Мама не идваше. Всички деца вече бяха отишли по домовете си с родителите, остана само едно момченце Емилчо. Той кротко си играеше с количка в ъгъла на стаята. Госпожа Мария Стефанова, учителката, хвърляше неспокойни погледи към часовника. Емилчо въздъхна тежко, загледа се в тъмния прозорец, после погледна към вратата.
Госпожо Мария, днес видях едно голямо куче до оградата, провикна се той, сигурно още е там. Мама стои отвън и я е страх да влезе. Може ли да слезем да го изгоним?
Няма никакво куче, не си измисляй, Емиле. Ще звънна пак на мама ти отвърна строго учителката.
Мария Стефанова за пореден път набра номера на майката на Емил. Никой не отговори. С тревога хвърли отново поглед на часовника.
Нещо се е случило… помисли си тя. Никога не закъснява. Баща няма, но майката е много съвестна жена. Обича си детето. Дори да се забави, винаги звъни, предупреждава.
Емилчо, хайде да се обличаме. Ще те взема със себе си у дома.
А мама? разтревожи се момченцето. Ами ако дойде и не ни намери?
Ще й оставим бележка усмихна се Мария, ще пиша адреса си и телефона. Вече е късно, хайде. Моят котарак сигурно вече е гладен.
Вие имате котка? Жива? възхити се Емил. Мога ли да си играя с него?
Разбира се, хайде върви.
Апартаментът на Мария Стефанова хареса на Емилчо топло, уютно, мирише на банички. Един огромен, ленив, риж котарак царствено позволяваше да го галят и кротко търпеше детските лудории. След чая малкият Емил заспа дълбоко.
Мария внимателно го пренесе в леглото и излезе с телефона в кухнята. След куп разговори с полицията и “Спешна помощ” разбра, че в Пирогов е приета млада жена със сериозни травми след катастрофа. Беше в безсъзнание.
Като се събуди, кажете й, че със сина й всичко е наред, ще остане вкъщи при мен. Да не се тревожи! Ще я навестим!
Върна се в стаята. Емил седеше на леглото, със сълзи по бузите.
Къде е мама? хълцаше той. Искам вкъщи, при мама. Не искам тук. Вкъщи мама плаче, легълцето ми плаче, играчките ме чакат… Хайде да си ходим! Искам при мама…
Емиличко, мило дете безпокойно заговори Мария, не плачи, малчо. Мама е заета, работи. Тук е хубаво, аз те обичам, и котаракът те обича.
Ама тя ме чака… разрида се още по-силно Емил. Аз не мога без мама… после с треперещ глас попита: А мама не е ли отишла на небето?
Не, Емиличко, не е отишла. Всичко ще бъде наред. Но защо питаш така?
Моят татко отиде на небето. И баба. Те ме гледат отгоре, мама казва. Сега и тя ли ще отиде?
Мария Стефанова нежно го прегърна. Емилчо се сгуши в нея.
Не се притеснявай, мама ти е силна жена. Всичко ще е наред. Утре ще отидем при нея. Тя не е на работа, а в болницата. Заболя се мама.
Както и аз скоро? Какво й е, гърлото ли я боли? сепна се Емил.
Да, гърлото, и ръката малко. Ще се оправи, и ще се приберете у дома.
Трябва й топло мляко с мед! Ще й занесем ли?
Разбира се, но ти сега легни, затвори очички, ще ти разкажа приказка.
Госпожо Мария, а защо живеете сами? попита изведнъж Емил.
Мария Стефанова се стресна от въпроса, посекунда се забави, а после изненадващо за себе си заплака.
Имах син и съпруг. Отидоха на вилата, аз останах да чистя вкъщи. Катастрофа. Сега само с котарака сме. Жал ми е, че не бях с тях, да бяхме били всички заедно…
И те ли са на небето?
На небето са, Емиличко.
Госпожо Мария, не плачете утеши я хлапето, Те ви гледат. Мама казва, че като сте щастлива, и те се радват, а като плачете, и те тъжат. Нека не ги натъжаваме! Да си бъдем весели!
Мария изтри сълзите си, прегърна и целуна Емилчо.
Хайде заспивай, утре рано ще ставаме. Ще те помоля, поседи още малко у дома, докато мама ти се оправи. На мен и на котарака ни е по-весело с теб. Става ли?
Става, разсмя се през сълзи Емил, Ще помагам! Чиниите мога да мия! Ще може ли да ви казвам бабо? Само у вас, не в градината.
Може, Емиличко. Заспивай.
Мария дълго седя до прозореца и от време на време попиваше сълзите си. Емилчо спеше кротко на леглото ѝ.
Минаха години.
Емил стана рано, скочи от леглото. Мирис на пресни банички достигаше до стаята. Надникна в кухнята.
Бабо, що ставаш толкова рано? закачливо попита Емил и целуна Мария Стефанова по бузата.
Сън не ме хваща. Викам си, ще станете с майка ти, аз да имам топли банички. На вас радост, а на мен сърцето ми е спокойно. Сядай, ще ти сипя мляко. Наспя ще се, като ме викнат на небето, не сега…
Лидия Малкова Още дълго няма да те пуснем, бабо засмя се Емил и притисна силно ръката ѝ. През отворения прозорец нежно пропълзя първата утринна светлина, столичната улица забръмча със своя нов ден.
Трапезата се изпълни с аромати и тиха радост. След малко на вратата се почука майката на Емил влезе със срамежлива усмивка, притискайки букет кокичета. Тримата се спогледаха, без думи. Миналото беше оставило рани, но значеше по-малко пред обикновеното, тихо цъфтене на живота.
Мария вдигна поглед към снимката на стената, където бяха съпругът и синът ѝ. В очите ѝ вече нямаше болка само топла благодарност. До нея седеше момчето, останало някога само, а сега неразделна част от сърцето ѝ.
Чашите се чукнаха. Навън денят постепенно се избистряше, а вътре, на малката маса под уханните банички и нежните погалвания на котарака, три поколения си поделиха миг, който вече никой не можеше да вземе завинаги заедно, завинаги семейство.
