В селото всичко се знае. Трудно е да скриеш нещо. Или поне не за дълго.
За това семейство селяните знаеха всичко. Бракът им беше по любов. Добра двойка хубави, работливи. Който и да погледнеше към поддържаната къща, която сами преустроиха, или към двора, където бурените отдавна бяха изгонени, а вместо тях през цялото лято се редуваха цветя, щеше да го разбере. Младата жена беше винаги любезна. Уважаваха я никога не обсъждаше другите. Мъжът, от своя страна, беше по-мълчалив. Но мълчаливите са различни. Единият мълчи, но се вижда, че не е суров. Просто не е приказлив. А този беше твърд, понякога дори жесток. Такъв беше от дете така го възпитали баща му и дядо му. Но към жена си не проявяваше жестока страна всичката тежка работа по дома си я вършеше сам, без възражения я завеждаше в града за дрехи и не скъпеше. И още нещо никога не се присъединяваше към пияните компанийки. Първо го канеха селските мужици големи любители на ракията, но после спряха. Казваше:
Не, благодаря.
И това беше достатъчно нямаше да пие. И, разбира се, никога не е вдигал ръка на жена си. Някои жени му завиждаха открито. Тя отначало се опитваше да ги съветва да не търпят побои, но после спря не я слушаха. Казваха, че просто имала късмет с мъжа. А най-злите, от черна завист, можеха и да допълнят, че още не се знае дали ще живее така завинаги. Може и на нея да ѝ се наложи да бяга в хамбара, за да се скрие от юмруците на мъжа си. Но тя не отговаряше на подобни коментари. Жалеше жените, които позволяваха на мъжете си да ги мачкат. Но и в това семейство имаше свой скрит проблем живееха заедно вече четири години, а деца нямаше. И докато здравието на двамата беше наред, животът си оставаше само между тях.
И ето, една съседка ги помоли да вземат едно от кученцата на кучето й Жужа тя беше родила осем. Седем вече бяха раздадени, останало беше последното слабичко, но много симпатично момиченце.
Вземете го, моли се съседката, вие ще го отхраните и ще го възпитате. Ще имате свой жив звънтец в двора.
На изненада на жена си, която беше готова веднага да го вземе, но не беше сигурна дали мъжът ще се съгласи, той прие. Така при тях се появи Мечо. И тук вече трудно се разбираше кой му отделя повече внимание тя или той. Защото той научи Мечо на няколко команди, го внасяше в сените, когато валеше. А после, когато Мечо порасна, започна да му прави кучешка къщичка. Просторна. С дъсчен под. И го научи да живее в нея. Научи го. Но през нощта го пускаха винаги се връщаше, знаеше си мястото.
И ето, първо жената, а после и мъжът забелязаха, че Мечо очаква малки. Тогава мъжът се разгневи или по-точно, възненавиди кучето. Сложи го на верига. И заплаши:
Ако избягаш от двора, да те видя няма да те пусна обратно.
Настана денят, когато Мечо в къщичката си роди кученца четири на брой. Раждаше през нощта. Те не чули нищо. Само сутринта, когато мъжът отиде да налее чиста вода на Мечо, забеляза, че не е сама. С нея бяха четири малки. Мъжът постоя дълго до къщичката, загледан в треперещите телца, скрити под майчиното коремче. Без дума, обърна се и влезе в къщата. Скоро излезе с одеяло, зави ги внимателно, после донесе стария си кожух още от баща му и го подложи под тях. Оттогава веригата остана само спомен. А когато първото кученце тръгна към него с разкрачена походка, той го вдигна с мощната си длан и го занесе при останалите, като прошепна:
Ще ги оставим. Ще растат тук.
