Всички я наричаха Немая Ника. Това прозвище не беше избрано от злоба, а просто от навика. В почти изоставеното
Оля стоеше в кухненска къща в квартал Лозенец, очаквайки съпруга си Георги да се прибере от работа.
Изпитано щастие Антония рано остана сама. Баща й отдавна не беше, а майка й я загуби, докато учеше на
Спомням си онези времена, когато в моето село близо до Пловдив живееха хора, които все още вярваха, че
Зълвата реши, че само ние сме длъжни да глезим децата ѝ.Животът ми с КалинВече почти осем години съм
Е, скъпи гости, наехали ли сте? Пихахте ли се? Дали ви се хареса? пита Божана, като се изправя зад главния
ВКУС К ЖИЗНИ… Седемдесет и осем годишна баба Калина Петрова с небесно сини коси сякаш седеше в
Дългоочакваната внуцица Галина Петрова упорито се опитваше да се свърже със сина си, който отново се
Майка, на която не дължа нищо
Елена и Михаил се готвеха за сватба. Ден преди тържеството майката на булката, Ана Василева, дойде на гости, за да се запознае с бъдещата сватя. Срещата се проведе в дома на майката на Михаил — Лидия Петрова. Домакините обсъдиха подробностите около сватбата и седнаха заедно на масата. На следващата сутрин Ана се приготви да си тръгва, а Елена излезе да я изпрати.
— Е, как ти изглежда Михаил? — попита майка си.
— Добро момче е, — усмихна се Ана, но въздъхна тежко.
— Мамче, какво се случи? — учуди се Елена.
— Дъще, внимавай с майка му. Още много неща не знаеш за тази жена.
Тези думи скоро намериха своето потвърждение.
Когато Елена разбра, че свекървата планира да живее с тях, тя каза директно на Михаил:
— Ще трябва да избереш: или аз, или майка ти.
— Няма да избирам никого, — отвърна спокойно Михаил. — Оставаме както сме, а майка сама да си решава проблемите.
— Значи няма да разрешиш да се премести при нас?
— Вече ѝ казах.
— И как реагира?
— Обида се. Нарече ме неблагодарник и каза, че ще съжалявам.
— Очаквано…
Лидия Петрова се пенсионира рано — беше работила дълги години като стюардеса.
— Дотук с работата! — реши тя, когато получи прилична пенсия, далеч над средната българска.
Но скоро разбра, че за нейния начин на живот парите не ѝ стигат. Решението беше очевидно — да прехвърли разходите на сина си.
— Отгледах те, дадох ти образование. Сега ти е ред да изпълниш дълга си на син, — каза му, когато Михаил навърши едва 23. — От следващия месец ти плащаш наема и храната.
— Добре, — отвърна той. — Но ако аз поема грижата за дома ни, ти повече не се месиш в живота ми.
Тя прие условията — и трябва да призная, не го притесняваше. Животът на Михаил не я интересуваше особено. Основно го отглеждали баба и дядо, а Лидия си устройвала собствения живот, но без особен успех.
Минаха години. Михаил порасна и се премести при нея в горните класове. Пет години покриваше всички разходи за майка си. Тя живееше весело, харчейки пенсията си само за себе си.
Когато Лидия стана на петдесет, Михаил си доведе жена в дома.
— Много сте поддържана! — смути се Елена на първата среща със свекървата. — Изобщо не изглеждате пенсионерка.
Като разбра, че младите ще живеят с нея, Лидия се зарадва: „Чудесно“, — каза, мислейки си: „Вече дори няма да трябва да готвя.“
Елена ѝ повярва, но Михаил ѝ обясни:
— Майка ми нямаше смелост да ни изгони. Пет години покривам всичко сам.
Посещението на Ана Василева напълно развенча илюзиите:
— Дъще, внимавай! Тази жена мисли само за себе си. Когато ви стане неудобно, ще ви забрави. Важно е да държиш на мъжа си. Хареса ми, но със свекърва не си извадила късмет.
Минаха шест месеца. Лидия Петрова се влюби. Един мъж, наречен Андрей, започна често да се появява в дома. И скоро…
— Имате две седмици да се изнесете. Продавам апартамента. Местя се в Пловдив при Андрей.
— Сериозно ли говориш? — изумен беше Михаил.
— Какво?! Имотът е мой. Родителите ми го подариха.
— Значи ни изгонваш?
— Да. Абсолютно законно е.
Михаил мълчаливо си взе сакото и излезе. Вечерта той и Елена вече опаковаха багажа. Настаниха се у приятел тъкмо като наематели. След месец Лидия продаде апартамента и замина с Андрей за Пловдив.
Няколко дни по-късно Михаил опита да поиска заем:
— Не, разбира се. Имам други разходи, — студено отговори майка му.
— Е, успех, — каза той.
— На теб също, — усмихна се тя. Дори не го прегърна за сбогом.
Мина година. Лидия се обади: Андрей я напуснал, взел всичките ѝ пари и изчезнал. Остана сама, без жилище. Върна се и веднага заяви:
— Ще живея с вас.
— Не. Използвай останалите си пари и вземи ипотека.
— Заем ли? На мойта възраст? Само с пенсия?
— Намери си работа. Ще трябва да се оправяш, както всички останали.
— Значи няма да ми помогнеш?
— Не ти дължа нищо, мамо.
Избухна:
— Неблагодарен си! Отгледах те!
— Просто следвам твоя пример, — тихо повтори синът.
Лидия поостанала при приятели, докато имаше средства. После — отказ след отказ. И пак при сина си.
— Мамче, нито си болна, нито си стара. Вземи си работа. Наеми поне стая. Търси.
— Не ти ли е жал за мен?
— Не. Напомняш ми онази калинка… дето пееше цялото лято.
После Лидия си намери… не работа, а нов брак — с първия срещнат. Поне вече имаше дом.
Но това вече е съвсем друга история… Майка, на която не дължа нищоВаля и Георги се готвеха за сватба. Един ден преди тържеството, майката
Откажи се! Ти ми обеща, че ще напуснеш! КИрил, излязох ли от разума? измънка Мирела, събирайки съзнанието си.
