Една вечер, сякаш в сюрреалистичен сън, пред кварталния хранителен магазин в Пловдив се появи дребно, незабележимо коте със странна муцунка. Изглеждаше, сякаш го бе донесъл неочакван вятър или някой го бе оставил, забравено от света. Малката пухкава черна котанка, със смешното българско име Жужа, подскачаше нервно, свиваше лапички и трепереше сякаш студът през ноемврийската нощ се опитваше да я погълне. Тялото ѝ бе осеяно с корички, очите узки и едва се отваряха, а козината по шията и ушите ѝ бе оръфана. Никой не знаеше откъде се е взела Жужа и защо точно тук търси топлина и смисъл, но цялата ситуация беше пропита с меланхолична нереалност на лош сън без изход.
Продавачките, Мария и Весела, впускаха бедничката вътре, в сухата топлина между щандовете със сирене и лютеница, и дори я третираха с капки за паразити все едно наричаха заклинания съм реалността и се опитваха да я променят. За жалост, почти нищо не се подобри. Всяка сутрин, като по часовник, Жужа пак пристигаше, сякаш е привързана със невидима нишка към този магазин. В настървеното ѝ мяу-у-у имаше зов за помощ, но повечето минувачи гледаха с безразличие: грозновата муцунка и прежулената козина предизвикваха не съчувствие, а леко отвращение.
С времето студът се усилваше зимният мраз пристъпваше с меките си ботуши от снежна вата. През нощите, когато минус пет градуса режеха въздуха, пухкавото бебе едва се държеше. Мария си спомни как лятото бяхме взели друго изоставено коте от същото място пред магазина и отново ни потърси.
Докато стигнахме, Жужа сякаш се бе вплела в съня ни въртеше се около краката, бързо влизайки и излизайки от преносимата чанта, сякаш знаеше, че това е последната врата между нея и безкрайния мрак на улиците. Изправяше се на задните лапички, увиваше опашка около ръцете и с цялото си същество молеше да я вземем. Когато видяхме Жужа отблизо, небе и земя се сляха: катранената сърбежна болест, характерна за бездомни котки, бе нападнала козината ѝ. За радост, не беше напреднала и поддаде на лечение. Капките Стронгхолд подействуваха почти магически.
В топлината на временния ѝ дом Жужа се превърна в топка от обич и домашното мъркане звучеше като трактор в плодовитите български ниви. В първите два дни или спеше, или тихо дъвчеше купичката си с гранули, без да спира да благодари на живота за неочаквaното чудо.
Името ѝ се роди сякаш от хълмовете на Пловдив Картофка. Малката напомняше истински миниатюрен български картоф неравна, крива, но толкова сладка, че всяка сутрин мечтаеш отново да я срещнеш. Това смешно и нелепо състояние не продължи дълго: след втората капка козината по ушите ѝ започна да се сгъстява, очите ѝ станаха големи, вееха се като знаме на надеждата.
Скоро Картофка беше записана за кастрация, а пухът на тялото ѝ бавно се възстановяваше. Във въображаемата светлина на съня тя се превръщаше в здрава, ухажвана и приказно красива българска котка, сякаш излязла от картина с маслени багри.
