Това е детето на Ивайло
Тази история се случи наскоро в Пловдив, в просторен апартамент на четвъртия етаж на девететажен панелен блок. Там живееше работеща пенсионерка, самотна жена на име Росица.
Животът ѝ минаваше спокойно и предвидимо: пенсия, работа, приятелки, понякога пътуваше до внуците си и помагаше на остарялата си майка, която живееше сама наблизо.
И този ден се очертаваше като всеки друг.
Сутринта Росица позвъни на майка си да пита как е.
Денят си беше обикновен уикенд. След пенсионирането си работеше през ден като рецепционист в частна клиника приемаше обаждания на пациенти и записваше часове.
Днес, както винаги, трябваше да сготви, да мине през магазина и после да отиде при майка си този ежедневен ритуал вече ѝ беше омръзнал, често примесен с беззвучни въздишки и закатени очи.
Разстоянието до майката само два двора. Не беше нищо сложно. Дори готвенето не ѝ тежеше особено. Майка ѝ имаше още от вчерашна супа и тутманик. Само петият етаж без асансьор беше изпитание…
И още повече майчините оплаквания. Разказите на майка ѝ за болежките ѝ в детайли изморяваха Росица, защото всеки лекарски съвет беше преразглеждан, прекрояван и допълван от историите на съседките и мъдростта на вездесъщата д-р Недялкова.
Съветите на Росица се отхвърляха като нещо, казано от човек, който “нищо не разбира”, въпреки, че Росица беше отработила почти четиридесет години като операционна сестра.
Ти к’во знаеш, освен да подаваш скалпели?
Е, така вървеше всеки ден.
Трябваше да отскочи и до магазина по път към майка си. Постави торбата с боклука в антрето, приближи огледалото, за да се гримира. За жена над шейсет изглеждаше добре само леки бръчици край очите. Лицето ѝ беше свежо, къса светлоруса коса, големи обеци. А бузите ѝ може би малко отпуснати.
“Ръжен хляб и масло за мама,” мислеше си Росица, докато очертаваше устните си. В този момент на вратата звънна.
Входната им врата имаше домофон. Кой ли звъни? Може би съседката леля Станка, с която понякога пиеха чай.
Росица, още със спиралата в ръка, отвори бързо.
Пред нея стоеше руса млада жена опъната конска опашка, раирана тениска, тъмно яке и дънки, раница на гърба. Росица видя лицето ѝ само за миг, а на ръцете бебе, охлюбено в кафяво одеалце.
Очите на момичето бяха свити, скулите напрегнати, вдиша дълбоко, пристъпи по-близо и подаде бързо свитото бебе:
Това е за Вас!
Росица го пое автоматично, учудена. Почувства тежестта. Господи, това е бебе!
Погледна нагоре, но момичето вече слизаше по стълбите.
Това е детето на Ивайло, а аз имам да уча…
Тропотът отмина по стълбите и край. Долният вход хлопна.
Росица постоя, после влезе в антрето. Замисли се за боклука. А, между другото момичето беше оставила и чужда чанта до вратата.
И тогава пристигна усещането. Господи, това е живо бебе! Какво ѝ беше казала? Детето на Ивайло?
Но с кой Ивайло? Росица имаше само един син Георги, баща на двете ѝ внучета, които живееха със съпругата си в София. Съпругът на Росица Петър, беше починал преди пет години.
Нищо не ѝ беше ясно, но бебето на ръце се размърда. Тя бързо го легна на дивана, разопакова одеалцето: бежов плетен костюм, миниатюрно момиченце с биберон с формата на жабче. Не беше на повече от месец.
Хайде, малко сладурче погали го Росица. Детето се размърда и пак заспа.
Реши да надникне в чантата там имаше две шишета, кутия с адаптирано мляко, опаковка памперси и няколко дрешки.
Още чакаше. Всеки момент момичето щеше да се върне, да вземе детето, да се извини и животът щеше да тръгне по старому боклук, магазин, мама
Росица довърши грима си и надничаше през прозореца.
Но момичето не идваше. А детето заплака. Росица стоеше над него неловко не беше нейното бебе, дали имаше право да го преоблича, храни? Пак надникна през прозореца.
Накрая й се наложи да го преоблече костюмчето смени с боденце и ризка. Явно беше момиче.
И чак сега Росица изпита страх от отговорността разбра какво се случва: дадоха ѝ подхвърлено момиченце.
Ивайло… но ако това е…
Георги обичаше да кръжи около момичета младини. Росица доста му се беше карала за това. Но това беше преди сватбата и сега той бе примерен съпруг и баща, погълнат от грижите по бизнеса и семейството. Наскоро бяха изплатили кредита и купили нова кола
Спокойно, малката. Сега ще сменим гащичките ти.
Господи! Майката ѝ я е изоставила?
Докато умът ѝ се чудеше, ръцете на Росица действат като по навик подмени памперса, подаде биберона, понесе бебето из стаята и отиде да приготви смес.
Звънна телефонът. С усилие вдигна с една ръка.
Защо не ми вдигаш? майка ѝ.
Просто имах работа, мамо. Кажи?
На пазара ли си вече?
Още не.
Искам да ми купиш круши. Но не тези от миналия път, а от ония по-предните. Помниш ли?
Ще позная, мамо.
С кльощави връхчета и с тъмночервени страни. Само гледай да са меки, не като миналите. Те…
Бебето се размърда и запищя.
Добре, мамо, разбрах.
Какво става там?
Телевизорът съм пуснала.
А, добре. Действай, че ще разграбят хляба!
Росица затвори и се зае да храни детето. Беше несигурна дали да звъни на 112? Ами ако е дете на Георги? Вгледа се имаше нещо познато от внучката й.
Ами ако е… Тогава ще избухне скандал, снаха й няма да му прости.
Накрая момичето засмука шишето със затворени очи и Росица се умилостиви. Колко е сладка!
Когато детето заспа, Росица излезе в кухнята да се обади на сина си, но той не беше на разположение.
Реши да изчака още. Надяваше се майката да се върне не изглеждаше асоциален тип. Беше стиснато, с облик на студентка.
На майката не биваше да се казва щеше да я затрупа с тревоги и заплахи, които Росица не бе в състояние да изтърпи.
Звънна на големия си внук Мартин, разбира, че баща му е на работа в някакъв далечен район, от където трудно има връзка, ще се прибере вдругиден.
Можеха поне мен да информират, провърмори Росица.
Обади се на снахата Снежана с молба да каже, че чака Георги да ѝ се обади.
Случило се нещо? попита Снежи.
Нищо особено, просто е важно да чуя Георги.
Излъга майка си, че се е навехнала и днес няма да иде, а борш и хляб има…
Майка ѝ се тревожеше и пет пъти й се обади пак.
Росица най-после се отпусна, съблече панталона и облече у дома. Настани се до момиченцето и мисълта ѝ се превърна в размисъл.
Вътре нещо я спираше да се обади в полицията. Имаше страх дали не носи вина и нейният син. А и беше трудно да се обясни такава ситуация. Нещо в погледа на момичето не ѝ даваше спокойствие майчиният ужас и отчаяна решителност не ѝ излизаха от ума.
Обади се на най-близката си приятелка Биляна:
Биляне, ще припаднеш подхвърлиха ми бебе
Биляна не се уплаши, а започна да разпитва като Шерлок Холмс.
Не бързай, Роси. Да намерим този Ивайло първо.
Господи, какъв Ивайло, вайкаше се Росица. В блока може да има поне петдесет апартамента и не ги познавам всички.
Ами ако обърка етажа? Може и Георги да е забъркал нещо. Опитай се да му се обадиш.
През целия ден грижите около момиченцето бяха всичко. Росица се зарови в интернет, освежи знанията за новородени как се къпе, храни, масажира и дори изпя приспивна песен.
Как ти е кракът, идваш ли утре? майка ѝ надзърташе пак.
Вярваше, че утре ще се разреши всичко, обеща да дойде.
Вечерта Биляна дойде, разгледа дрешките на детето и отиде по съседите.
Имаме! възкликна тя на висок глас.
По-тихо! Детето спи.
Такива малки спят добре, погледна към стаята. Но докато говореше, момиченцето се размърда.
Намерих го! У тях, на шестия етаж, живее някой си Ивайло, напълно отговарящ.
Сигурна съм, че е объркала етажа елфически шушна Биляна, Хайде да отидем!
И ако не е той?
Ще разберем.
Изкачиха се по стълбите. Отвори им възрастна жена с намръщено лице. Всички я наричаха баба Параскева.
Ивайло! Пак за теб, закрещя тя навътре.
Излезе момък с побъркан вид, набит, с кратка брада и нисък ръст.
За таблета ли сте? попита объркано.
Не. Става въпрос за дете, каза Биляна бързо. По погрешка Росица е получила вашето дете.
Момчето изглеждаше шокирано.
Дете??? Аз нямам дете!
Няма какво да увърташ, тук си единствен Ивайло в блока, настояваше Биляна.
Наистина, не знам за какво говорите.
Росица се намеси по-меко:
Аз съм от четвъртия етаж, днес млада жена ми остави бебе и каза, че това е детето на Ивайло, после избяга.
Сигурно има грешка, притеснено отговори момчето. Аз нямам деца. А момичето коя беше?
Не знам. Не се представи, натъжи се Росица.
И излязоха.
Ако мога да помогна, звънете каза Ивайло. Работя си вкъщи, мога и да споделя история във Фейсбук.
Не, благодаря отвърна Росица. Още се притесняваше за сина си, а и знаеше трябва да се звъни на 112, а не да се публикува снимки на бебета.
Странно момче, поклати глава Биляна. Да не би да лъже?
Не. Личи си компютърен човек, домошар.
Звън от Георги не дойде. Росица звънна на Снежана:
Ох, мамо, забравих! Какво ли не стана днес децата, училище, плуване, и накрая баща им звънна.
“Ами ако знаеше снахата каква драма се развива тук!” мислеше Росица.
“Утре ще звънна в полицията”, обеща си.
Но когато легна, пак изникна лице на момичето страха, безизходицата. Какво я чакаше, ако утре звънне на телефон 112?
Нощта беше тежка. Росица ставаше при бебето, хранеше го и го утешаваше на ръце. Изморени, и двете заспаха сутринта.
Събуди я телефонът. Майка ѝ:
Как ти е кракът, ще дойдеш ли?
Погледна през прозореца, после към детето.
Ще дойда.
Круши да купиш…
Роси сложи детето в слинг и отиде до магазина. Странно усещане рамо до рамо с бебе. Ех, петият етаж пак…
Какво е това? пита майка й с големи очи.
Не “какво”, а “коя”. Дръж продуктите. Сега ще сложа малката да спи.
Откъде ве?
Леля Данка ми остави внучка, седи сега на фризьор и аз я гледам.
А как така?
Кракът ме отпусна!
И двете се радваха на бебето. За пръв път отдавна майка и дъщеря не говореха за болежки.
Гледай как стиска пръста! А как се казва?
Не питах за малко е при мен.
Как така вземаш дете, без да знаеш името ѝ!
На връщане Росица си играеше с имена в ума. Кое ли беше истинското?
Вкъщи ѝ дойде СМС синът вече е на линия. Със звън ги свърза:
Мамо! Какво? Аз съм женен! възкликна Георги, след като чу обърканото ѝ обяснение.
Но на мен ми я донесоха! Да не би заради някакво объркване
Мамо, аз съм Георги, ти ме кръсти така! Звъни на полицията. Стига глупости!
Ще се обадя но тя сега яде и ще я приспя. После ще реша
Но отлагаше. Грижеше се за бебето памперси, къпен, хранене. Детето няма по-добро място от този дом. Но това е невъзможно. Утре съм на смяна. А и не трябва да криеш цяло денонощие чуждо дете.
Силите й свършваха, но дните бяха изпълнени със смисъл.
Заспаха двете почти едновременно детето на ръката й.
Събуди я настойчив звън.
Росица тихо отдръпна ръката си, надникна през шпионката момичето! Объркано, влязло с боси стъпки и изплашени очи.
Къде е? Оставих я тук, къде е?
Не се тревожи. Влез. Спи на леглото.
Момичето влезе несигурно, но съзря детето си. Клекна до леглото и се разплака неудържимо. Трябваше да ѝ даде чай и шоколад, да я приведе на себе си.
Яж. Че да не припаднеш
Постепенно момичето Виктория разказа всичко. Дъщеря ѝ се казвала Невена.
Банална съдба Виктория била студентка последна година в медицински колеж. Селянка от малко село край Плевен. Миналото лято се влюбила в студент от Пловдив Ивайло. Била само веднъж у тях, на гости на двадесет и първи апартамент. Първо обещавал помощ, после изчезнал. Минаващата зима нарази и тя останала сама.
В родното село баща ѝ студен човек, мащехата неутешена. Ивайло се обявил в интернет, но после спрял да отговаря, скрил профила. Малко помагала лелята с пари.
Виктория родила в Пловдив. Живяла временно при приятелка. За да издържи изпитната сесия, отчаяно решила да се довери на обещанието на Ивайло, че “майка ми ще помогне”. Неин роден адрес съвпадал по номер с този на Росица, макар и блокът бил друг; сбъркала входа и бързо метнала детето в ръцете ѝ.
През нощта разбира грешката си пише на Ивайло, но той не знае нищо за такова дете; шокирана, Виктория се връща при Росица.
Мислех, че си сигурна коя си зрелостта е дар, който идва със скъп опит, усмихна се Росица.
Виктория поиска да отиде да се извини на съседа, но Росица отказа.
Гладуваш, Виктория, а утре съм на работа. Остани при мен този месец, гледай Невена, учи. Апартаментът е голям.
Нямам пари, не мога да плащам
Ще се оправим. Засега остани.
Виктория заспа с бебето. Росица звънна на Биляна:
Не е на Георги, не е и на съседа. Оставам с тях! Късмет, че не звъннах в полицията.
*
Млякото ѝ не секна. Сесията изкара с “много добър” и “отличен”. Бабата на Росица вече слушаше Виктория и изпълняваше заръките ѝ.
След сесията Виктория започна работа като дежурна мед. сестра. Невена растеше добре. Съседът Ивайло разбра, че баба му наистина има нужда от лечение и Виктория помагаше.
Есента Виктория се премести с малката Невена два етажа по-нагоре да гледа баба Гина и да лекува разбитата си вяра в любовта и да преписва собствения си живот.
*
И животът продължава със страха, любовта, с грешките ни и прошката, която сами се учим да си даваме. Нищо не носи по-голямо щастие от това да помогнеш дори на някого, когото съдбата ти е изпратила случайно.
Доброто никога не се губи някой ден се връща при теб и те учи да бъдеш по-добър.
