Казвам се Николай Илиев и съм роден в малко селце в полите на Стара планина. Още откакто се помня, дядо ми разказваше как едно време хълмът срещу нашата къща е бил покрит с гъсти гори, бистри потоци и птици, чийто песни огласяли утрото.
Но когато бях на осем, този хълм вече бе оголен, пръстта се бе напукала, а тишината болеше.
Помня, че един ден попитах дядо:
Защо вече няма дървета?
Защото ги изсякоха, за да продават дървесината, а земята се е уморила отвърна ми той.
А кой ще ги засади отново?
Някой, който обича бъдещето повече от днешното удобство.
Тази нощ не можах да заспя. Чувствах, че дядо ми е поверил важна задача.
На следващия ден взех ръждясала кутия, напълних я с пръст. Намерих няколко семена от елша, паднали край пътя, и ги посях. Не знаех дали ще проработи, но всеки ден ги поливах с вода, която носех от близкия вир. Когато поникна първото кълнче, ме изпълни неописуема радост сякаш малък лъч надежда бе останал с мен.
Започнах да събирам още семена и да засаждам повече, първо в двора на къщата ни, после по склона на хълма. Съседите ме гледаха и се подсмихваха:
Ники, това, което правиш, е напразно.
Но аз си спомнях дядовите думи.
С времето към мен се присъединиха и други деца. Всяка събота изкачвахме хълма с бутилки вода, семена и малки лопатки, направени от консервни кутии. Понякога растенията не оцеляваха, друг път да. Научихме се да ги заграждаме, за да не ги изяждат козите, и търсихме камъни, които задържат влагата.
Когато станах на 15 години, вече имаше над 3 000 дървета, растящи по хълма. Промяната се виждаше ясно: върнаха се птиците, почвата задържаше водата по-добре, а при дъжд отново се появяваха малки поточета.
Новината стигна до местното радио, а по-късно и до един вестник в София. Един ден дойде човек от природозащитна фондация.
Николай, искаш ли помощ, за да засадиш още дървета? попита ме той.
Не се поколебах.
С тяхна помощ получихме инструменти, ръкавици, но най-вече още семена и млади дървета от местни видове. Организираха ни и обучения как да възстановяваме екосистемата. Дядо, вече остарял, ме прегърна и каза:
Вече наистина виждаш бъдещето, синко.
Днес съм на 24 и уча екологично инженерство. На хълма, където преди беше само пустош, вече израства млада гора с над 25 000 дървета. Тя не е съвършена и не е завършена, но дава дом на катерици, диви зайци, лисици и на всички, които обичат да вървят под сенките.
Всеки път, когато се изкача горе, докосвам стъблата и си мисля, че тези дървета ще са тук дълго след мен. Харесва ми да си представям, че след 50 години някое дете ще попита дядо си:
Кой засади всичко това?
А той ще отвърне:
Едно момче, което обичаше бъдещето повече от днешната си удобство.
Момчето, което засади гора: Историята на Филип от българските планини, който вдъхна живот на обезлесения хълм и върна надеждата с над 25 000 дървета
