Татко, запознай се – това е бъдещата ми съпруга и твоя снаха, Веселина! — сияеше от щастие Мартин. — Кой?! — смаян попита професорът, доктор на науките Румен Липов. — Ако това е шега, изобщо не е смешно. Мъжът погледна с отвращение грубите ръце на “снахата” и калта под ноктите ѝ. Струваше му се, че това момиче не е чувало за вода и сапун. „Боже мой! Колко добре, че скъпата ми Анета не доживя до този срам! Нали се опитвахме да възпитаме това дете в най-добрите маниери“, — тежко си мислеше той. — Това не е шега! — дръзко отговори Мартин. — Веселина ще остане при нас, а след три месеца ще се оженим. Ако не искаш да участваш в моята сватба, ще мина и без теб! — Здравейте! — усмихна се Веселина и като домакиня закрачи към кухнята. — Ето ти баница, малиново сладко, сушени гъби… — изреждаше тя продуктите, които измъкваше от старата торба. Румен хвана сърцето си, виждайки как Веселина съсипа снежнобялата покривка със сладко, което се разля. — Мартине! Осъзнай се! Ако това ми го правиш нарочно, е твърде жестоко… Откъде домъкна тази невежа? Няма да я оставя в къщата си! — извика професорът. — Обичам Веселина. И жена ми има право да живее в моя дом! — усмихна се саркастично момчето. Румен разбра, че синът му се подиграва с него. Без да спори, замълча и се прибра в стаята си. Отскоро отношенията с Мартин бяха силно променени. След смъртта на майка си Мартин стана неконтролируем — напусна университета, държеше се грубо с баща си и живееше безгрижен живот. Румен се надяваше синът му да се промени, да стане отново добър и умен. Но с всеки ден се отдалечаваше все повече от него. И ето днес водеше в дома им тази селянка. Той разбираше, че никога няма да одобри избора на сина си, затова не проумя коя точно беше тази жена… Скоро Мартин и Веселина се ожениха. Румен отказа да присъства на сватбата — не искаше да приеме нежеланата снаха. Чувстваше се бесен, че мястото на Анета, прекрасната домакиня, беше заето от тази неопитна млада жена, която дори две думи не можеше да върже. Веселина, сякаш без да обръща внимание на лошото отношение на свекъра, се стараеше да му угоди, но само влошаваше положението. Мъжът не виждаше нищо добро в нея, само факта, че е невежа и има лоши навици. Мартин, след като изигра известно време примерен съпруг, отново започна да пие и да се пропива. Баща му често чуваше скандалите на младите и, всъщност, се радваше, тайно се надявайки, че Веселина най-сетне ще си тръгне от дома им. — Румене, синът ви иска развод, освен това ме гони на улицата, а аз чакам дете! — веднъж възкликна Веселина със сълзи в очите. — Първо, защо на улицата? Имаш къде да се върнеш… И това, че си бременна, не ти дава право да живееш тук след развода. Съжалявам, но няма да се меся във вашите работи — каза мъжът, скрито радостен, че вече ще се отърве от досадната снаха. Тежко и неразбрала защо свекърът още от първия миг не я обича, Веселина започна да си събира багажа. Не можеше да разбере защо Мартин се държи така жестоко, бягаше и я оставяше на произвола на съдбата. А и какво като е селянка? Нали и тя имаше душа и чувства… *** Осем години по-късно… Румен живееше в дом за възрастни хора. През последните години беше отслабнал значително. Разбира се, Мартин моментално се възползва — набързо настани баща си в институция, за да си спести грижите. Дядото се примири със съдбата си, разбирайки, че връщане назад няма. През живота си беше учил хиляди хора на любов, уважение и грижа. Все още получаваше благодарствени писма от бивши ученици… Но с децата си не сполучи… — Румене, пак имаш гости — върна се съквартирантът от разходка. — Кой? Мартин ли? — възкликна дядото, знаейки, че не е възможно. Синът му никога нямаше да го посети, изпитваше огромна омраза… — Не знам. Казаха да ти предам. Какво чакаш — иди и виж! — пошегува се съседът. Румен взе бастуна и бавно се насочи към малката, задушна стаичка. Спускайки се по стълбите, я разпозна отдалеч. — Здравей, Веселина! — промърмори той едва чуто, свеждайки глава. Явно и до днес се чувстваше виновен пред онова искрено и обикновено момиче, което не успя да защити преди осем години… — Румене! — изненада се елегантната дама. — Колко сте се променил… Болен ли сте? — Мъничко… — тъжно се усмихна той. — Как се озовахте тук? Как разбрахте къде съм? — Мартин сам разказа… Вие знаете, изобщо не иска да вижда сина си, а момчето все иска ту при баща си, ту при дядо си… Иван не е виновен, че не го признавате. На детето му липсва семейна обич. Само двамата сме… — каза тя с треперещ глас. — Простете, може би напразно ви доведох. — Почакай! — помоли старецът. — Как е Иван? Последно ми пратихте снимка, беше на три години. — Тук е, при входа. Да го поканя? — тихо попита Веселина. — Разбира се, извикай го! — зарадва се Румен. В залата влезе кафявооко момче, пълно копие на Мартин. Иван плахо пристъпи към дядо си, когото никога не беше виждал. — Здравей, сине! Колко си пораснал… — разплака се дядото, прегръщайки внука си. Дълго разговаряха, разхождайки се из есенните алеи около дома. Веселина разказваше за тежкия си живот, за ранната смърт на майка си и за това как сама е отгледала сина си и се е оправяла с домакинството. — Извинявай, Веселина! Много съм виновен пред теб. Макар и да се мислех за образован и разумен човек, едва наскоро разбрах, че хората трябва да се ценят не заради знанието и възпитанието, а заради добротата на душата им, — говореше старецът. — Румене, имаме едно предложение… — малко несигурно рече Веселина. — Елате да живеете с нас! Вие сте сам, а и ние с Иван сме сами… Много ще се радваме, ако наблизо имаме близък човек. — Дядо, ела! Ще ходим за риба, за гъби в гората… Много е хубаво на село и има много място вкъщи! — помоли Иван, стискайки дядовата ръка. — Идвам! — усмихна се Румен. — Много изпуснах в отглеждането на син си, но се надявам да дам на Иван това, което не успях на Мартин. А и никога не съм живял на село. Надявам се, че ще ми хареса! — Сигурен съм, че ще ви хареса! — разсмя се Иван. Татко, запознай се – това е бъдещата ми съпруга и твоя снаха, Веселина!