Две години след развода срещнах бившата си жена: всичко разбрах, но тя само се усмихна горчиво и отхвърли отчаяната ми молба да започнем отначало
Когато се роди второто ни дете, Радослава напълно спря да се грижи за себе си. Преди сменяше дрехи пет пъти на ден, обсебена от идеалния външен вид, но след връщането от болницата в Пловдив изглеждаше, че забрави за всичко освен за износения пуловер и разтегнатите тренировочни гащи, които висяха върху нея като знаме на поражението.
В този великолепен ансамбъл жена ми не просто се движеше из къщата тя живееше в него, ден и нощ, често лягайки в същите парцали, сякаш бяха станали втора ѝ кожа. Когато я питах защо, тя просто свиваше рамене и мърмореше, че така ѝ е по-удобно да става през нощта при децата. Имаше някаква мрачна логика, признавам, но всички онези възвишени принципи, които ми проповядваше Жената трябва да остане жена, дори и в ада! се разминаха като дим. Радослава забрави за всичко: за любимия си салон за красота в Стара Загора, за фитнеса, който смяташе за свещен, и извинете ми дръзостта дори не си слагаше сутиен сутрин, бродейки из къщата с отпуснати гърди, сякаш това нямаше никакво значение.
Разбира се, тялото ѝ също се беше разпаднало. Всичко се беше променило талията, коремът, краката, дори вратът загуби прежната си форма, превърнал се в сянка на себе си. Косата ѝ? Истински кошмар или дива, напомпана маса, сякаш през нея е минал ураган, или бързо завързана плитка, от която стърчаха кичури като молба за помощ. Най-лошото беше, че преди раждането Радослава беше блестяща истинска десетка! Когато се разхождахме по улиците на Варна, мъжете обръщаха глави, погледите им залепваха за нея. Това ласкаеше егото ми ето я, моята богиня, само моя! А сега от нея не беше останало нищо, само бледа сянка на някогашната ѝ слава.
Къщата ни отразяваше нейния упадък мрачно блато от хаос. Единственото, което още успяваше да поддържа, беше готвенето. С ръка на сърцето ще кажа: Радослава беше вълшебница в кухнята, оплакването от храната ѝ щеше да е грях. Но всичко останало? Чиста трагедия.
Опитах се да я събудя, молех я да не се оставя да изтлее, но тя само се усмихваше извинително и обещаваше, че ще се оправи. Времето минаваше, а търпението ми се топи ежедневното гледане на това жалко привидение стана непоносимо. Една буйна нощ изрекох присъдата: развод. Радослава се опита да ме спре, повтаряйки празни обещания, но не крещеше, не се бореше. Когато видя, че решението ми е окончателно, въздъхна болно:
Както искаш Мислех, че ме обичаш
Не се хванах в безсмислен спор за любовта или липсата ѝ. Подадох документите, а скоро след това в съда в София получихме разводни книжки край на историята.
Сигурно не съм примерен баща освен алименти не помогнах на бившето си семейство с нищо. Мисълта да се срещна отново с онази, която някога ме плени с красотата си, беше като удар в корема, който предпочитах да избягвам.
Минаха две години. Един вечер, блуждая по оживените улици на София, забелязах позната фигура в далечината нейната походка беше толкова разпознаваема, лека, почти танцувална. Вървеше право към мен. Когато се приближи, сърцето ми спря Радослава! Но каква Радослава! Възкръснала от пепелта, дори по-красива от първите ни страстни дни олицетворение на женствеността. Високи токчета, перфектна коса, всичко в нея беше в хармония роклята, грима, ноктите, бижутата А мирисът на старите ѝ парфюми ме поразя като вълна, затопляйки забравени спомени.
Лицето ми сигурно издаваше всичко шок, копнеж, срам защото тя избухна в остър, триумфален смях:
Какво, не ме познаваш? Казах ти, че ще се съвзема не искаше да повярваш!
Радослава ми позволи да я придружа до фитнеса, спомена набързо за децата растят страхотни, пълни с енергия. За себе си не говореше много, но не беше нужно нейният блясък, непоклатимата увереност, този нов, зашеметяващ чар крещяха за нейната промяна по-силно от всякакви думи.
Мислите ми се върнаха към онези мрачни дни: как се влачеше из къщата, смазана от безсънни нощи и тежкотата на ежедневието, увита в онзи проклет пуловер и тренировъчните гащи, с онази жалка плитка като символ на капитулацията. Как ме ядосваше изгубената елегантност, загасналият пламък! Това беше същата жена, която изоставих, а с нея децата ни, ослепен от егоизма си и мимолетния гняв.
Сбогувайки се, прохленчах дали мога да ѝ се обадя, признах, че разбрах всичко, и умолих за нов начало. Но тя само ме огледа с хладен, победоносен усмивка, поклати глава с непоколебима твърдост и каза:
Късно схвана, приятелю. Късно схвана, приятелю. Вече не съм за теб. Ти напусна мен, когато бях най-слабата. Аз останах и се върнах, когато нямаше никаква гаранция, че ще успея. Това, което виждаш сега, не е за теб то е за мен. Бягай си, докато все още имаш гордост.
И тръгна напред, без да се обърне, високата ѝ поставка и бляскавата походка отекваха по плочника като ритъм на живот, който вече не ме включваше.
