Всички пият, пият, бутилки навсякъде, а храна изобщо няма.
В дома имаше гости. При тях често имаше гости, почти винаги.
Всички пият, пият, масата препълнена с бутилки, а храна изобщо няма. Дори едно парче хляб ако намеря… А по масата само фасове и празна консерва каза Леонид, оглеждайки се внимателно, но нищо за ядене не откри.
Добре, мамо, излизам обади се момчето, докато бавно обуваше скъсаните си обувки.
Все още се надяваше майка му да го спре и да каже:
Къде ще ходиш, синко, неяден, а вън е студ. Седни вкъщи. Ще сваря каша, ще изпратя гостите и ще почистя пода.
Винаги очакваше нежен майчински глас, но тя рядко говореше с топлина. Думите ѝ бяха като бодливи тръни, от които Леонид се свиваше и искаше да се скрие.
Този път решава да си тръгне за постоянно. Леонид е на шест години и се чувства достатъчно голям. Първо трябва да намери пари, за да си купи кифличка, а може би и две… Стомахът му къркори и иска храна.
Как ще намери пари, не знае, но минавайки край будки, забелязва празна бутилка в снега. Спомни си, че бутилките могат да се връщат за пари. Сложи я в джоба си, а до спирката намери намачкан найлонов плик. Цяла половин ден събираше бутилки.
Бутилките вече са доста, дрънкат весело в плика. Леонид си представя как ще си купи мека, топла кифличка с мак или със стафиди, а може би и с глазура, но се сети, че тази с глазура сигурно струва повече, затова реши да търси още.
Отиде на гарата. На перона на крайградските влакове, където мъжете стоят с бири, остави тежкия плик до една будка, а самият той се затича за току-що забелязана бутилка. Докато се върна, мръсен намръщен мъж бе взел всичките му бутилки. Леонид го помоли да му ги върне, но човекът го погледна толкова злобно, че момчето се обърна и тихо си тръгна.
Мечтата за кифличка се стопи като мираж.
Не е лесно да се събират бутилки мислеше си Леонид, пак бродейки из заснежените софийски улици.
Снегът е мокър и лепкав. Краката на момчето измръзват и стават вир-вода. Навън притъмнява. Не помни как се озовава в стълбището на един вход, където се сгуши до радиатора и потъна в топлия сън.
Събуждайки се, първо си помисли, че още сънува, защото наоколо е топло, спокойно и уютно, а миризмата на храна направо вълшебна!
В стаята влезе жена. Беше красива и го гледаше с доброта.
Какво става, момче, стопли ли се? Наспа ли се? Хайде да закусим. През нощта видях, че си като малко кученце, заспал във входа. Взех те и те донесох у дома каза тя.
А сега това мой дом ли е? невярващо попита Леонид.
Ако нямаш дом, ще бъде отговори жената.
Всичко нататък беше като приказка. Неизвестната леля го хранеше, грижеше се за него, купи му нови дрехи. Постепенно Леонид ѝ разказа цялата си история, за живота с майка си.
Добрата леля се казваше Зорница име, което му се стори приказно и прекрасно. Никога преди не беше чувал такова име и реши, че само добра фея може да се казва така.
Искаш ли да ти бъда майка? един ден го попита тя и го прегърна така силно, както само истинските майки могат.
Разбира се, че искаше, но…
Щастливият живот свърши рязко и неочаквано. След седмица дойде майка му.
Почти трезва, тя крещеше на жената приела детето Никой не ми е отнел родителските права! Имам право на сина си!
Когато тръгнаха, валяха снежинки, и на Леонид му се стори, че къщата, където остана добрата леля, прилича на бял замък с магически снежинки.
После животът стана много труден. Майка му пиеше. Леонид бягаше от вкъщи. Преспиваше по гари, събираше бутилки, купуваше си хляб. Не завързваше приятелства, от никого не молеше помощ.
След време и наистина ѝ отнеха родителските права, а него настаниха в дом за деца в Пловдив.
Най-мъчно му беше, че не можеше да запомни къде е онази къща, като бял замък, където живее добрата жена с приказното име.
Минаха три години.
Леонид беше затворено, мълчаливо момче. Обичаше да се усамотява и да рисува. Всеки път рисуваше едно и също бяла къща и падащи снежинки.
Един ден в детския дом дойде журналистка. Възпитателката я развеждаше и я запознаваше с децата. Спряха при Леонид.
Леонид е добро, интересно момче, но има проблеми с адаптацията. Опитваме се да му намерим семейство обясни възпитателката.
Приятно ми е, казвам се Зорница каза журналистката на Леонид.
Внезапно момчето оживя! Започна да разказва и това с изненада на всички! Затвореното момче със страст говореше за добрата леля Зорница. Всеки път, като разказваше, душата му се стопляше. Очите му блестяха, бузите му засияха. Възпитателката го гледаше озадачено.
Името Зорница се оказа златният ключ към детското сърце.
Журналистката Зорница се разплака, слушайки историята на Леонид. Обеща да публикува разказа му във вестника, дано добрата леля прочете и разбере, че Леонид я чака.
Сдържа на думата си. И се случи чудо.
Жената не абонирана за вестника, но в деня на рождения си ден, колегите ѝ ѝ подариха цветя, увити във вестник. Беше зима. Вкъщи, разопаковайки цветята, забеляза малка статия със заглавие: Добрата жена Зорница, момчето Леонид те търси!
Прочете статията и разбра това беше същото дете, което някога прибра от входа и искаше да осинови.
Леонид я позна веднага. Втурна се към нея. Прегърнаха се. Всички плачеха: Леонид, Зорница, възпитателките, които присъстваха.
Толкова много те чаках каза момчето.
Трудно се съгласи да я пусне да си тръгне. Оставаше осиновяването, но тя обеща всеки ден да идва при него.
П.П.: Оттогава започна истинският му щастлив живот.
Сега е на 26. Завърши Техническия университет. Готви се да се ожени за добро българско момиче. Весел, обичан сред приятели, много обича своята майка Зорница, на която дължи всичко.
По-късно, вече възрастен, тя му призна, че мъжът ѝ я е напуснал, защото не можели да имат деца. Чувствала се самотна и нежелана, докато не го намерила във входа и стоплила сърцето си с неговата обич.
Когато майка му си го върна, Зорница с болка си помисли Значи така е писано.
Но беше безкрайно щастлива, когато го намери отново.
Леонид опита да научи съдбата на родната си майка установи, че отдават градския им апартамент под наем. Тя преди години заминала в неизвестна посока с един мъж, наскоро излязъл от затвора. Не пожела да търси повече. Защо ли?
Всички пият, пият, шишета навсякъде, а храна няма никаква – дори парченце хляб не се намира.
