Симеон пристигна в селото, за да навести леля си, най-голямата сестра на майка му. Майка му преди да си отиде, го беше помолила да се грижи за нея.
Леля Катя беше дребна и много възрастна жена. Симеон вече не за първи път я канеше да се премести при тях в Пловдив, обещаваше ѝ собствена стая, двор за разходки и компания от други възрастни жени. Каза ѝ, че ще се чувства по-добре и няма да е сама. Но леля Катя не искаше и да чуе да остави къщата, в която е прекарала целия си живот.
Затова на всеки три месеца той вземаше пет дни неплатен отпуск и заминаваше при нея. Пътуването отнемаше два дни, а три дни помагаше на леля си с домакинството. За щастие, Симеон беше началник на отдел и можеше да си позволи кратките отсъствия, а и шефът на фирмата му беше приятел. Тази пролет обаче не успя да дойде през март заради много работа и пристигна чак в края на април.
След зимата леля Катя съвсем се беше изморила. Съседката ѝ, леля Мария, му обясни, че два пъти се е налагало да викат спешна помощ.
Защо не ми съобщихте? Колкото и да звънях, казвахте, че е добре.
Че тя ме накара да обещая да не ти кажа нищо, да не те тревожа. Рече: Като умра, тогава ще кажеш.
Симеон отиде до магазина за захар и сол, както му беше заръчала леля му, а накрая купи и ориз, консерви, мед и други неща. Когато се прибра, на прага седеше овчарско кутре на около пет месеца.
Беше особено красиво куче с голяма глава и издължена муцуна.
Лельо Катя, откъде се взе това куче?
Само дойде, преди месец. Отворих портичката, то седеше и се тресеше от студ, кльощаво беше. Сега аз го угоих малко, взех го да ми прави компания.
Симеон го потупа по главата и кучето доверчиво положи муцуната си на краката му. В детството си Симеон винаги е мечтал да има свой приятел куче, но родителите не разрешаваха. Сега и без това няма време за куче. Жена му преди време взела котка, ама тя изчезнала. Деца с Мария нямат, приеха живота си както е и обичат да пътуват заедно.
А как се казва този красавец?
Тошко. На моя котарак така казвах.
Симеон се засмя.
Не е ли странно, куче с котешко име?
Абе, все едно, важното е, че ме слуша.
Докато беше в селото, Тошко не се отделяше от Симеон. Когато дойде време да си тръгва, Симеон помоли леля Катя да му казва, ако не се чувства добре, да не се стеснява да иска лекарства и помощ.
Ох, толкова ти създавам неудобства, нон стоп идваш. Ама нищо, няма да е дълго вече…
Лельо Катя, недей така! Живей още дълго удоволствие ми е да ти помагам.
Симеоне, може ли да ти поръчам нещо? Ако умра някой ден, не изоставяй Тошко. Все пак е жива душа.
Няма, ще му намеря добър дом.
Не, искам ти да го вземеш. Вярвам, че неслучайно се залепи именно тук.
Точно тогава Тошко го бута с глава и го гледа в очите.
Добре, лельо, ако нещо стане, ще взема Тошко.
Месец по-късно леля Катя си отиде. Симеон я погреба, направиха девет дни с комшиите. После с Тошко отидоха на гроба ѝ да се сбогуват.
Дойде време да се връщат. Симеон сложи намордник и каишка на Тошко, и отидоха на гарата. Симеон купи билети за вагона, където се допуска превоз на домашни любимци. Щом влязоха в купето, Тошко изръмжа срещу мъж до прозореца.
Мъжът извърна глава и извика:
По дяволите, докъде стигнахме с вълци пътуват.
Господине, помислихте ли добре? Това е моят Тошко, не е вълк, а куче!
Истински вълк е. Аз ловувам и разпознавам такива зверове.
Тошко пак заръмжа.
Махни тая гадост, преди да ѝ тегля куршума.
Я си седи тихо, ако искаш да стигнеш жив. Никой не те закача, остави ни намира.
Ъх, по-добре да изляза в коридора.
Така останаха сами. Симеон погледна кучето:
Тошко, кажи, наистина ли си вълк? Кучето сложи муцуна на коленете му и заби радостно опашка. Все едно, и да си, пак си страхотен.
Проверката мина. Кондукторката надникна:
Вашето какво е, вълк или овчарка?
Някой ви е подвел. Това е специална порода овчарка, служебно куче е.
Документи имате ли?
Разбира се, само секунда.
Симеон уж търси и после се обръща към кучето:
Тошко, май забравих документите на касата. Искаха ги там, без тях и билет нямаше да ни дадат обърна се и към жената.
Ясно, няма проблем спокойно отговори тя.
Задържаха ги само благодарение на Таня, дъщерята на съседката леля Мария, която работеше в касата. Сутринта пристигнаха обратно в Пловдив. Още същия ден Симеон отведе Тошко на ветеринар на “Копривщица”. Докторката го погледна и попита:
Да не би да работите в цирк?
Не, защо мислите така?
Ами притежавате вълк.
Симеон въздъхна:
Вълк е, но не цирков, а селски. Леля ми почина, и ме помоли да го взема.
Докторката го огледа внимателно:
Това е кръстоска вълк и немска овчарка. Такива вълкосъци са по-тихи, лоялни и неагресивни. Не се тревожете. Ще го регистрираме и ваксинираме, за да няма проблеми.
Жена му много се привърза към Тошко сама го къпеше, хранеше и разхождаше. Минаха десетина месеца. Веднъж през празниците, по тъмно, Мария изведе Тошко на разходка в парка в близост до вкъщи.
Докато обикаляха, в един момент Тошко наостри уши и се втурна в мрака. Мария го викаше, но той се върна чак след 6-7 минути. Тогава тя видя, че носи нещо. Оказа се свитък новородено бебе, още живо. Макар самата Мария да е лекар, веднага извика бърза помощ и полиция.
Дойдоха изненадващо бързо. Тя не можа да тръгне с тях, защото беше с куче, но заведе го у дома, после отиде с мъжа си в болницата. Там научиха, че това е момиченце, на месец, напълно здраво.
До него имаше бележка казваха го Валерия, а майката пишеше с молба да го дадат на добри хора. Щом видя бебето, Мария мигом го заобича.
Семеон погледна жена си и разбра без думи какво иска кимна. Мария каза на дежурния, че са семейство и тя е лекар, ще осиновят момиченцето.
Два месеца по-късно в дома им вече се чуваше гласчето на Валерия дете, открито от приблудата Тошко. Както беше казала леля Катя неслучайно до този дом се довлече песът.
Понякога съдбата изпраща най-големите дарове чрез най-неочакваните гости. Истинската обич се измерва не в думи, а в грижа и добри дела.
Симеон пристигна в селото, за да посети леля си – по-голямата сестра на майка си, за която майка му го бе помолила да се грижи преди смъртта си.
