В съседната стая се чу звън. Обърнала тенджерата, Милка се втурна натам. Момчето се втренчи в счупената ваза с объркан поглед.
Ти какво направи? изкрещя стопанинката и замахна с мократа кърпа по внука.
Бабо, ще събера веднага! той се втурна към парчетата.
Аз ще те науча! и втори път кърпата плесна по гърба му. Седи на леглото и не мърдай!
Събра развалините, върна се в кухнята. На пода локва, в която лежаха картофи, поне сурови. Подбра ги, изми, сложи в пещта. Седна и заплака, мълчаливо проклинайки дъщеря си:
Защо, защо всички имат нормални семейства? А аз? Нямам мъж, дъщеря ми също. Дано поне така остане. Сега отиде на гарата в града, ще ми докара нов зет затворник. Разбираш ли, добър човек. Три години си пишеха. Любов, а той я гледал ли е изобщо? И сега ще живее при мен. Мало ми е, че храня нея и внука, сега и него ще гледам. Ама този зет ще го изживея! Ще избяга, като мила мома.
Бабо, мога ли навън?
Върви, върви! Само се облечи добре. И не ходи до реката, от ден на ден ще тръгне ледоходът.
Добре, бабо!
Изглежда, че са пристигнали. Милка погледна през прозореца. Оттук се виждаше, че лицето му е изписано с белези. Какво ли прави тая глупачка? Мало, че затворник, ама и страшилище.
Вратата се отвори. Влязоха.
Мария донесе годеника си.
Ето, точно към него отивам, усмихна се участковият. Ще проверя документите за освобождаване. Да видим какъв човек е твоят зет.
Върви! Те точно вечерят. Само че той не е мой зет и никога няма да бъде.
***
Милка тръгна да търси внука си. А защо да го търси? Ето го, тича с другарите. Но пак не й се прибираше. Застана при съседките да побъбри. Искаш, не искаш вкъщи трябва да се върнеш.
Погледна огромните дървени трупи. Който ще ги нацепи! Влезе в кошарата, взе брадва и започна да отсича стрък от най-малкия труп. Замахна отново, но някой я спря с крепка ръка.
Леля Милка, дай да опитам аз!
Опитай! мрачно го изгледа.
Той пъхна пръст по острието, поклати глава:
Има ли някъде точилен камък?
Влез в колибата, там беше работилницата на мъжа ми.
***
Калин влезе в работилницата и очите му се разшириха. Какво ли нямаше там? Пусна мелницата. Работи! Наточи брадвата. Взе и колуна до нея.
Излезе и започна да разцепва трупите на две. После ги нарязваше на дърва. До вечерта всичко беше готово и сложено в кошарата.
Излезе тъщата, поклати глава. Дори усмивка пробълна по лицето й.
Леля Милка, каза той, край оградата има трупи.
Не! И вече не става.
Ела при мен, имам същата. И тя не работи. Може би от двете ще направим една.
Отидоха при дядо Киро. Бензиновата му трион беше на смърт, но звездичката беше цяла, и веригата добра.
Взимай всичко! усмихна се Киро. Ако заработи, ще ми прережеш и тези трупи.
***
А съседът им каза:
Слушай! Нацепи ги и ми ги сложи в кошарата! и му подаде две банкноти по пет лева.
Калин свърши работата точно както търговецът искаше. Върна се вкъщи, сложи парите на масата:
Леля Милка, вземи ги!
Тя поклати глава, но за момент усмивка се появи по лицето й. В село рядко се плаща с пари. Обичаят е друга валута.
***
На следващия ден Калин се зае с мотофрегата. Време беше за разораване на гради. Седна в двора да подрежда частите. Внезапно момче се втурна, очите му изпълнени с ужас. Завика:
Карахме се по ледени блокове, а вашият Борис се отнесе! Не може да скочи!
Изтичаха Милка и дъщеря й, всички се втурнаха към реката. Ледът скрежеше, блоковете се сблъскваху, а Борис стоеше върху един откъснал се парчета, пребледнял, вцепенен. Калин съблече якето си, върза въже за кола и се затича по ръба. Без да колебае, стъпи върху първия подвижен лед, прескачайки от парче на парче. Всички крещяха, но той мълчеше, стигна до момчето, върза го здраво и го прехвърли през рамо. Връщането беше по-трудно ледът се трошеше под тях, но един след друг селяните протегнаха ръце, дръпнаха ги на брега. Милка прегърна внука, плачеше, а Калин, мокър до кости, само поклати глава: Няма нищо. След този ден в къщата вече никой не спомена думата затворник.
