Вдовица с пет деца. Приказка.
Невъзможно е да не обичаш собствените си малки, мислеше Мария, пробирайки се по заснежената пътека извън София. А обич всъщност не чувстваше. Чувстваше умора, гняв и безкрайна безпомощност. Един ден, докато Волен още живееше и тя беше седма бременна, съседката от шести етаж, сигурна, че Мария вече е затворила вратата и не чува нейните думи, прошепна на съпруга:
За помощи раждат, а децата са вечно изоставени!
Мария заплака до хика, толкова я обиди. Да, успяваше да работи, като имаше четири малки, но никой не оставаше: майка ѝ късеше дойде, докато можеше, после нанасиха бавачка. Работата я обичаше и не смяташе правилно да я пуска само защото децата са малки. А щом израстнат, какво? Кой ще бъда аз тогава?
Това се оказа правилно решение, защото след като Волен замря, заплатата ѝ едва-едва стигаше за нуждите на петте им, но стига. Пенсията ѝ остави на спестовни влогове, за да могат децата по-късно да стартират самостоятелно. Но, както се оказа, бити вдовица с пет деца е предизвикателство даже за нея.
Цяла нощ падаше сняг и късите пътеки, преди тесни, станаха почти неразличими. Заешко би било да мисли предварително и да паркира колата другаде, но се наложи да издърпа Егор и Ружа, почти като на верижен ремък, до градината и обратно. Мария гледаше под краката, опитвайки се да не натрупа в обувките сеяка, затова не забеляза мъжа, който идваше навръх. Те се сблъскаха, той се задържа на крака, а Мария се прокати в снега. Мъжът протегна ръка, за да я изправи, и изпусна голям червен сърцевиден балон.
Глупав Свети Валентин! прокляна си в съзнанието Мария.
Вчера, преди полунощ, подпомагаше средната дъщеря Таня да шие валеници и да пише доклад за празника за сина Павел, докато успокояваше най-голямата дъщеря Вика, която избухна в истерия заради огромната пъпка на челото беше сигурна, че утре момчето, което й харесва, ще ѝ поднесе валентинка и ще я покани на среща. Междувременно малките откраднаха акрилови маркери и оцветиха бялата маса в залата, линолеума и се оцветиха един друг. Учителката ги нарече бисери и им препоръча да купят разтворител за лак.
Извинявайте, не ви видях се извини мъжът.
В Мария се бореха две чувства: гняв, че този огромен мъж я пренебрегна, и неловкост за изгубения балон, сигурно предназначен за някоя влюбена. Победи второто.
Аз съм виновна, жалко балона.
Мъжът вдигна поглед към небето.
Нищо. Птичките също ще празнуват.
Сестра ви сигурно ще се ядоса.
Това е за дъщеря ми усмихна се той. Ще отида да купя друг.
Тогава от очите на Мария излязоха сълзи. Мъжът изглеждаше излен и не знаеше какво да прави.
Съжалявам заплака Мария. Не исках, беше случайно.
Няма проблем Нещо ли се е случило?
Мария рядко се оплакваше от живота, рядко говореше за това, че е вдовица с пет деца, но този непознат я изтощи. Той я изслуша и каза:
Трявате да ми представите съпругата си. Тя се лути около третото дете, а аз й казвам: чакай, живей за себе си, докато момичетата не се освободят от грижите. Не казвам, че много деца са лошо, спря се и се зачуди. Наистина искам трето, но извинете, говорих не по темата. Лош съм събеседник.
Лесно е, махна ръка Мария. Понякога гледам на тях и се питам: тряба да ги обичам безусловно. А в действителност съм просто ядосана и раздразнена. Къде е тази любов?
Тя е тук, уверено каза мъжът. Просто е заснежена, като тази пътека. Събрахте ли си предвид, че тук през лятото растат?
Какво?
Пищуняци.
Мария разбра какво искаше да каже, но усещането за празнота не я напускаше.
Мъжът я придойде до колата и пожела приятен ден. Седнала в колата, поправи грима си и тръгна към работа. На сърцето ѝ се стоварваше тежест, спомени за дни, в които под огледалото намираше валентинки или цветя на задната седалка. Четири години минаха без Волен. Празниците винаги предизвикваха тъга, а днес имаше и среща, където досадният Серги Петрович ще леко грабне половин час с доклади за резултати.
В офиса атмосферата беше оживена: празниците не се празнуваха много, но навсякъде Мария виждаше цветя, момичетата шепнеха и се смееха, а мъжете бяха напряжени така винаги е, когато жените чакат да разгадаеш какво точно искаш. Влизайки в кабинета, Мария се сетна, че е грешна врата, отстъпи назад на масата лежеше букет от червени рози. Кабинетът беше нейният, но тя се приближи внимателно, като наблюдаваше цветята като диво създание не знаеше дали ще подхване с остри бодли или ще пръсти.
Към цветята бе приложена картичка. Мария я грабна деликатно.
Никога не реших, но ако не днес кога? В очите ти виждам космос, усмивката ти определя настроението ми. Хайде да вечеряме? Л.
Опитвайки се да се сетне кой колега с инициали Л. би могъл да е написал това, Мария се съмняваше в реалността. Ако кабинетът беше нейният, букетът можеше да е случайност. На картичката имаше адрес на ресторант и час 19:00. Лео, Любомир, или Лъчезар? Всички работеха с нея, но никой не прояви интерес. Ако беше Любомир, това би било забавно преди петото й бременност Мария почти се влюби в него, но след като Волен се разболя, той изчезна от паметта й.
Целият ден Мария размишляваше дали да приеме поканата. Поглеждаше към Любомир, Лео и Лъчезар, но всички се държаха като обикновено. Може би шега? Какво ще е със срещата, когато децата са тук? Майка от шест години не излиза от къщи, нямаме пари за бавачка, а старшата Вика сигурно ще избяга на среща. Така че къде да отида?
Егор и Лика донесоха криви сърца, сега дори в детските градини учат как се правят валентинки. Мария ги опакова в комбинирани костюми и ги повлече към колата през снега, спомняйки си за мъжа, който ѝ подаде червения балон. Овия мисъл я разтърси до сълзи.
Децата вкараха шум в колата, спореха кой анимационен филм да гледат и искаха да спрат в магазин за киндер днешен празник. Уморена от виктовете им, Мария се предаде, купи три “Киндер” за големите и пакети с кнедли, защото нямаше сили да готви.
У дома я очакваше изненада: мирисеше пържени картофи и вишов компот. Вика заяви, че момчето, което й харесва, я покани на среща, затова вече няма приятелка и не йатваме за момче, но това е добре, защото пъпката ѝ на челото станала още по-голяма. Тя реши да приготви вечеря. Средните деца почистиха стаите и избърсаха маркерите от бялата маса. Мария се разтрепери, прегърна децата и осъзна, че ги обича не само сега, когато са толкова добри, а винаги. Откри в гардероба малка черна рокля, която не беше пробвала от векове и се уплаши, че няма как да се побере, но взе аромат от старшата дъщеря и блеск за устни от средната.
Майка, отиваме на среща! воскликна Вика.
Егор заплака, трябваше да го успокои и обеща, че скоро ще се върне.
В ресторанта Мария пристигна развълнувана: какво я очаква? Странно да отидеш на среща с непознат. Всъщност не с непознат, а с някой, когото познава, но не знае кой е. Още като тайния Санта, не знаеш кого да избереш. Ако се касае за Любомир, щеше лесно да намери подарък, а ако е шефът на отдел Човешки ресурси Серги Петрович Ларин, той би получал велосипед, защото прилича на пощальона Печкин.
Когато Мария влезе в ресторанта и се замисли къде е масата, вече се бе подготвила да се изтегли, но тогава го видя Серги Петрович Ларин, собствено лице. Той стоеше, леко навит, и гледаше към входа. Увидя я, зачервя се, но не отводи погледа. Мария се уплаши, ядоса, но отстъпването беше твърде късно.
Сямах се, че няма да дойдеш, каза той.
Всъщност не се обръщаха един към друг на ти, но Мария усети, че от този странен ден може да се случи всичко. Вдиша дълбоко и последва сервитьора, който им показа масата до прозореца. От тавана висиха различни сърца, и Мария си помисли, че това е за дъщеря й, а не за нея. Трябваше бързо да измисли план за бягство защо не помолеше дъщеря да се обади и да каже, че вкъщи е пожар?
Разговорът се задъхваше. Серги явно беше нервен, то говореше много или мълчеше, гледайки Мария с жалостен вид, което я караше да се съчувства и да поддържа светски разговор. Искаше да избяга, а не да дъвче хрупкави патладжани и да реже сочен стек. Нека се случи нещо! помисли си. Малките ще рисуват стените, средните ще къпят котка, а Вика ще разбере, че е предателка и ще се помири!.
Молитвите й бяха чутени, защото след третия къс стек звънна телефонът. Мария с облекчение видя името на старшата дъщеря и каза:
Трябва да взема децата.
Тя изрично разказа на Серги семейната си ситуация, надявайки се, че той ще отменя срещата, но той, със сияние в очите, сподели, че е единствено дете и винаги е мечтал за голямо семейство.
Вика плачеше в ушето.
Майко, пожар! Павел реши да пече сирени пръчици, маслото се запали и
Мария замръзна. Чувстваше как кръвта ѝ се стича към сърцето, готово да избухне.
Какво се случи? изплаши се Серги.
Пожар издиша Мария.
Той остана необичайно спокоен: с едната ръка хвана картичката и извика сервитьора, с другата набра пожарникарите, уточняйки адреса, и едновременно дирижираше децата да се обуете и да излязат навън, да се обявят на съседите и да не се опитват да спасават вещите.
До дома стигнаха след петнадесет минути. Пожарната кола вече стоеше пред входа, жителите се събираха около плачещите деца, от прозореца валеше дим. Никога повече няма да се сетя, че не ги обичам, прокънтя Мария. Ще бъда найдобрата майка!. Тя ги прегърна, удивена от чуждите якета и шапки на раменете им. Светът не е без добри хора, винаги е знаела това.
Щастливо, пожарът бе потушен бързо, засегна само кухнята, в останалите стаи имаше мирис на гориво. Дори котката Вика успя да спаси.
Тук не се поднася да се нощува, заключи Серги. И ще трябват ремонти. Предлагам да дойдеш при мен.
Какво имате предвид? изплаши се Мария.
Серги я погледна право в очи и каза:
Как пожелаеш. Можеш просто да дойдеш в гости, или да останеш за постоянно.
Децата погледнаха Серги с любопитство: до този момент почти не го бяха забелязали. Егор отново завъртя, Павел се нахмуриха, а Лина попита дали има анимационни филми.
Има, обеща Серги. И котка и куче. Какво, да тръгваме?
Какво куче? попита Павел, все още съмняващ се.
Точно като Волен, помисли си Мария със съчувствие.
Бигъл, отговори СергиСкоро в дома ни се появи голяма, весела бигъл, който с въртящи се опашки и игриви лайове спряха всички тревоги и ни напомни, че семейството е най-голямото приключение.
