Предателство под маската на приятелство
Тази зима в София сякаш е решила да покаже цялото си великолепие сняг е натрупал толкова много, че улиците и кварталите напомнят на илюстрация от приказка. Едрите пухкави снежинки непрестанно се носят из въздуха, покриват покривите и тротоарите, а леденият вятър прави въздуха кристално чист и свеж.
В апартамента на Весела и Николай атмосферата е съвсем различна топла и хармонична. От големия прозорец се виждат бялата пелерина на града, а вътре уют и тишина. Малката лампа над мекото канапе създава мека светлина и отблъсква студа навън.
Двамата са се отпуснали върху канапето, завити с пухкаво одеяло. На телевизора върви някоя българска семейна комедия без дълбок смисъл, но забавна и релаксираща. Весела гледа екрана замислено, от време на време се усмихва на мислите си. Николай, облегнат назад, също гледа, но често поглежда през прозореца към падащия сняг гледката е наистина красива и спокойна.
Тази идилия е прекъсната от мелодичния звън на телефона на Николай. Не реагира веднага, сякаш не иска да нарушава приятното спокойствие, но телефонът звъни отново. С лека въздишка той изважда смартфона, поглежда екрана и пак въздъхва:
Пак Павел се обажда, казва към Весела, трети път тази вечер.
Тя обръща леко глава, но не откъсва поглед от телевизора.
Сигурно пак ни кани на гости спокойно му отвръща. Знаеш, купи си вила в Боровец, иска да празнува. Но този човек просто не иска да чуе не.
Николай плъзва пръст по екрана и приема обаждането.
Здрасти, Павка опитва се да прозвучи позитивно.
Николай, кога ще дойдете? ентусиазираният глас на Павел ехти по линията. Всичко съм подготвил: сауната е загрята, трапезата е сложена, приятели се събират. Вземи Весела и идвайте да се позабавляваме!
Николай замълчава за миг. Поглежда към Весела, която незабележимо клати глава. Тя не казва нищо, но сигналът е ясен нито шумни купони, нито силна музика, нито суетня са част от тяхното настроение сега. И двамата искат тези почивни дни да останат тихи и спокойни, в своя малък свят, без планове и обяснения пред никой.
След кратко колебание Николай получава чудесна идея.
Павка, слушай сега Весела замина за два дни при майка си. Аз сам не ми се идва, знаеш, какво ще кажат после приятелките ѝ, не искам да я разстройвам с глупости. Ще си направим друга среща, обещавам.
Настъпва кратко мълчание, после Павел учудено пита:
Замина? А кога се връща?
Утре вечер, казва Николай уморено. Трябваше заедно да ходим на кино, разходка в Борисовата, може и на пързалката, но не стана. Ще дойде друг път, нали така?
Павел замълчава за кратко, обмисля нещо, после изненадващо казва с особен тон:
Добре ама кажи като се върне. Много искам да ви видя!
Разбира се, подвиква Николай бързо. Като стане, ще се уговорим. Може другия уикенд, ако сте свободни.
Затваря, оставя телефона на масичката и дълбоко поема въздух.
Уф, едвам се измъкнах, промърморва той към Весела. Защо е толкова настоятелен? Казах ясно, че не искам да ходя до вилата! Да гледам как другите се наливат? Павел не може иначе да се весели Както и да е, забрави! Много по-добре се чувствам само с теб.
Той я прегръща с облекчение. В апартамента е все така топло и тихо. Снежинките танцуват навън, а на телевизора върви любимият им филм спокоен и уютен, различен от шумните сбирки, които Николай не обича.
Весела се сгушва още повече, усещайки топлината и спокойствието му. Меката светлина на лампата, монотонният ход на черно-белия филм, тихият тикан на стенния часовник всичко създава усещането за сигурност и уют, толкова рядко срещани в ежедневието.
И на мен, тихо казва Весела и поглежда Николай в очите. Нека просто изгледаме филма и си легнем. Не искам нищо друго.
Николай се усмихва и я прегръща здраво. В представите си вече вижда как след час ще угаснат лампите и ще заспят, завити в одеялото, докато навън вятърът завива снега в спирали.
Но тогава звъни телефонът отново Павел.
Николай се намръщва и неохотно взима телефона.
Павка, казах ти вече… опитва се да е спокоен, но в гласа му вече се прокрадва раздразнение.
Николай, гласът на Павел е необичайно сериозен, дори напрегнат, аз съм в бар “Кристал”, дойдохме с компания преди вилата. И тук е Весела. С някакъв мъж. Пият, тя го прегръща. Не исках да се бъркам, ама ти трябва да знаеш. Казала ти е, че е при майка си, а сега разиграва друга пиеса!
Николай замръзва. Поглежда жена си, после отново телефона опитвайки се да разбере дали Павел се шегува.
Какво? пита с недоверие. Да не си я объркал с някого? Сигурен съм, че Весела е с мен тук!
Сто процента, казва Павел твърдо. Весела е и визия, и глас, и всичко. И дори не се засрами от мен! Ако искаш, дам ѝ телефона!
Николай затваря очи, опитва се да мисли трезво, но въпросите го заливат. Как е възможно? Дали не става някаква грешка?
Давай, казва накрая кратко и включва високоговорителя. Любопитството взима връх.
Долен бас, смях и гласове се чуват в слушалката. После женски глас почти досущ този на Весела разказва:
Ало? Кой е?
Николай преглъща. Поглежда жена си Весела е до него, с широко отворени очи, видимо объркана.
Весела? Това съм аз, Николай. Какво става?
О, Николай, омръзна ми! Искам да се забавлявам, писна ми от скуката ти! Ще купонясвам, докато ми омръзне!
Весела рязко става, пребледняла. Притиска ръка до сърцето си, шепнейки:
Какъв абсурд! Как може да ме сбърка? Как тази знае името ми? Какво става?
А къде си?
Защо ти пука? арогантно отвръща гласът. Макар и жена ти, не съм длъжна да се отчитам. Ще правя каквото си искам!
Смях на заден фон, броеница от чаши и пак Павел:
Слуша ли? Нали ти казах
Николай го прекъсва, вече е раздразнен и разколебан:
Стига. Ще се оправя утре. Недей да ми звъниш повече.
Оставя телефона надалеч и вперва поглед в тавана. Ако Весела не седи до него дори можеше да повярва!
Весела сяда и гледа Николай втрещено. Дори гласът съвпада! Но кой я е инструктирал? Как знаят такива подробности?
Това е пълен цирк, прошепва тя. Кой го прави и защо?
Николай клати глава и прокарва ръка през косата си. Без отговор. Само лоши предположения
Нямам представа, изрича замислено. Но този глас… Интонацията, смехът всичко съвпада. Просто не е случайност.
А Павел така уверено го твърдеше! Ако не бях тук, щеше ли да ми повярваш?
Николай я гледа топло, прегръща я внимателно.
Бих се усъмнил, заявява твърдо. Знам те твърде добре, никога не би постъпила така! Това е лоша шега. Ще го разкрия! Ако трябва, ще искам кадри от видеонаблюдението в “Кристал”.
Весела се сгушва още повече. Топлината в гърдите ѝ се връща.
Да, промълвява. Това не съм аз. Но кой?
Николай вдига рамене, но очите му вече са решителни ще разбере каква е тази интрига.
**********
На следващата сутрин Весела седи на кухнята, отпива чай и преглежда пощата си. Звъни телефонът Павел. Тя поема въздух и отговаря.
Здравей, започва Павел предпазливо. Говори ли с Николай след вчерашното?
Весела стяга телефона. Решава да използва ситуацията и да научи всичко.
Да, скарахме се. Обвини ме, че лъжа Не искаше да слуша.
Настъпва тишина. Павел едва диша, после изненадващо в гласа му се прокрадва доволство.
Е, винаги съм ти казвал Николай не те цени. Няма представа коя си всъщност.
Весела чувства как нещо вътре в нея кипва, но остава спокойна:
Какво искаш да кажеш?
Павел преминава на по-интимен тон и прошепва с подчертана близост:
Че заслужаваш повече! Аз те обичам, Весела. Наистина. Ще се грижа за теб, ако поискаш да напуснеш Николай. Ще бъда винаги до теб.
Тя мълчи, премисля думите. Дали е изпитвал това отдавна? Или е организирал вчерашната лъжа от ревност?
Диша дълбоко, говори твърдо:
Павел, това е неуместно. Аз обичам Николай и ще разследваме случая. Не се бъркай повече.
Извинявай, ако съм казал нещо излишно, отвръща той. Просто исках да знаеш, че може да разчиташ на мен. Николай не си заслужава Чух, че иска да те напусне
Весела стиска телефона, овладява се:
Чуй, Павел, първо бях си вкъщи. Второ не сме се карали. Трето прекрасно знам, че ти го подреди. Вече разбрах и защо.
В слушалката мълчание. Тя търпеливо чака, знае, че това е последният им разговор.
Накрая Павел въздъхва тежко, после изгубва контрол:
Да, подредих всичко! Защото те обичам! Защото виждам как те подценява!
Щастие? горко се усмихва Весела. Как реши, че ще съм щастлива с теб? Ти мъж, който сменя приятелките си често Ако беше последният на земята, пак нямаше да те избера!
Павел замълчава, после се обажда едва чут:
Разчитах, че ако се скарате, ще ме видиш такъв, какъвто съм. По-добър от него! А другите Само се опитвах да те забравя, но не можах! Ще те обичам винаги, ако ми дадеш шанс!
Гневът на Весела се изстудява, гласът ѝ звучи като присъда:
Теб? Никога! Предаде приятелството и доверието. Само заради собствените си илюзии!
Вече няма колебание.
Прости Павел е напълно загубен.
Не, няма прошка. И приятелство повече няма. Не ми звъни! Никога. И забрави номера на Николай ще чуе и този разговор.
Тя затваря, оставя телефона на масата. Пръстите ѝ леко треперят, но тя поема дълбоко въздух и се взира през прозореца. Снегът продължава да се сипе тихо
В този момент Николай влиза в кухнята и веднага усеща сериозността ѝ.
Какво стана? пита внимателно.
Весела го гледа с горчива усмивка.
Всичко излезе наяве. Той го е организирал, признал си е, че бил влюбен в мен, искал да ни раздели Като в турски сериал! Какъв лицемер!
Николай сяда до нея и взема ръката ѝ. Стисва здраво, за да усети подкрепата му.
Значи никога не е бил истински приятел, отбелязва спокойно Николай. Забрави го! Тревожех се отдавна, но досега нямаше доказателства.
Така е. Но вече всичко е ясно. Вече знаем на кого можем да разчитаме.
В гласа ѝ има само облекчение. Тя затваря очи за миг, вдишвайки някогашния мирис на дом дърво, топъл чай и парфюм.
Знаеш ли, усмихва се Весела с игрива искра в очите, това дори е добре. Вече имаме оправдание никога да не ходим на тези купони не искам да виждам онзи човек.
Така го казва полушеговито, но в него има истина. Вече е лесно има ги само тях, собственото им убежище, защитено от лъжи и интриги.
Николай се разсмива. Чувството за напрежение утихва.
Така ще е! Гледаме филми, пием чай и си почиваме.
И не излизаме никъде, потвърждава Весела с усмивка.
Перфектно, съгласява се Николай, прегръща я по-топло.
Снегът продължава да вали, а в топлата стая, сред мека светлина и тих уют, техният малък свят отново е цял. Тук няма място за лъжи и чужди драми. Имат само най-важното доверие и любов, спокойствие и сигурност за утрешния ден.
**************
Павел седи в тишината на кухнята, втренчен в празна чаша от изстинал чай. Не помни кога е отпил за последно в главата му още кънтят думите: “Не ми звъни повече. Никога.”
Вместо срам или вина в гърдите му гори търкалящ гняв. Не може да диша спокойно, стиска юмруци, ноктите нараняват ръката му.
Защо не стана така, както исках?! изкрещява, изхвърляйки трохи от масата.
Прехвърля отново вчерашния ден. Вижда как говори с Мария момичето, което случайно срещна в кварталното кафене. Има същата коса, черти, дори гласът ѝ почти досущ като този на Весела. Като я питна дали иска да изиграе някого по телефона, тя се съгласи с усмивка: Интересно ми е!
Той гледаше как Мария играе ролята смях, подвиквания, арогантни намеци всичко както е помолен. В онзи момент вярваше: “Сега Весела ще разбере аз бих я оценил повече!”
А сега? Остана с пълна самота. Провал на плана, загубен приятел и тя няма да му прости.
“Не съм аз виновен! мисли ужасено, крачи напред-назад. Те са слепи! Николай не й дава, което заслужава!”
Вдига поглед към прозореца. Навън снегът трупа дебел пласт по колите и по дърветата. Всичко е спокойно и тихо.
Защо тя избра точно него! Аз съм по-добър! почти крещи.
Знае, че е загубил не само нея, но и стария си приятел. Не му остава нищо, освен горчиво раздразнение.
Поглежда към телефона. Няма да звъни това ще е още по-страшно поражение. Мисълта се заформя и отровява ума му: “Нека си живеят в илюзорния свят. Един ден тя ще разбере но тогава ще е късно.”
Обръща се към прозореца, стърчи и безмълвно си мисли:
Мислиш, че си спечелила, Весела? Не виждаш нищо отвъд топлия си дом и чашата чай Избра илюзията. Ще съжаляваш.
Хваща листа с бележки за разговора с Мария, накъсва го на парченца и го мята в кофата. Провалът го изгаря в гърдите.
Снегът навън покрива всичко с чистота и тишина а вътре, в душата на Павел, остава само празнота и болка: “Това трябваше да е моето щастие. Моето.”
