Ще дадеш апартамента на сестра си? Мечтай си! – Каква си ми ти, наистина, …! – каза Алла Петровна. – И аз те обичам, мамо! – тихо отвърна Юлето. Какво трябва да направиш, за да станеш за майка ти …ня? Понякога — нищо. Просто не помагаш на другата, любимата дъщеря: във всяко семейство винаги има някой, когото обичат повече от другите… И това, разбира се, не беше Юлето… Така започна още от раждането на Алиса: „Устъпи, нали си по-голямата! Мъничката там ще й е по-удобно, по-необходимо, по-близо, по-хубаво — каквото си избереш.“ И момичето отстъпваше. Защото обичаше малката си, глупавичка сестричка! Защо глупавичка? Защото Алисчето нищо не можеше сама: винаги й трябваше нечия помощ – на родителите или на Юлето. Не е ли това глупост? И всички веднага се втурваха да й помагат. Или се „фърляха“, както казваше баба Олга. Тя, за разлика от другите, обичаше повече голямата си внучка. И смяташе, че глупавите родители я съсипват. А освен това вярваха, че малката е доста по-хубава от голямата: като кукличка, за разлика от теб! Да, един ден майката открито каза на момичето: „Ами теб, наистина, няма за какво да те обичам!“ И това – въпреки че момичето учеше отлично и изобщо не създаваше проблеми. А на малката до петнайсетата година разбъркваха захарта й в чая… Юлето обичаше да ходи при баба: там й беше топло и уютно, както е на места, където действително те обичат. Баба Олга живееше в голям двустаен апартамент, който още дядо Петър – работещ някога в завод – получил. Там се роди и израсна синът им Артём – баща на момичетата. Там той доведе и съпругата си Алла. После си купиха апартамент на кредит и се отделиха от родителите. Квартирата на бабата беше пълна с „благини“, както тя наричаше имуществото си. Или – „стара бакарачка“, както казваше за вещите й снаха й. Стаите ухаеха на книги и подправки. Навсякъде имаше ръчно плетени салфетки от сръчната ръка на бабата. Всичката техника беше стара, но още работеше: „Навремето всичко се правеше с душа!“, казваше старицата. — Да може всичко това да изхвърлим! – възмущаваше се Алла Петровна при визитите си при свекървата. – Ще ти е по-лесно да чистиш! — Добре си ми и така! – отвръщаше бабата. – Това е моят живот! Не ти давам акъл как да живееш, не ми давай и ти! Живей си живота така, както ти харесва! Аз имам – вярвай ми – не по-малко забележки към вас! Но ще си живея моята си! И мама веднага млъкваше, усмихната, защото нямаше с какво да отвърне на мъдрата баба Олга. Юлето усещаше, че баба побеждава мама, и това й беше приятно. А на майка й – не чак толкова… Да, бабата никога не се месеше в живота на снахата: беше много разумна. И Юлето не я настройваше срещу майка й – въпреки че виждаше откровената несправедливост. Олга Ефимова се опита веднъж да говори и с Темата: „Защо мачкате момичето? Всичко товарите на нея и Алисето расте разглезено.“ Но синът й само казал: „Ще се оправим сами!“ Тоест: „Не се меси, мамо!“ И Ефимова си замълча. Времето мина; момичета, с пет години разлика, пораснаха. На двадесет и две хубавата Алисчето се омъжи сполучливо. А умната Юлето, вече на двадесет и седем, не можа да покори никого с интелекта си. Харизма имаше, ум имаше, не беше и грозна, а все не вървеше с момчетата. Тогава баба Олга почина. Тихо – насън: златна смърт! Това може да се очаква, но неочаквано беше другото – баба оставила завещание – само на Юлето. Само на нея! Родителите останали като гръмнати: „Как така! Любимата малка да е ощетена? Не!“ А тя – вече женена с близнаци, живее в малък под наем. А Юлето – нито котка, нито дете! Защо й апартамент? Да си стои при мама и тати! Нима й е зле? Я да го даде на сестра си! Или – по-добре – да й го подари за Нова година – идва празник все пак! Това ще е правилно и справедливо. Ще се събере родата на 31 декември и ще стане Юлето и ще каже: „Мисля, че по право апартаментът е за Алисето! Кому другиму?“ Каква идея! Родителите направо цъфтяха от нея – и то за Алисето! А за Юлето – пак същото: само благодарност, и това е. Мама започна да разработва идеята в главата си и тя стана все по-детайлна. Преди Нова година трябва да разчистят апартамента на бабата! Да се хвърли всичко излишно – според мама, то беше всичко! Особена омраза имаше към плетените салфетчици… И всичко това кой трябва да го направи? Голямата дъщеря: кой друг? Трябваше да се подготвят спални места: ще празнуват в старото жилище (разбира се, по майчината заповед!) Трябваше да има хубава трапеза за Нова година: мама Алла внимателно премисли менюто и го съобщи на Юлето: „Не забравяй хайвер – Алисето го обожава!“ И всички подаръци – Юля винаги избираше чудесни! Обикновено й даваха премия за празниците – която тя винаги даваше за подаръци на всички, не за себе си… Кой друг, ако не тя да се занимава с всичко? А Алисчето има деца, мама работи с по-ниска заплата, а и ти за какво да харчиш парите си? Е, помогни ни малко! – настояваше мама, с нотка на възмущение, че Юлето не се сеща сама! И така си живееха последните години: откакто Юля работи, празниците все се правеха от нея – но у родителите. Сега просто трябваше всичко да е в апартамента на баба. Всички вече бяха свикнали: какво ли? Юлето ще сготви! Какво друго има да прави? Но този път Юлето за първи път осъзна, че не иска да даде наследения си апартамент на сестра си. И изобщо не иска да готви празника за всички. Не беше даже въпросът за немалката сума, която трябваше да хвърли – просто й беше омръзнало до болка. Баста! Достатъчно го е правила – и всички го приемаха за даденост: не, благодаря даже! Този път безплатната столова затвори. И още нещо ново – имаше сериозен напредък във връзките! Един колега започна да проявява интерес към нея и вече два пъти бяха излизали. Олег й намекна, че иска да посрещне празника с нея – и не само празника… До Нова година оставаше малко повече от месец. Юлето предприе решителни действия – след съвет с най-добрата си приятелка, която познаваше добър брокер. Резултатът: бабиният двустаен беше продаден, а на парите купена едностаен с голяма кухня до метрото – без нужда от ремонт. С част от остатъка купи хубава нова мебел, останалото вкара в банка. При преместването взе само книгите – не можа да ги изхвърли. Останалото отиде на „ловци на антики“ – наистина ценни неща от баба. Седмица преди Нова година апартаментът беше готов. Вечерта на 30-и Юлето напусна родния дом и се нанесе на новото място. Останалите мислеха, че е в бабиня апартамент – готви за тях! – Украси ли елхата? – пита мама. – Украсих! – отговаря Юлето, без да лъже: странно, елхата украсиха с Олег вече. – А хубаво шампанско взела ли си? – не се отказва Алла Петровна. – Мисля, че да! – обеща и Олег да донесе. – А спалното бельо за всички приготви ли? – Разбира се, мамо! – приготви, защото тази нощ щеше да бъде специална… – Добре, към осем ще дойдем! Всичко да ни чака готово – да изпратим старото и да посрещнем новата година, веднага! Това прозвуча като заплаха. Юлето разбра, че е постъпила съвсем правилно. И после всичко стана като в оня виц: „Ние вече идваме у вас! А, не – вървете си у вас…“ В осем цялата компания пристигна в бабиния апартамент, където трябваше да ги чакат трапеза, дом, подаръци и подслон от Юлето. И да направят така, че по време на празненството да обяви великодушно: „Дарявам апартамента на Алиса!“ Само че нещо стана със съдбата – магнитни бури ли, астероид ли, светът се обърна с краката нагоре… Ключът не стана на вратата: те имаха копия от ключовете. И като позвъниха – излезе непознат брадат мъж, леко почерпен. С огромно рошаво куче. Мъжът изглеждаше като маскиран на Коледа: Юлето ли е викнала аниматори? Но кучето? Мъжът беше с тениска на райета, черни копринени боксерки от миналия век и валенки. – Що щеш тук? – изръмжа той към Алла, която набута звънеца. – Вие кой сте? – прошепна мъжът на Алисето. – Аз съм новият наемател без палто! – пошегува се непознатият, мъчейки се да не се смее. – Извинявай, без смокинг съм – не можах да си взема от химическото… Много работа, много смокинги в почистване, а казват, че живеем зле. – А Юля къде е? – попита мама с премрял глас. – Коя Юля? – гледа го вперено странникът. – Една такава – бащата изрисува с ръце женското тяло. – А, онази! – сети се непознатият. – Тя вече си тръгна! – Как така? Къде ще иде от собственото си жилище? Какво говорите? – ядоса се бащата. – Тя каза: „Тръгвам в нов живот!“ И аз съм новият собственик на тази жилищна площ! Радвам се да се запознаем! Забравих: да ви предам поздрав от Юлето. Вие сте родата, така ли? Поздрав! Вашето Юлето каза: „Като дойде родата – поздравете ги!“ Е – предадох! След като ви поздравих, ще отивам да празнувам. Съветвам ви да побързате към дома си – да не изтървете новогодишния залп! Дерзайте! И Коломбо (кучето) е съгласен. Кучето излая кротко. – Ох, забравих! – сети се мъжът. – Покрай вас се разбързах: Честита Нова година! И на тази „радужна“ нотка новият собственик затвори вратата… – Каква си ми ти …ня! – каза Алла Петровна, когато Юлето й вдигна телефона. – И аз те обичам, мамо! – тихо отвърна Юлето и затвори: беше си тръгнала към новия живот. Който изглеждаше по-добър от стария.