ДНЕВНИК
Дъще, трябва да поговорим.
За какво? погледнах майка с изненада.
Искам да те запозная с някого.
Преобърнах очи.
Не искам да се запознавам с никого.
Слънчице, за мен това е много важно. Моля те.
Добре, но нищо не обещавам. Аз обичам татко.
Таткото си е татко и никой не може да го замени. Сто пъти съм ти казвала, че той е тук, майка сложи ръка на гърдите си, в сърцата ни. И на мен ми липсва. Но, знаеш, той би искал да продължим напред.
Очите ми пареха всеки път, когато се сетех за моя любим татко. Загина, когато бях на десет. Майка тогава почти половин година не слизаше от гробището, правеше цветната леха на гроба красива, често си говореше сама с дървения кръст. После баба и леля Златка си говориха с нея дълго, заключени в кухнята. Майка малко се успокои и животът на семейство Костови потече отново. Че има някой до майка, усетих преди месеци. Беше по-различна: бързаше за работа, вечер се забавяше… Но винаги си идваше заради мен. Вечер разказвахме една на друга как е минал денят. Това беше любимият ми момент нашето време. Мислех си, че съм вече голяма цели тринадесет!
Мамо, а този човек ще идва тук?
Симеон се казва, подсказа майка.
Добре де, Симеон. Той с нас ли ще живее?
Не, всъщност предлага да се преместим у тях. Къщата му е голяма, има място за всички.
Не искам никъде да се местим.
Нека решаваме, когато се наложи?
Добре.
Какво е това добре?
И така казват, значи да.
И така?
Мамо, айде стига, ухилих се аз. Нарочно се бъзикаш с мен.
***
Здравей, Магдалена, Симеон протегна ръката си, в която моята ръка потъна цяла.
Здравейте. Как да ви викам?
Както искаш.
Ами чичо Симо звучи странно. Май по-добре просто Симеон.
Прието.
Симеон ни покани в дома си на края на квартала, до самата борова гора.
Магде, харесваш ли кучета?
Много, винаги съм мечтала за куче, но майка казваше, че в апартамент не може да гледаме. Искаш ли да видиш Бойчо? Засега го затворих, но ще свикне с теб и ще станете приятели.
Защо Бойчо?
Виж му само муцуната! Все едно от някой балкански разбойнически разказ е излязъл.
Засмях се кучето наистина изглеждаше като герой от приказка.
Поогледай се тук, аз ще обърна месото.
Добре.
Симеон отиде при майка, аз си останах до двора на Бойчо.
Здрасти, Бойчо. Ще станем ли другарчета? той замаха щастливо с опашка. Май ще сме тук по-дълго май с мама.
Майка режеше салата и си тананикаше нещо.
Любов моя, прегърна я Симеон, май се харесах на Магде. А толкова се тревожихме.
Според мен всичко ѝ хареса, особено кучето.
За пръв път от години майка ми бе истински щастлива онази вечер. Всички други около мен се оплакваха от децата си, като пораснат. А аз си бях тиха, сериозна, разбрана.
Останахме да спим там, в къщата на Симеон.
Майка влезе в стаята, която Симеон беше нарекъл Магдаленината стая.
Миличка, ще си поговорим ли?
Ела, мамо, виж как е хубаво тук. Симеон помислил за всичко халат, пантофи, цветя във ваза до огледалото.
Много се чудеше какво да ти вземе.
Не е трябвало
Кажи ми, хареса ли ти?
Важното е ти да си щастлива. Но той наистина е добър. И знаеш ли харесвам къщата. И кучето.
Ех, под масата му подаваш вече филийки ще го разглезиш.
Няма страшно.
Я си почивай, слънце. Дълъг беше денят.
На сутринта слязох за закуска, Симеон го нямаше.
Мамо, къде е Симеон?
Отиде за риба.
И аз бих отишла Помниш ли, като ходехме с татко?
Помня, миличка.
***
Преместихме се с майка при Симеон. Харесваше ми грижеше се за нас, носеше лакомства, подаръци, помагаше с уроците. Уикендите ходехме на риболов или бродехме из гората.
Веднъж, прибирайки се по-ранo от училище, заварих майка разплакана.
Мамо, какво става? Не е Симеон, нали?
Не, не, миличка, всичко е наред.
Симеон влезе задъхан.
Магде, какво се е случило? Ленче, защо плачеш?
Седнете, моля ви.
Гледахме я неразбиращо. Тя подаде лист диагноза.
Тумор? Симеон попита, майка кимна.
Мамо, мамо не исках да повярвам.
След половин година лечението спря да помага, тялото не издържа загубихме я през август.
След погребението, на трапезата бяхме баба мама на майка и Симеон.
Лиляна, ако Магде иска, може да остане с мен. Тук са приятелките ѝ, училището Да не я водиш в Пловдив
Да питаме момичето.
Само не я взимай, ще ми се скъса сърцето
Чух от вратата.
Бабо, искам да остана при Симеон.
Половин година мина като насън. Симеон идваше привечер, помагаше ми с уроците, готвеше. На мен остави чистене и пране.
Магде, защо не излизаш? Нали имаше приятелки?
Не ми се излиза. Всички ме гледат странно, че съм останала при него. Присмиват се. Никой не разбира как е. Дори най-добрите ми приятелки се отдалечиха.
На Симеон му беше мъчно. Пълнеше ми свободното време с игри и разходки.
Първата Нова година без мама си направихме сами масата, пихме швепс, за пръв път от месеци се смяхме. Усетих, че пак съм си у дома.
Магде, ела бързо! Виж кой е дошъл при нас.
На прага се свиха котенца.
А Бойчо няма ли да ги закачи?
Хич, обожава котки, такъв си е!
От тогава се грижих и за котенцата.
***
Лесно ме приеха в университета, Симеон и баба бяха с мен и при кандидатстването, и при резултетите. Когато се преместих в София, всяка събота се прибирах при Симеон.
На сватбата си го видях за първи път с влажни очи. Бях хубава булка, майка щеше да е щастлива.
Алекс, нямаш против да танцувам с него?
Не, разбира се.
Отидох при Симеон, подадох му ръка.
Водещият каза: Това е танцът баща и дъщеря.
Завъртяхме се по дансинга.
Баща и дъщеря?
Погледнах го странично.
Така си е, ти си моят баща!
Истина ли?
Истина.
Мило мое дете, толкова те обичам!
Винаги е бил до мен. Когато се роди първият ми син, а после вторият, Симеон беше първи на помощ вкъщи, играеше си с момчетата, отпускаше ни с Алекс да си починем. Изцяло замести родителите, които загубих рано. Времето минаваше, децата пораснаха
Понякога се обаждаше: Магде, чух, че ще идвате, но много ви се насъбра, може ли да дойда и аз утре? И идваше, разказваше гатанки на децата, разхождаше ги из двора, учеше ги на всичко, което знае. А те го обожаваха. Правех му питки и сладкиши за награда.
Когато Симеон се разболя, не се отделях от него. Държах го за ръка и му повтарях, че всичко ще се оправи. Виждаше в мен онази малка Магде, която тичаше по двора, валяше се с Бойчо в тревата и слушаше рок песни с майка си.
Благодаря ти, детето ми, за всичко.
Тате, не говори така. Какво благодаря? Аз трябва да ти благодаря.
Ама ти го казваш всеки ден.
И още дълго ще го чуваш!
Дай Боже
След онази нощ Симеон си отиде.
Всички си тръгнаха, а аз стоях на гроба му.
Благодаря ти, че никога не ми каза отчедо. Ти беше и майка, и баща. Винаги беше с мен. Ела ми поне на сън, тате, вече ми липсвашОстанах още малко сред топлата тишина на гробищата, докато вятърът разнасяше мириса на борове и спомени. Детски гласове се дочуваха от далечната улица сякаш светът настояваше да продължи. Сълзите ми пресъхваха бавно, но не усещах тъга, а благодарност за тихата обич, за търпението да бъда приета такава, каквато съм, за невидимата нишка, която ни свързваше дори през болка и мълчание. Погалих внимателно букета върху надгробната плоча.
Почивай спокойно, тате. Ще се грижим един за друг, както ни учеше.
Обърнах се. На алеята ме чакаха Алекс и децата. Помаха ми най-малкият, а Алекс ме прегърна, без думи същата прегръдка, в която преди години се беше скрила уплашената Магде. Във въздуха сякаш се сляха минало и настояще спомените ми за мама, татко, Симеон, и всичките ни обикновени, споделени дни. Почувствах как надеждата тихо се връща у мен.
Докато вървяхме към дома, чувах в мислите си гласа на Симеон: Детето ми, каквото и да стане, щастието е в това да не бъдеш никога сам. Усмихнах се през сълзи бях се научила да обичам, да пускам и да пазя. И знаех, че сърцето ми винаги ще бъде пълно.
