Мирела, скръстена като клонка, легна на стария диван в малкия апартамент край булевард Витоша. Ръцете й стиснаха долната част на корема, където боли пръстен от студено сънено мъка, който се връща отново и отново. Всяко сънено събитие има една и съща сцена: остра болка, кървене, звъни рафтата, камиончето на спешната помощ, бялите стени на болницата и бездната в нея. Това е отрязване, неоспоримо. Третият отрязък за две години, преди това застинала бременност, преди това аборт. Абортът, за който Мирела плаща и до сега, като не може да роди.
С ръка, която трепери като листо в буря, тя натисна бутоните на мобилния телефон и избра номер 112. След половин час я вкарат в кервата, а тя същевременно натисна и номера на Андре, за да го предупреди, че вечеря няма да изчака.
Още веднъж? запита той, а Мирела не успя да отговори. Сълзите си стичат по бузите сълзи на отчаяние и на собствено разочарование. Колко пъти може да се повтаря едно и също? Зна ли Мирела защо се върти спиралата? Ако тогава не беше потънала под ножа на съмнителния лекар, щеше да има петгодишно дете в ръцете им. Но то никога не се появи и изглежда никога няма да се появи.
Колко боли! изрече тя, докато лекарят просто завърти капилярната тръба и я погледна с безразличие.
Дните в болницата се разтегнаха като дълги сенки. Накрая изписаха бланка, Андре се появи с букет от лалета, а всичко отново се разигра като репетиция.
Ти си бледа като сняг каза той, а Мирела усмихна едвали усмивка. Нямаше радост, защото не можеше да даде на съпруга си дете, това беше ясно като слънце в януари.
Като късо сънено пътуване към дома, Мирела седи до Андре, държи в ръка красив букет от рози, после се обръща към него и шепне:
Не искам повече да се опитвам. Нямам как да ти родя дете.
Не говори така, ще се получи се опита да я успокои съпругът, а тя само се усмихна с горчивина.
Ти сам вярваш ли в това? Пети години, като пес, под опашката. На близо тридесет съм, ти почти тридесетпет. Достатъчно, уморих се да се преструвам на бъдеща майка. Лекарите казват, че шансът е нула, може би е време да ги послушаме.
Мирела, ще имаме деца възрази Андре спомни си думите на проф. Димитров. Той каза, че шансът има, ако спазваме предписанията му.
А къде е твоят професор? попита тя нервно. Той умря преди години, къде са онези предписания? Стигнаха в праха заедно с него! Достатъчно, Андре, спри. Не искам да те мъча, не искам да се мъча сама.
Какво искаш да кажеш с това? нахмурен той, без да спира шофирането.
Мирела вдиша дълбоко и обърна лицето си към прозореца.
Нека се разделим. Ще намериш жена, която ще ти даде дете, и ти ще бъдеш щастлив. Аз не заслужавам твоето търпение и грижовност. Празна съм, животът не може да се задържи в мен, аз съм нищожна.
Сълзите се вдигнаха като вълна, а Андре вдигна ръката си и я притисна до устните:
Не говори глупости. Ще се справим. Хора живеят без деца и ние също можем. Щастието не е в плода.
А в техния брой прошепна Мирела през сълзите стига, Андре. Нека не лишаваме твоето бащино щастие.
Нека не лишавам аз семейното ти щастие прекъсна Андре.
Това беше той: влюбен в жена си, готов да понесе всичките й странности, само за да е до нея. Той се бори дълго, пробиваше се през препятствия, а когато Мирела стана неговата съпруга, реши, че повече не му е нужно за щастие. Само малък късче радост, но съдбата упорито отказваше да им дари бебе.
Андре знаеше историята на Мирела. Знаеше, че преди него тя беше омъжена за възрастен мъж, когото я принуди да се ожени бащатиран, и че от него е направила неуспешен аборт. Това се превърна в настоящата им реалност, но нищо не се променяше. Мирела отдавна бе омъжена за Андре, не поддържаше контакт с бащата си и почти не знаеше нищо за по-младшата си сестра.
Не би ми изненада, ако бащата някой ден я принуди да се омъжи за друг дявол за собствена изгода предвидеше той.
Младата сестра на Мирела, Йоана, беше на двадесет и две години, красива и умна, но подчинена на бащата си понадъхан начин, повисок от Мирела. Бащата ги възпиташе сам, бившите жени нямаше право да се грижат за децата, защото тиранът реши така. Той управляваше децата си както бизнес: дърпа куклите, решаваше техните съдби.
Мирела избяга от него на двадесет и четири години, срещна Андре и прекъсна всяка връзка със семейството. Оттогава той не й позволи да вижда Йоана, докато един ден на прага се появи Йоана, с разперени ръце.
Какво се случи? запита Мирела, а тя пропусна да забележи изпъкналия корица на бременната й сестра.
Бях избягала от баща заплака Йоана и се хвърли в прегръдките на Мирела. След като се завърна от болниците с едва седем дни, Мирела се успокои, но изненадата беше тук.
Какво искаше да направи? попита Мирела.
Искаше искаше да ме принуди да направя аборт.
О, Боже, но ти си бременна! викове Мирела, оглеждайки сестра. И от кого?
Не е важно, Мирелче, не е важно. Това е за любов. Той е женен, няма нужда от дете. Баща каза, че или правя аборт, или ме вкарва принудено при лекар.
Мирела плачеше със сестра си. Йоана беше нежна, беззащитна, почти като врабче, което се е превърнало в лебед. Въпреки това, зависимостта от бащата продължаваше да я мрази, и Мирела беше сигурна, че след няколко дни младата сестра ще се върне вкъщи. Това не се допускаше.
Андре приё̀ приет спокойно появата на Йоана в къщата. Той никога не се противопоставяше на решенията на Мирела, защото я обичаше твърде силно, за да я противоречи, а тя никога не ги използваше против семейството им.
Седмицата мина, и Йоана реши, че повече не може да мъчи баща си със своята липса.
Няма да те пусна никъде! вика Мирела, хващайки сестра за ръце. Искаш ли той да ти навреди и на детето? Не мислиш за себе си, но за бъдещия син?
Твърде късно за аборт, той не може да ме принуди уверено отговори Йоана. Нито един лекар не би се грижил за мен в двадесет и първа седмица.
Тогава изкуствените раждания могат да се случат! възрази Мирела. Ти няма да разбереш. Ще ти вкарат в чай някакво отровно нещо и ще започнеш да раждаш. Знаеш ли как е? Не, не знаеш! А аз знам!
Тези сълзи убедиха Йоана в истината на Мирела. Младата сестра остана, но продължи да се чувства виновна пред бащата.
Йоана роди през юли и веднага се приготви да замине. Мирела хване мъничкия син, прилепи го към себе си:
Няма да му позволя да отиде при този гад! Искаш ли бащата да отгледа от твоето дете същия чудовищен мъж? Ако искаш заминавай, не ще дам Серги.
Йоана вдига рамене:
Нищо не искам. Баща искаше само да се върна без дете. А ти си все още парче отрязана къса, вземи този викащ се, недоволен кроен.
Мирела разбираше, че Йоана страда от следродилна депресия. Мина месец, може би повече, и сестра щеше отново да се завърне за детето. Но Мирела обичаше да държи в ръце малкото кървавце, да вдиша неговия мирис, да слуша неговото плачене.
Разбираш, че ще го отнесе, каза Андре внимателно, рано или късно Йоана ще се върне.
Разбирам, отвъна Мирела, докато вътре се къртеше болка. По документи тримесечното Серги беше чуждо, без гаранция бащата някой ден да се появи.
Така се случи. Баща се обади, викна на телефона и заплаши:
Ако не върнеш моят внук, ще ти отреже главата, и на теб, и на мъжа ти.
Мирела слушаше, душата ѝ се студеше, очакваше отцовото прибиране в мрака. Искаше да схване детето, да вдигне куфарите и да избяга от София където погледът се губи. Ако не беше Андре който пазеше и беше готов да защити жена си с всяка цена тя щеше да избяга. Тя се подготви за среща с бащата, но страшната среща никога не настъпи.
Наистина настъпи трагедия: Йоана и бащата й се разбиха в катастрофа, загинаха на място. Серги остана при Мирела и тя започна да уреди осиновяването. Никой вече не се бореше за него, а в такава ситуация се появи шанс за дете, последен шанс, който Мирела счете за спасение. Андре не възрази; знаеше, че нямат друг изход.
Бюрокрацията се проточи Мирела обиколи много институти, за да получи документи за Серги. Тъгата за сестра я боли, дори бащата й съжалеше по странен начин, но сега имаше почти собствено дете. Той беше почти нейният, почти същият като Йоана.
Със смяна на документите, Мирела забрави редовната проверка при гинеколога. Тя я попита:
Случайно имаш ли забавяне?
Да, но не мисля за него, стресът ме убие.
Какъв стрес! викна лекарят. Тестваше ли се?
Не, отрече Мирела.
Бързо на УЗИ! заповяда лекарят.
Това беше дългоочакваната бременност, не просто бременност, а такава, която преодоляваше дванадесет седмици.
Първи път достигаш такъв срок, каза лекарят, това е добър знак. Положи се на съхраняващото лечение.
Какво! Дете имам в ръце.
Дете имаш в утробата! И имаш мъж, нека се грижи за него, докато изчакваш второто. Погледни екрана! Здраво съкровище в теб, заслужава право на живот.
Мирела се съгласи. Излезе от болницата след два месеца, с осигурена бременност и вяра, че всичко ще е наред. Извън болницата я чакаше Андре с букет и нова детска количка. В количката седи Серги, радостно викнал, когато видя Мирела. Тя усмихна, погали корема, прегърна съпруга, после и синчето. Вътре се мръдна дъщеря, която щеше да се появи след няколко месеца. Последният шанс, щастливият шанс, сбъдната мечта и надежда за посветло утре.
