**Личният ми дневник**
Нищо няма да постигнеш в съда! се подиграваше бившият ми съпруг. Но когато в залата влезе адвокатът на жена му, настъши мълчание, а той заплака
Смехът му ехтеше по празния коридор на съда лепкав, унизителен. Стоеше в кръга на своята свита: скъп адвокат с портфейл от крокодилова кожа и майка му, която ме гледаше с престорено съчувствие, зад което се криеше откровенна присъда.
Искаме само да оставиш Дима на мира, прошепна тя със захаросан глас, но в очите й блисна отровна искра. Той и така страда достатъчно.
Гледах Димитър, неговото поддържано лице с маската на изкуствена добродетел. Човекът, който години наред методично унищожаваше живота ми, сега стоеше тук като жертва. И всички му вярваха.
Моят държавен защитник млад мъж, който гледаше по-често в пода, отколкото в мен, нервно пребъркваше документи, сякаш вече беше приел загубата. Още при първата ни среща ми беше посъветвал да стигна до мирно споразумение на всяка цена.
Имаме свидетелски показания от съседи, продължи да се подиграва Димитър. Всички са чували как крещиш. Как не се сдържаш.
Умело пропускаше детайли. Например, че крещях, когато ме заключваше в стаята. Или когато откривах още една преписка в телефона му. В неговата версия аз бях просто истеричка. А той невинна жертва, която години е търпяла такава жена.
Огледах залата за изчакване. Хората ни гледаха. На него с разбиране и съчувствие. На мен с осъждане. Искаше ми се да се проваля през студения мрамор на пода. Бях готова на всичко, само да свърши това унижение. Но някъде дълбоко в мен тлееше малка искра, която не ми позволяваше да се предам.
Онази вечер, след първата среща с неговите адвокати, в отчаяние се обадих на старата ми университетска приятелка, която работеше в правна фирма. Не й поисках помощ, просто се изговорих. Тя слушаше мълчаливо, после каза: Зная някой. Не е лесен човек, но такива дела са неговата специалност. Давам му твоя номер. Не очаквах нищо.
Виж се, Ленка! Сама си. Който ще ти повярва? прошепна Димитър, навеждайки се към мен. Скъпият му парфум се смеси с миризмата на моя страх. Ще загубиш всичко: дома, парите, репутацията. Няма да ти остане нищо.
И точно в този момент вратата в края на коридора се отвори. Всички се обърнаха.
Влезе висок мъж в безупречен тъмносив костюм. Не приличаше на адвокат. По-скоро на хирург или архитект в погледа му се усещаше абсолютна точност и студен разчет. Бързият, проницателен му поглед прегледа всички присъстващи, сякаш ги сканираше.
Димитър намръщи чело, веселието му пропука за първи път.
Мъжът се насочи право към мен, напълно игнорирайки останалите.
Ленка Георгиева? Кирило Димитров, спокойно се представи. Гласът му беше уравновесен и уверен. Обади ми се твоята приятелка. Запознах се с материалите по делото, които са публични. Можем да започваме.
Усмивката изчезна от лицето на Димитър. Погледна своя самоуверенен адвокат, после новодошлия, и в о
