Чантата вече стоеше до входната антре, а на котлона още къкрише топла лютеница с кюфтета. Как се радваше на това.
Ружда избърсваше сухите си ръце с кухненска кърпа безмислено. Поглеждаше към познатото задно поле на шията му, към родимата синачка зад ухото, която бе целувала хиляди пъти. И не го разпознаваше.
Ти в командировка? запита тя.
Не, Руждо. той вдиша дълбоко. Утре ще напусна.
Думата се задърпа в кухнята, като аромат на изгорял дим.
Къде? я промъкна нервен шепот.
На друго място.
Кърпата изплъзна от ръцете му.
Георги започна тя.
Руждо, без сценки. Знаем и двамата, че всичко това отдавна приключи. Аз реших, ти не се решаваш.
Приключи? засмя се, но гласа й се разтърси, страшно. Утре е нашата годишнина. Осемнадесет години.
Точно. Осемнадесет години едно и също ястие.
Ударът удари точно под гърдите. Тя се задъха.
Престана съм с докторантурата заради теб. Можех да бъда
Нищо не можеше да бъдеш. той се усмихна, усмивка на онези, които съжаляват. Реставратор. Кой сега иска икони, прах Аз ти дадох живот, между другото. Апартамента. Кола. Море всяка пролет.
Ти даде?
Ами Добре. Апартаментът е мой, но не съм звяр. Остани месецдве. После ще решим.
Тя се ухили върху гърба на стола, пръстите избеляха.
Кой е тя?
Какво има значение.
Кой?
Той погледна към часовника.
Елена. Тридесет и две. Тя живее, Руждо. Отива на театър, ски, се смееш. А ти отдавна се превърна в домакиня. Дори не забеляза.
Ружда мълчеше, гърлото й се стяна в ком.
Георги вдигна чантата. Обърна се към вратата и в очите му се промъкна не съжаление, а яд, като на стопанин, който оставя старото куче в приюта.
Не се тревожи. Тридесет и осем не е присъда. Наслажавай се на свободата, Руждо. Заслужаваш я.
Вратата се затвори. Лютеницата продължи да се охладява.
Първата седмица тя не плачеше. Разхождаше се в апартамента като в музей на нечий живот неговите ризи, неговата четка за зъби, неизпитана чаша на масата.
На осмия ден звъни Тодора.
Руждо, живо ли си?
И сърцето ѝ скочи. Тя плачеше в телефона, докато съседката от долния етаж се изправи, за да провери дали е всичко наред.
Тодо тридесет и осем съм. Празно място. Осемнадесет години варих лютеница и не помня кога последно държах четка
А какво помниш? попита Тодора.
Какво?
Помниш ли защо влезе в реставрацията?
Ружда замръдя. Пред очите й се появи зала в Националната художествена галерия, тя бе на деветнадесет, стоеше пред Тримата Мъдреци и плачеше от възхищение, че хората умеят да създават и запазват красота.
Помня.
Тогава отиди в кладовката и си вземи четките. Знам, където са. Видях ги преди пет години.
Четките бяха под старите пердета, почти изсъхнали, но самите четки бяха непокътнати колониални, купени по стипендия, без обеди.
Ружда се спря на пода на кладовката и плачеше, но тихо, поразлично.
Наутре се записва в курс по реставрация в Строганския университет платен. Парите последните левове, спестени за почивка, която вече не беше необходима.
Посети фризьор, отряза косата, която Георги забраняваше да докосва повече от двадесет години. Пред огледалото стоеше непозната жена остра челюст, живи, лъскави очи.
Е, здравей. Отдавна не се виждахме.
Трите месеца обучение музеи, записки, нощни рисунки: първо сръчно, после с увереност. Ръцете си спомниха, не забравяха.
През февруари Тодора се обади отново.
Руждо, имаме задача. Спомняш си Аркадий Лъсов, с когото Мишо работи? Неговата баба почина, наследи къща в Костинброд. Стара къща, пълна с икони. Искаше да ги изхвърли
Не! изскочи Руждо. Да не ги докосва!
Мислех, може би ти ще погледнеш? Плати ще даде.
Ще погледна. Утре.
Икономите бяха в жалка форма осем къса, черни, с отлепена листовка и разкъсани. Руждо се наведе над тях, сърцето й трепна като звън в ушите.
Аркадий Лъсов, изрече тя с охрипнал глас. Тази трябва да я видя под лампа, но съм почти сигурна седемнадесети век, северни писма, много ценна.
Той вдигна вежда съмнително.
Колко струва?
Не мога да кажа точно за реставрацията, но продажбата след това голяма печалба.
Ще можеш ли да я реставрираш?
Руждо вдигна очи към плитките, където почти се виждаха портрети през сажата. Разбра: това е шанс, единственият.
Ще успея.
Полугодишна работа. Наел малка работилница в квартал Лисанов парк. Мирисът на разтворители бе непреодолим. Ядеше хляб с масло, отслабна дванадесет килограма, плачеше два пъти от отчаяние, когато проекти почти се проваляха. Един път се обади до преподавателка в четири сутринта тя, свещената жена, дойде с термос след час.
И тогава се появи първата икона, освободена, блестяща.
Аркадий Лъсов мълчеше дълго.
Руждо, това е чудо.
Не е чудо. Това е работа.
Той удвои сумата. Седмица по-късно познаен приятел се обади, после приятел на приятеля, после галерист от Витоша. Словото от уста на уста най-бързото радио в света.
Година мина. Друга също.
Сега Руждо живееше в нов апартамент скромен, но свой. Високи тавани. Работилница в Лисанов парк, поръчки за половин година напред. Две манастири и частна колекция на известен бизнесмен, чието име в деловите листи се изписваше с уважение.
Той се наричаше Димитър Сергеев Волков.
Той сам ходеше в работилницата, без куриери. Седеше на стол до прозореца и наблюдаваше Руждо докато работеше. Понякога донесе кафе, понякога нищо.
Странен клиент сте, Димитре Сергеевич.
Аз съм странен човек. Нямате ли нещо против да седна?
Нямам.
Четиридесет и пет години. Вдовец. Умни, уморени очи и ръце като на пианист но не на пиана, а на пазара на сливания.
Нищо между тях не имаше. Засега. Но Руждо понякога се хващаше, че чака неговото присъствие.
Тази вечер не желаеше да излиза никъде.
Тодора настоя юбилей на галерията в Младост, цял софийски свет, не можеше да пропусне, клиентите ти са там, остави се в кътчето на своята килия.
Руждо се облече в черна рокля простичка, първата й рокля от добър дизайнер, купена преди месец. Перлени обеци подарък от благодарен клиент. Високи токчета, от които вече се бе отказала.
Димитър Сергеевич пристигна сам, без шофьор.
Днес… започна той.
Какво? той се усмихна.
Блистате.
Тя се засмя истински, за първи път от дълго време.
В залата се виеше разговор, пукаше шампанско. Руждо се замисли пред картина на Георги Костов, правеше се, че разглежда, просто се отпускаше.
Руждо? гласът беше познат.
Той се завърна.
Срещу нея стоеше Георги побледнял, с тъмни кръгове под очите, в ръка чаша, ръка леко трепереше. До него млада жена, скъпа, със сърце на скала, облечена в елегантен костюм, клати се на лакътя му като на закачалка.
Изя, тръгваме, скучно е…
Почакай, Лиза.
Той гледаше към Руждо и не я разбираше.
Ти? Това си ти?
Здравей, Георги.
Как се променихте.
Времето мина.
Лиза дръпна ръкава му.
Кой е тя?
Тя бившата ми съпруга.
Лиза хвърли бърз женски поглед върху Руждо от токчета до обеци. Лицето й се разтегна леко.
Приятно ми е. Ще се видя в бара.
И излезе, звучейки с токчета.
Останаха само двамата, в средата на залата, сред тълпата но сам на сам.
Как стигна тук? попита Георги.
Работя. Реставратор. Тук има клиенти.
Реставратор? той се засмя. Наистина?
Наистина.
Руждо той стъпи по-близо, мирисът на бренди го обгърна. Трябва да ти кажа. Бях идиот.
Тя мълчеше.
Тази Лиза е кошмар. Празна. Не знае дори как да изпече яйца. Винаги в клубове, курорти, ресторанти. Уморих се, Руждо.
Разбирам.
Разводих се. Вече подадох молбата. Хвърли ръка към нея. Да пробваме отново. Ти ме обичаш, винаги.
Руждо погледна пръстите му. Бяха чужди, някога най-родни, сега просто чужди.
Тя внимателно освободи ръката.
Георги. Помниш ли какво ми каза при раздялата?
Той сви вежди.
Казваше си наслажавай се на свободата.
Не исках
Чакай. Искам да ти благодаря. Без ирония.
Той гледаше, без да разбира.
Наистина ми даде свобода. Дълго не можех да я разпакувам като подарък, който се страхуваш да отвориш. А после я открих. Вътре бях аз. Тази, която закопа осемнадесет години назад.
Руждо
Така че благодаря. И не. Няма да се върна.
Защо? Имаш апартамент, пари, мога да ти осигуря
Георги. Аз се осигурявам сама. Отдавна.
Точно тогава влезе Димитър Сергеевич, спокоен, тих, с две чаши в ръка.
Руждо, готова ли сте? Колекционер от Пловдив чака запознаване.
Да, Димитре Сергеевич. Разбира се.
Той подаде ръка. Тя я приеме.
Георги стоеше и гледаше след нея, към спината й, към начина, по който уважително се навежда пред него в скъп костюм.
Лиза шепне нещо на бара; той не чуваше.
Руждо се обърна за миг към вратата и, без да се усмихва, махна ръка, като на приятел, с когото се раздели преди години без претенции.
Колекционерът се оказа старец с дете в сините очи Борис Наумович. Приве стигаше ръка, целуваше ръка по-старомодно, казваше дама без ирония.
Димитре Сергеевич сподели чудеса за вас. Не вярвах, но сега виждам, че не е лъгал.
Не сте виждали моите творби?
Видях. Преди три месеца. Богородица Милостивост, седемнадесети век. Спомняте ли?
Руждо помни. Полугодина работа.
Я купихте ли я?
Аз. И искам още. Имам нещо деликатно. Можем ли да поговорим?
Те отидоха до прозореца. Димитре Сергеевич остана до колона, ненатрапчив, но близо. Руждо усещаше гърба му и се стопляше от странно приятна топлина.
С крак виждаше Георги все още пред картината на КРуждо се усмихна, знаейки, че найголямата реставрация е тази, която извърши върху собственото си сърце.
