Оле ле, та нали си имаме три свои!
Анастасия се тръшна тежко на дивана с въздишка, като че й беше дошло в повече. Филип я погледна под вежди.
И сега какво да правя? В Дома за сираци ли да я метна? Все пак Цветан ми беше брат…
Брат, ама кога за последно си го виждал този твоя брат? Десет години станаха, а той идваше само когато парички трябваше!
Гласът на Анастасия леко поомекна, а Филип си отдъхна, понеже и сам не искаше да се стига до скандал. Знаеше, че грижата за малката София пак ще остане на крехките й, но железни рамене. А и другото ама каквато и да е, Анастасия сърце носи: може да викне, да метне чехъл, ама злото не й се блее на душата. Не подмина беда.
Стия, ама какво да направя, кажи? Аз съм й вуйчо, направо кръвен роднина. А тя какво е виновна?
Погледна към момиченцето, застинало до прага с очи като наведени лалета.
Тя не, ама Кога ще ги заровят?
Утре рано ще ходя.
Айде сега, недей само да примигваш! Ела, да се запознаем!
Детето пристъпи срамежливо като пуйка под дъжд. Анастасия не изтрая, стана, метна престилката и рязко я хвана за ръкава.
Я ела да те поразсъблека, как караш с това палто!
Бързо откопча копчетата и й смъкна палтото, после една огромна плетена жилетка, видяна направо, че не е по нея, и изведнъж възкликна.
Господи, само кожа и кости Я чакай, какво е това?
Отвърна я към по-светлото, застина, после погледна Филип. Той се поизнатъжи ей, малко бой ли даде на Цветан като малки? Да беше повторил, можеше и човек да стане от брат му. София остана само по шарено тънко рокличе ръкавите къси, а ръчичките все синки. Анастасия дръпна яката, хвърли поглед на гърба и запуши уста с ръка… После се стресна, като че ток я удари:
Филип, бързо банята да пуснеш! Мишо, бре, идвай насам!
Михаил се подаде от другата стая.
Какво, мамо?
Абе не какво, а ти чу ли? Бягай при баба Василка, да поискаш някакви стари дрешки за момиче, ако има!
Да бе, мамо, чух всичко.
Щом чу, давай, че тук хора чакат!
Мишо излетя като куршум, навличайки якето по пътя. Ей, те момчетата още от малки умеят да похлопват, особено като у тях кацне такова малко момиче. До обед замисляха как да не се чувства прекалено царкиня, ама като видяха майка им да разглежда синините, бързо им светна, че на дребната трябва истинска защита. Планът зря мигновено ще направят в стаята преграда, малката да е между своите. Да си има свой свят и всички да знаят, че я пазят.
И Мишо донесе не просто торба със дрешки, а и завлече Василка заедно с тях. Василка се възмущава ах този непоправим Цветан, ама накрая
Я й огледай главата, че напоследък нямало знаеш ли какви гадинки, докато ги изчистиш!
Софка стоя като вкаменена. Анастасия я загледа, въздъхна като баба след празник. Разплете й набръчканата плитка, хубави коси, ама не сме за фризьори днес.
София…
Малката я погледна изплашено.
София, ще трябва да пострижем косата. Всичката… Не се тревожи, ще порасте бързо, че после ще ти вържа един хубав бродиран шал!
Сълзи се търкулнаха по мръсните й бузи. Анастасия едва не зарева, докато реже плитките, а после ги хвърли в печката. Филип се показа, видя картината само сумтеше, размисляше над своите пропуски с Цветан.
Докато жените отидоха в банята, в момчешката стая се мерна главата на най-големия, Андрей, на дванайсет. Има авторитет, но зло не държи.
Тате, може ли помощ?
Филип влезе и застина.
Какво става тук?
Ами, шкафът ще обърнем, да си отделим кътче за София тя е момиче, а шкафът тежък!
Олеле, майка ви все ви храни, ама триам шкафа не можете да преместите!? Стига мрънкахте, хващайте!
Тате, на какво ще спи?
Филип се почеса по темето.
Ще мислим
Тате, дай ми разтегателното легло за малко, аз и без друго обичам на него, а на София ще дадем по-голямото за нея е идеално, тя е малка
Когато София и Анастасия се върнаха готово. Само барем завивките да се оправят, че с килимчето за уют, ама това е вече женска работа.
Айде, честито баня!
Благодарско! Размазана съм. София сърцето си дава, да се мие сякаш не е виждала вода. От всичко се плаши като диво коте… Малко почивка ми трябва, веднага ще ви сложа на масата. После ще мислим къде ще спи.
Малката се беше разкрасила, все едно се е събудила от дълга зима тънка, смешна с шарения шал, ама с големи очи, дълги мигли.
Айде, ела, нещо ще ти покажа, нямаш грижа…
Анастасия леко се учуди на Филип, но го последва. Той дръпна завесата на стаята с момчетата голямата в къщата, където още от малки ги настаниха, а родителите се задоволяваха със скромната си спалня.
Какво има тук?
Анастасия погледна, замълча, зърна как всичко е местено, подредено.
Сами ли? Или баща ви каза?
Филип светна с усмивка:
Сами… Добри хлапета са ни, Анастасия.
София яде, та пръски изхвърчаха, като че я не са хранили години.
София… Стига толкова, ще те заболи. Почини малко хляб има за всички, не се тревожи.
Погледна тъжно в празната чиния. Накрая едва легнала, заспа веднага.
Анастасия отиде при Филип:
Дай наливката!
Филип зяпна жена си тя никога не пиеше, освен по сватби, и то да не обиди. Донесе. Анастасия пое чашката на един дъх, Филип едва махна вежди.
Да беше жив Цветан, сама щях да го удуша, ей с тези ръце!
Филип мълча. Можеше и той, ама стана късно.
Цветан се появи, когато Филип беше на четиринайсет, никой вече не чакаше допълнение. Баба Ганка дойде, погледна бебето:
За нищо сте го родили.
Всички си спомнят как майка му я нагруби, а бабата си върти магиите и само ръмжи.
Филип и възрастен се побояваше от нея всички шепнеха, че била вещица. Ама нали никакви вещици не съществуват, или
Майка му така се ядоса веднъж, а бабата рече:
Утре умирам. На гроба това бебе да водиш.
Няма такова нещо! отвърна майка му.
Ако не го доведеш, ще те прокълна от оня свят! спокойно отсече бабата.
И на другия ден замина си. Филип си помисли, че от ужас ще падне от краката си, като катафалките повториха всичко както й беше заръчано. Майка му доведе малкия Цветан той ревеше, че камбани не се чуват! После се кротна, стана по-тих.
От съвсем рано беше като с робота да изяде чуждото, да избяга от отговорност… След казармата доведе булка, родиха момиченце после дни и нощи или по уличните кръчми, или изчезваха като вятър. Филип много искаше да ги прибере родителите си при себе си, но все им пречеше идеята, че Цветанчо и София без нас ще загинат. Е, загинаха си родителите ги напуснаха един подир друг, а брат му само знаеше да пие, за погребението една стотинка не даде.
След четири години Филип го извикаха в кметството, сам кметът:
Филип, такова е положението брат ти, с жена му, ги намерихме замръзнали пред самата им врата. Момичето остана само. Ако ти не я прибереш, ще се загуби в дом за сираци. Не мисли за погребението, ще помагаме. Вие с Анастасия сте ни златните хора.
Сам не знае защо не каза веднага на жена си. Май се страхуваше, че горещата й душа ще откаже.
След седмица Софка спря да се тъпчи с хляб като войник. Научи се да яде с вилица и лъжица. Кожата й поруменя, спря да е прозрачна. Поведението ù беше все куче от гората. Ако някой момък я запита нещо под одеялото като на фронт, нито звук.
Играчки й дадоха, книги, облажиха я съвсем. Пак ни дума, ни въздишка. Анастасия почна да се ядосва.
Какво гледаш като язовска лисица? Кого сме обидили? Защо не кажеш една добра дума? Или не ти харесва тука? Ми никого насила не държа!
София зяпна две сълзи изтропаха. Анастасия едва издържа, избяга навън. Там си обеща никога вече да не викне на детето.
Същата вечер дойде Василка.
Ти, Анастасийке, не приличаш на себе си.
Е, не мога вече! Всичко й давам, а тя като сова
Ама така ще е. Знае ли човек, че я обичат? Сега е все едно в дом ама с малко повече супа.
Абе ти добре ми говориш, ама как да обикнеш чущо дете? Не й се карам, опитвам се
А можеш ли да се привържеш към коте?
Коте!?
Да. Някога се обичаха така, сега станахме много пресметливи.
Пролетта дойде с гръм. Анастасия гледаше да не съска на София има си, добре, че яде, че е обута, че чете книги момчетата й носят. С тях София понякога си обелва дума не само “да” и “не”, ами кратко, но все пак. И момците се чудеха какъв подарък да й спретнат рожденият й ден наближаваше. Скриха се в плевнята да й направят тоалетна масичка с огледало, че да има като големите. Анастасия искаше да ги разгони, ама си каза нека, това е хубав урок.
На самия ден й даде нов лъскав шал, върза го на гладката главица, София се завъртя пред огледалото като пролетен вихър. Когато таткото й донесе нова рокля, София стоя с отворена уста. Играчката масичка, я галеше дълго, после прегърна и тримата братя.
Оттогава между нея и момчешката стая се оформи приятелство. Редовно разказваха нещо, а щом майка им влезе, София се свиваше на кълбо. Анастасия се ядосваше тайно да е доволна, че е обута, нахранена, ами защо върти нос? Ама нийде не е писано всички да сме идеални
Като започна нивата съвсем й мина да дърдори. На четирима деца вече дрехи трябва, и прасенце второ щяха да купуват да го продадат на есенен панаир. Пенсията, която писаха на София, Анастасия нареди да се трупа.
На нищо няма да й свърши, ама да остане я за сватбена рокля, я за друго.
Филип кимаше. Като говореше Анастасия, все кимаше тя рядко грешеше. Само му беше чудно защо с малката не върви добре с момчетата София се засмее, него прие, а жената му види ли камък става.
***
Един ден, докато садеше цветя, запряха пред портата:
Лельо Анастасийо! Бият вашите!
Кои наши?
Всичките ви!
Пльосна лопатата, забърза към реката. Гледката момчетата ѝ, гръб до гръб, отбраняват София срещу цяла сюрия от хлапета. Вече се задаваха и мъжете от селото с колани Пъдиха ги като зайци.
Броеше носове Мишо със сцепена вежда, Андрей със синьо око, Серж с ожулено рамо. София реве.
Какво стана бе?
Мишо подсмърча:
Дойдохме да се къпем, тя си свали шала и всички почнаха да й се подиграват
И вие се сбихте?
Серж сериозно:
Какво, да гледаме ли? Нали ни е сестра.
Андрей мъдро:
Никой няма да я обижда!
Айде марш вкъщи! изпъшка Анастасия.
Задъхана досяда до къщата Защо й е това наказание? Да, сигурно е добро дете, ама само да беше израснала другаде
Посред двора я чакаше Василка:
Абе какво чух, че щели да избият хлапетата ти заради… пришълката!
За кого?!
За пришълката! Нали й викаш така?
Я млък, Василке, както си си я нарекла, така и ще забравиш! Казах ти веднъж: чуждо дете ще нарича моята дъщеря, после ще я гледаш без кичур коса! Друга дума да чуя коси ще скубя!
Василка отстъпи с кръстосани ръце.
Олеле, божке, тая София ще ви докара до лудост!
Анастасия затвори портата след себе си и… избухна в сълзи. За какво всичко това се струпа на нейна глава?
Мамо, защо плачеш?
Децата си бяха вкъщи. А тя никога не обичаше да реве пред тях.
А аз… Защото не расте лукът, а и цветята не се прихващат! Айде вътре!
Всички се шмугнаха тихо като мишки.
През нощта, докато Филип припваше по нивята насън, Анастасия се събуди от странно шушукане. Момчетата спяха, но от другата стая долиташе глас. Погледна София, на колене пред скритата иконка зад вазата, топло прошепваше:
Господи, ти винаги си ми помагал молех се мама и тати да заспят, молех те толкова пъти. Сега само те моля: направи така, че цветята на леля Анастасия да растат. Ако са хубави, няма да е тъжна, тогава ще ме хареса… Ще й бъда добра дъщеря мога да мия чинии, ще помагам, няма да палувам, нищо няма да прося. Имам си всичко, но ако я накараш да ме обикне, ще дам всичко… Само дай й знак!
София се изправи Анастасия се дръпна тихо. Изви се под завивката, ръката в устата.
Сутринта, пред магазина, група жени:
Анастасийо, какво ще правим сега? Всички момчета ще се избият покрай твоята пришълка.
Вече й писна:
Ваше какво? От кое добиче ревеше вчера пред кметството, Снежано? Каза ли някой на твоята Мария, че миналата година при Стойко пиания, отмъкна парите и си купи бонбони?
Настъпи нервната Снежана:
Гледай си езика, че ще останеш и без него! А и да чуя някой да ми нарече детето пришълка, ще скубя наред!
Жените зяпнаха, касиерката хвърли очи зад щанда:
Какво ще купуваш, Анастасийо?
Бантики имаш ли, хубави?
Имам, розови, сини…
Онез, най-хубавите, дай!
Взе ги, жените се изнизаха по живо по здраво.
Връща се вкъщи:
София, момчетата къде са?
На реката.
А ти? Страх ли те е?
Не, ама не искам да ги тормозят заради мен…
Сърцето на Анастасия се сви.
Ела, виж какво ти взех…
Малката гледа бантовете като светилище.
За мен ли са?
Да Я да видим, ще вържеш ли два?
Мъчиха се, косите къси, бантикът подскача, ама в крайна сметка се справиха.
Красивичка си, погледни се!
София се зарадва.
Анастасия седна до нея, хвана я за ръчичката.
София Може, ако решиш някога да ми кажеш мамо, ще ми е най-голямата радост. А момчетата не ги мисли, да се бият, щом за теб ще е!
София избухна в сълзи, прегърна я:
Може ли? Може ли от сега да те наричам мамо?
Разбира се, момичето ми. Всичко ще се оправи… И ще отидем на училище най-красиви, ще научиш да печем милинки, и сега дори можем да опитаме!
Искам! За момчетата, и за тати!
През нощта пак стъпки, пак шепот. София пак до иконката:
Боже, благодаря ти! Вече нищо няма да искам, само на всички други като мен помогни. Мама ще се справи със всичко знаеш ли каква е? Най-добрата!
Анастасия се усмихна, сгуши се до Филип и си помисли:
Ей, Бог наистина чува майчините молитви понякога. Как плаках навремето, че все момчета ми се раждат, а принцеса не дойде. А сега си имам една вече на възраст да си прави къдриците и да ми помага в кухнята!
