Той ме остави сама с трима малки и стари родители, за да избяга с любовницата си.
Не успях да го задържа всичко започна точно в деня на рождения ми ден.
Тогава живеех в малко село, имаше малко пари, а в витрините на градските магазини блестяха толкова красиви неща, че очите ми не знаеха къде да погледнат.
Особено се влюби в една двойка сандали.
Стоях, гледах ги и вече си представях как ги нося, как минавам по главната улица и всички се обръщат към мен
Изведнъж някой ме подпъха леко в лакътя.
Обърнах се и пред мен стоеше мъж, усмихнат.
Красиви, нали? кимна към сандалите.
Да прошепнах, без да отварям очи от витрината.
Какво ще кажеш за кафе? Ако ги купя, ще приемеш една среща?
Знаех, че за него ще изглеждам глупаво и наивно, но в онзи момент това не ме тревожи.
Добре, отговорих.
Исках този подарък, исках да се почувствам специална, макар и само за една вечер.
Седнахме в кафене, той поръча торта, а аз започнах да му разказвам своята история.
Каза́х, че родителите ми са починали.
Това беше частично истина. Папата ми наистина беше погребан, но майка ми
От детство я погребнах в съзнанието си, защото ме остави, когато бях бебе.
Разказах му всичко, за да предизвикам съчувствието му и успях.
Така започна всичко.
Започнах да се появявам все по-често в града и да се виждаме. Той се казваше Лоран. Приемаше ме у дома, обгръщаше ме с внимание. Първо бяха сандалите, после рокли, бижута, луксозни парфюми.
Но не станах неговата любовничка заради подаръците обичах го. Считалa съм, че и той ме обича.
Бях наивна. Направих грешка забременях. Очаквах всякакви отговори, освен:
Трябва да се разделим.
Разправяй се сама.
Аборт!
Той каза нещо различно:
Ще се преместиш при мен. Ще отгледаме детето заедно.
Не можех да повярвам колко съм щастлива.
Майка ми разрушеше живота ми.
Се оженихме. Събудих се, че съдбата най-накрая се усмихва към мен.
Един ден чух стук на вратата.
Отворих и почти се прегънах.
На прага стоеше майка ми с чанта квас, сякаш беше видяна едноседмично преди. Съсед разкрил къде живея сега. Тя искаше помирение.
Лоран разбра истината. Разбра, че съм лъгала. И в миг любовта му изчезна.
Изкрещя, нарече ме провинциална измама, попита дали бащата ми ще излезе от гроба, защото аз толкова лесно изтривам хора от живота си.
Той ни изгони мен, майка ми и кваса.
Отново повярвах в него и отново се сгреших.
Върнах се при дядо и баба. Изпратих майка си. Останах сама с детето.
Но Лоран се завърна.
Нека се върнем заедно, каза. Имаме син.
И отново повярвах.
Наивна, мислех, че любовта ще преодолее всичко.
Той вече не ме върна в апартамента си. Преместваме се в стария къща на неговите родители възрастни, нуждаещи се от грижи. Приемох това.
Правех всичко за него, за родителите му, за нашия син.
Отново забременях.
Един ден се посъбирахме, а той, ядосан, ми напомни:
Не забравяй, тук си само гост.
Тези думи бяха като нож.
Въпреки това останах. Вярвах, че любовта ще издържи.
Когато се роди второто дете, той каза, че парите липсват, че бизнесът му е загубил. Сега бяхме равни аз не имах нищо, той също.
Третото дете дойде. С мисълта, че вече нищо няма да се променя, че ще останем заедно, каквото и да се случи.
Той започна да работи все повече, тръгваше рано и се връщаше късно. Смятах, че се мъчи за семейството.
Не виждах как всичко се руши.
Италија билет за нов живот но не за мен.
Един ден обяви:
Не мога повече да живея така. Няма бъдеще тук. Пътувам в чужбина.
Повярвах му. Беше изтощен, потиснат, износен. Дори се съгласих да тръгне, да опита къде е щастлив.
След това случайно открих истината.
На летището две карти една на негово име, друга на името на жена, с която беше връзка от години.
Разбрах.
Не можех да го спра. Той замина.
Останах сама с трите си деца, с родителите му, вече не чужди за мен, в празен дом и със сърце, пълно с болка.
Не знам как да продължа. Надявам се само, че един ден ще боли помалко.
