъмното отвъд стъклото.
Светофарът светва зелено, потегля. Коляното върти тъпа болка. Добре ще е да иде на лекар, разбира се. ГП-то още миналата година каза: “Трябва да се направи снимка, да не е нещо сериозно.” Той кимваше, записваше номера на талона в бележник, а после го премяташе от едно яке в друго, докато не изчезне.
Тате, все го отлагаш, каза синът му по телефона тогава. Ходи най-после, толкова ли е страшно?
Тогава само премълча, обърна темата към работата колегата, новите автобуси, които уж щели да пристигнат вече трета година. Синът и той замълча, после каза, че го викат, и затвори. Рядко говорят оттогава. Не се карат, просто са на различни краища на града, с различен ритъм.
Слага си мислите на мястото. Няма време да се унася. Следващата спирка идва към нея тича млада жена с дете на ръце. Натиска спирачка внимателно, за да не раздруса всички.
Вратите се отварят, жената влиза забързано, диша тежко. На ръцете ѝ е момченце, на вид тригодишно, с шапка с пискюл. Хлапето търка очи с юмруче.
Благодаря, че изчакахте, поема дъх, протяга картата си. От поликлиниката сме, забавихме се.
Няма проблем, отговаря той. Заповядайте.
Момченцето го поглежда сериозно, като възрастен:
Чичо, ще има ли фойерверки?
Ще има, казва той. По-късно.
Няма да успеем, добавя жената, вече се отдалечава. Но нищо.
Отново натиска бутоните на вратите. Вижда в огледалото как тя настанява момчето, оправя му шалчето, държи го с едната ръка, с другата вади мокри кърпички от чантата. Имат същото твърдо, изморено внимание, което някога виждаше у жена си, когато стягаше сина им за детска градина.
Жена му Сега живеят като съседи. Поздравяват се, питат кой ще купи хляб, кой ще изхвърли боклука, после се разделят по стаите. Не се случи от днес за утре. Почна да взема повече смени парите трябваха. После свикна вкъщи да е само гост. А тя да разчита само на себе си.
Завой, казва си тихо, проверявайки огледалото. Да не забравя за дупката.
Дупката е между втората и третата лента, не е закърпена трета година вече. Води автобуса леко вляво, заобикаля я, и усеща познатата увереност в тялото. Докато кара, всичко е ясно: маршрут, разписание, спирки. В живота извън кабината разписание няма.
На следващата спирка качва двойка мъж и жена към четиридесетте. Мъжът говори високо по мобилния, жестикулира, жената следва леко назад, държи тънка папка.
Казах, че утре ще го донеса! почти крещи той. Днес няма да стане.
Провежда им картите, мъжът дори не го поглежда. Жената кимва тихо в знак на благодарност.
Настаняват се в средата на автобуса. Мъжът още спори, жената гледа навън и стиска папката, кокалчетата на пръстите ѝ побелели. Върху папката зърва логото на болница.
Салонът се изпълва с извадки от разговори. Тийнейджърите зад него спорят как най-добре да заснемат фойерверките с телефон. Момченцето с пискюла задава въпроси едно след друго. Дядото до прозореца седи неподвижно, само от време на време намества чантата си.
Той слуша, без да слуша. Всеки курс е като чужд филм, който върви на заден фон, докато ти караш.
На средата на маршрута салонът оредява. Някой слиза на мола, друг при пазара. Тийнейджърите остават, дядото, жената с момчето, двойката с папката и още неколцина.
Спря на поредната спирка, отвори вратите никой не се качи. На пейката до заслона жена с шарено палто пуши и гледа телефона. Вдига поглед, среща неговия, клати глава отрицателно. Той затваря и потегля.
Точно тогава зад гърба му се изстрелва рязък глас:
Какво правиш, а? по-ниският тийнейджър се кара на приятеля си. Седни нормално!
Я стига де, отвръща другият. Да не си баба.
Поглежда ги в огледалото. Вторият е застанал на стъпалото на задната врата, държи се с една ръка, със селфи камера в другата, кракът му пречи на останалите.
Младеж, казва той през микрофона към салона, слезте навътре, моля ви. Не стойте на стъпалото.
Онзи поглежда иронично в камерата.
О, шефът проговори, подхвърля, без да мръдне.
Сериозен съм, повторя той. Може да паднете.
Айде стига бе, няма да падна, гъвкав съм!
Момченцето го гледа съсредоточено. Жената до него се напряга, но мълчи. Дядото до прозореца вдига вежди.
Усеща познатото раздразнение. За толкова години е видял всичко. Обикновено не се намесва, но това са стъпала, врати, остър завой и момчето може да изхвърчи. А той, шофьорът, ще поеме вината.
Момче, казва с по-твърд тон, или слизаш от вратата, или не потегляме повече.
Салонът замира. Момъкът се ококорва.
Какво, спираш ли?
Да, отговаря той. Спирам.
Плавно отбива до тротоара, пуска аварийките. В огледалото вижда разменени погледи. Жената с торбите въздъхва. Мъжът с папката нервно заговаря на жената си.
Хайде бе, Сашо, прошепва тихо другият тийнейджър. Остави се.
Оня стои още секунда, после с престорена бавност слиза от стъпалото и тръгва навътре.
Доволен ли си? изръмжава, минавайки край кабината.
Доволен съм, че не си се пребил, отвръща той, отпуска спирачката.
Автобусът потръгва. Вътре още клокочи, но по малко му отшумява. Хваща погледа на момченцето с пискюла. То го гледа възхитено, все едно е герой от филм. Той отклонява поглед. Никакъв герой не е не му се пишат обяснения после.
Минават още няколко спирки. Отвън градът святка в светлини, стрелят се първите фойерверки. В небето проблясва, светлините се отразяват по прозорците.
Внезапно старецът до прозореца се размърдва. Навежда се напред, като че ли търси нещо, после се хваща за парапета, но ръката му се свлича. Чантата пада от коленете му.
Охо, казва някой в салона.
Опитва да се изправи, но залита назад, главата му се отпуска, очите се обръщат. Почти се сгърчва като парцалена кукла.
Шофьорът го вижда в огледалото, инстинктивно натиска спирачка. Автобусът се наниза, доста хора се сепват.
Човекът! извиква жената с детето. Лошо му е!
Пуска аварийните и отбива встрани. Ръката автоматично отива към радиото, но се спира първо трябва да погледне човека.
Отваря кабината, изправя се, макар коляното да боли, и върви към салона. Хората отстъпват. Дядото е проснат странично на седалката, главата му на пътеката. Жената с торбите стои до него, притискайки ги към гърдите.
Дядо, чувате ли ме? навежда се, пита.
Отговор няма.
Спрете бърза помощ! някой предлага.
Да, казва жената с детето. Може да е сърдечен пристъп.
Вади телефона от джоба си. Пръстите му треперят, с усилие набира 112.
Бърза помощ, женски глас.
Автобус, маршрут съобщава номера, спирката. На възрастен мъж му е зле, припаднал е.
Диша ли? интересува се операторката.
Навежда се, вслушва се. Гърдите му бавно се вдигат и спускат.
Да, слабо.
Останете на място, екипът тръгва. Ако се влоши, обадете се пак.
Затваря, поглежда в салона. Всички го гледат.
Линейката идва, казва. Някой може ли да мери кръвно?
Имам апарат, обажда се изненадващо жената с торбите. Работя в аптека.
Оставя торбите, вади уреда, движи се сигурно, с опит. Слага маншета, натиска копчето.
Ниско, поглежда дисплея, много ниско.
Може вода? подхвърля някой.
Не му давайте сега, рязко отвръща тя. Да изчакаме медиците.
Момчето с пискюла се е притиснало към майка си. Тя го гали по гърба и шепне нещо за успокоение.
Тийнейджърите стоят настрани, смутени. Онзи от стъпалото гледа стареца с гузно изражение, сякаш собствената му лудория е виновна.
Вътрешно усеща старото желание “по-добре да не се бъркам”. Просто да си се върне в кабината, “там ще го поемат”. Но краката му не помръдват. Стои до стареца, усещайки тънкото дишане, брои вдишвания.
Някой знае ли негови роднини? пита жената с апарата.
Не, клати глава той. Просто се качи. Картата му трябва да има номер.
Сеща се ровил в джобовете. Отваря палтото му, намира портфейл, вътре сгънат лист с телефон и надпис: “Син”.
Звъни на него.
Да? недоверчив мъжки глас.
Здравейте, аз съм шофьорът на автобуса. На баща ви му прилоша, повикахме Бърза помощ. На спирка… казва адреса. Елате, ако можете.
Кратка пауза.
Идвам веднага. Почакайте го, моля.
Няма да тръгваме, изчакваме лекарите.
Затваря. Връща портфейла внимателно.
Някой стреснат пита:
Така ли ще стоим?
Ще трябва, казва той. Който бърза, може да слезе. Скоро ще дойде следващ.
Няколко слизат, оглеждайки стареца като неудобство, като пречка по пътя им. Една жена прошепва: “Дано се оправи.”
Кимва. Не е за него това пожелание.
В салона остават шепа хора жената с апарата, майката с момчето, тийнейджърите, двойката с папката и още един мъж. Стоят вкупом в средата като около невидима граница.
Връща се в кабината, изключва двигателя, но оставя вратите отворени. Палява силното осветление. Времето тече някак странно. Гледа стрелките на часовника над таблото и мисли за разписанието ясно е, че ще свърши по-късно. Диспечерът после ще го кара да напише обяснение, но да реагира ли по друг начин?
Спомня си преди петнадесет години, в неговия автобус един мъж се задави от астма, а той от страх за рейса само извика линейка, продължи нататък и остави болния на спирката с двама доброволци. Тогава си каза, че работа си е работа. Но после дълго си спомняше онова лице, посинелите устни, ръце, които се борят за въздух.
Днес вече не може така.
Линейката идва за десетина минути. Първо се чува вой, после вижда в огледалото сините светлини. Спира точно пред автобуса. Двама медици мъж и жена се качват с чантичка.
Къде е? пита мъжът.
Там, сочи той.
Веднага пристъпват до дядото, започват с уредите. Жената мери пулс, мъжът закача система. Говорят си кратко, професионално.
Много ниско кръвно, казва жената. Трябва да се отведе.
Пренасяме го внимателно, добавя мъжът. Ще помогнете?
Кимва. Заедно с тях и един пътник внимателно пренасят стареца, извеждат го на улицата. Тялото му е леко като въздух. Навън въздухът е рязко студен. Слагат го на носилката, качват в линейката.
Казахте на семейството? пита медикът.
Казах, кимва. Синът идва.
Добре, взимаме го в “Пирогов”. Предайте.
Линейката потегля, на асфалта остава следа от гуми и празнота. Стои пред автобуса, усеща как напрежението се разрежда.
Добре постъпихте, че спряхте, казва жената с апарата. Малцина биха го направили.
Как иначе, отговаря той. То е човек.
Тя кимва, тръгва нататък с торбите. Тийнейджърите се споглеждат и също слизат без коментар. Майката с момченцето приближава.
Благодаря ви, казва. Че не подминахте.
Момчето вдига поглед:
Чичо, ще оживее ли дядото?
Надявам се, казва той. Лекарите ще направят каквото могат.
Малкият кима, сякаш е получил обещание.
Двойката с папката също се готви да слиза. Жената се задържа на стъпалото:
Отиваме при лекар свекърва ми е в болница. Чудех се дали ще стигнем навреме, а сега си мисля добре, че спряхте. Може някой и на нашата майка да помогне така, ако се наложи.
Просто кимва. Думите заседнаха в гърлото.
Когато всички слизат, салонът остава празен. Само една изтървана бутилка и сгъната бележка на пода. Взима я, хвърля в кошчето до кабината, бележката прибира в джоба ще я изхвърли после.
До автобуса се приближава мъж на около петдесет, с яке и шапка. Лицето му уморено, с бръчки около очите.
Вие ли звъняхте? пита, без да се качва.
Да, потвърждава. Вашият баща ли е?
Мъжът кимва.
Караха го в Пирогов, казва шофьорът. Казаха ниско кръвно, но дишаше, като го качиха.
Човекът затваря очи за секунда, издишва.
Благодаря, че не продължихте. Аз не винаги успявам да съм до него. Работа, ангажименти. Той си пътува сам, по навик. Казва, че така му е по-леко.
Кимва. Разбира го това “по навик” твърде добре.
Отивам направо натам. Благодаря още веднъж.
Вижда как тръгва към паркираната си кола. Гледа го и мисли колко всичко е чупливо. Един курс, една спирка, един телефон.
Връща се в кабината. Сяда. Коляното вече силно го боли. Включва задвижването, поглежда часовника. Остават два курса, но вече е извън разписанието.
Рацията пращи.
Петицата, защо стоиш? недоволен диспечер.
На пътника му стана лошо, извиках линейка, взеха го. Тръгвам сега, съобщава.
После докладна ще напишеш. И недей да се бавиш на крайната.
Разбрах, отвръща, макар вътрешно нещо да не му позволява “да не се бави”.
Затваря вратата на кабината, поема волана. Пръстите леко треперят, успокояват се. Поглежда телефона до термоса два пропуснати обаждания от жена му.
Набира. Гудки се точат. Най-сетне вдига.
Къде си? пита тя. Звънях ти.
На линия, казва. В автобуса на човек му стана зле, викахме Бърза помощ.
Пак? А ти жив ли си?
Иска да отговори “добре съм”, но за пръв път не иска да лъже.
Коляното боли, признава. И изобщо изморен съм.
Мълчание.
Може утре да идем на лекар, а? Помниш имаше направление.
Загубих го, признава. Но ще взема ново.
Дори той се изненадва от тази решимост. Звучеше като решение, не като извинение.
Вземи, казва тя. Ако искаш ще дойда с теб.
Стиска волана по-силно.
Добре, казва. Но първо да приключа смяната.
Знам, отговаря тя меко. Просто те чакам.
Затваря и още миг стои, гледайки в тъмното стъкло. В отражението вижда собственото си лице изморено, с бръчки и червени очи. Лице на човек, станал фон на чуждите съдби.
Спомня си стареца със скривения жакет и чантата в скута. Сина, който не винаги успява навреме. Себе си който също често не е успявал. Спомня си момчето с пискюла, сериозния въпрос. Жената с апарата. Тийнейджъра, който първо беше размирник, после гледаше смутено.
Включва на скорост, освобождава спирачката. Автобусът тръгва леко. Празните седалки подрусват. На следващата спирка се качват нови хора някой прокарва карта, някой пита колко е до пазара. Животът отново тече през салона.
Кара си и мисли, че утре, след смяна, няма да мине край поликлиниката, както обикновено. Ще влезе при джипито, ще поиска ново направление, ще се запише за снимка. Ще се обади на сина си, ще му каже, че е бил на лекар. Не като оплакване, а като факт. Като стъпка.
Отпред усеща как наближава крайната. Там ще свали последните, ще изключи таблото, ще попълни книжата, ще отиде до диспечера. Всичко по навик. Но между тези жестове вече има още нещо да не се отрича от себе си.
Спира на поредната спирка, отваря вратите. В салона влиза жена с букет. Усмихва му се, подава карта.
Честит празник, казва.
За много години и на вас, отвръща той.
Затваря вратата и потегля, усещайки как дълбоко в себе си нещо се размества. Не шумно, без фанфари. Просто малък завой на волана към собствения си живот.
Градът отвън избухва с още заря. В огледалото пробягват цветни отблясъци. Държи автобуса в лентата, знаейки, че предстоят още спирки, още курсове. Но вече е сигурен, че тази вечер няма да му мине ей така.
Крайната спирка още е напред но вече тя не е само място от маршрута.
