За вас тук няма място изрече свекървата, когато пристигнах с децата за Нова година в собствения си дом.
Петя стоеше на прага на къщата си, с две чанти в ръце. Вратата отвори Минка Георгиева, с розов пухен халат онзи, който Петя си бе купила миналата пролет. Свекървата я изгледа така, сякаш е дошла да проси подаяние.
Извинете, какво? Петя не осъзна веднага, че го е чула.
Казах, за вас тук няма място повтори Минка Георгиева. Всичко сме организирали. Поканили сме гости. Николай разреши. Отидете при майка си.
Зад свекървата се чуваха смях, звън на чаши. От хола надникна Десислава, сестрата на съпруга й, с чаша шампанско. На нея беше бежовата рокля на Петя.
Ох, Минке, защо изобщо разговаряш с нея протегна Десислава. Нека си тръгва. Ние сме си компания.
Лили, осемгодишната дъщеря, дърпаше Петя за ръкава:
Мамо, защо баба ни не пуска?
Йордан, петгодишния син, мълчеше и се притисна до крака на майка си.
Петя остави чантите на плочките. Вътре в нея се надигаше изгаряща вълна. Сега можеше да извика. Но погледна децата, пое дълбоко въздух.
Изчакайте в колата. Ще се върна след малко.
Минке затръшна след нея:
Точно така! Махайте се!
Петя сложи децата на задната седалка, пусна анимация, заключи вратите. Лили я гледаше през стъклото объркано, но Петя махна с ръка всичко е наред.
После извади телефона и набра Симеон, шефът на охраната на квартала:
Симеоне, добър вечер. В къщата ми има чужди хора. Счупили са ключалката и са проникнали незаконно. Държат се агресивно, не ме пускат вътре. Децата са уплашени. Трябва помощ.
Петя Христова, сигурна ли сте, че е незаконно?
Аз съм собственикът на къщата. Не съм давала право за влизане. Моля да се записва нарушението.
Разбрах. Идваме.
Петя прибра телефона си. Погледна към новата си двуетажна къща с панорамни прозорци. Тя избираше плочките, тапетите, лампите. Николай отмахваше: Както искаш, нямам време. Тук почти не живееше. Идваше веднъж-два пъти през лятото и се връщаше в София.
А Петя всяка събота подреждаше, украсяваше, превръщаше го в дом. Единственото място, в което не трябваше да слуша колко неправилна била.
Преди три месеца случайно видя съобщението на Николай до майка му: Мамо, тя пак за граници почна. Омръзна ми. Добре, че къщата е на нейно име, иначе щях да си тръгна.
Тогава Петя разбра. Нямаше нужда от скандал. Трябваше просто да си тръгне правилно.
Охраната дойде без сирена. Петя тръгна към дома първа, след нея Симеон и още един пазач.
Минка седеше на масата в хола. До нея Десислава и трима гости с чаши. На масата беше печена патица, салати, мезета. Свекървата се обърна и замръзна, щом видя Петя с двама в униформи.
Какво става?! С охрана ли идваш?!
Синът ми разреши! Николай даде кода за вратата! Минка скочи, столът й издрънча.
Петя пристъпи напред, говореше тихо, ясно:
Николай не е собственик. Не е регистриран тук. Няма право да разпорежда чужд имот. Домът е купен с мои пари, на мое име. Халатът на вас мой. Роклята на Десислава моя. Взехте ги без разрешение. Имате пет минути да си тръгнете. Или подавам жалба за незаконно проникване.
Десислава изкрещя:
Коя си ти, бе?!
Тя се нахвърли към Петя, замахна, но Симеон я хвана за китката.
Пусни!
Нападението над собственик е наказуемо каза Симеон спокойно. Успокойте се.
Гостите бързо грабнаха якетата. Никой не искаше проблеми с охраната. Минка заплака:
Змия! Като дъщеря съм те гледала! А сега ни гониш на студа за празника! Безчувствена!
Тазът със салата е ваш, патицата също. Вземете ги. Останалото не пипайте.
Да се махаш! Десислава свали роклята, захвърли я, облече бързо своята блуза. Минка пусна халата в краката на Петя.
Излязоха мълчаливо. Десислава влачеше салатата, Минка патицата. Гостите се изпариха бързо.
Петя ги изпрати до оградата. Гледаше как товарят всичко в стария си Москвич. Десислава крещеше нещо, но думите се губеха. Минка скри лицето си.
Петя затвори портата. Симеон прочисти гърлото:
Ако ви трябва, пак се обадете. Повече няма да ги пуснем.
Благодаря.
Охраната си тръгна. Петя остана на портата. Вътре всичко трепереше, но се чувстваше облекчение. Сякаш година държеше нещо тежко и най-накрая го пусна.
Децата бяха в колата. Лили видя майка си:
Можем ли да влезем?
Да.
Йордан побягна към къщата. Лили хвана майка си за ръка:
А баба пак ще дойде ли?
Не.
Лили кимна. Умно момиче. Разбираше повече, отколкото говореше.
В къщата Петя почна да чисти масата. Лили помагаше, Йордан носеше чиниите.
Когато всичко беше прибрано, Петя извади телефона. Набра Николай. Вдигна след време, на фона музика и шум.
Ало, какво има? На фирмено парти съм.
Майка ти и сестра ти стоят на входа на квартала. Вземи ги. Ключовете за апартамента в София остави върху шкафа. Девети подавам молба за развод.
Пауза. Музиката затихна Николай излезе от залата.
Какъв развод?!
Обикновен. Домът е мой, колата моя. Няма какво да делим.
Петя, ти сериозно ли? Майка ми искаше празника да ви посрещне, а ти ги изгони!
Майка ти каза: За вас тук няма място. Пред децата ми, на прага на моя дом, купен с мои пари. Облече моя халат, Десислава с моя рокля. Сложиха маса, поканиха гости и решиха, че не мога да вляза.
Мама не е мислила! Трябваше да говориш, не цирк с охрана!
Десет години разговарях, Николай. Казвах, че ми е неприятно, когато ме наставлява. Когато казва на децата, че съм лоша майка. Ти винаги казваше: търпи.
Това е майка ми! Възрастен човек!
Тя е на петдесет и осем. Може да си намери жилище и да живее отделно. Както аз, между другото Петя замълча за миг. Преди три месеца й писа, че ти е омръзнало. Че е добре, че домът е на мен, иначе щеше да си тръгнеш.
Тишина. Дълга.
Това беше необмислено…
Не е важно. Уморих се, Николай. Уморих се да доказвам, че имам право на своя живот. Вземи майка си и отидете където искате. Аз повече няма да играя тази игра.
Петя, не можеш просто така…
Мога. Довиждане.
Затвори телефона. Ръцете вече не трепереха. Вътре беше празно не от загуба, а защото пусна нещо, което отдавна не й принадлежеше.
Лили седеше на дивана и гледаше майка си. Йордан играеше с колички, но поглеждаше към тях.
Мамо, татко вече няма да живее с нас ли?
Петя седна до нея:
Вероятно не.
А ще ни вижда ли?
Разбира се. Вие сте му деца.
Лили замълча. След малко тихо каза:
Не харесвам, когато баба идва. Казва, че не правя правилно задачите. И че съм дебела.
Петя стисна ръце. Не беше знаела.
Защо не каза?
Ти и без това беше тъжна. Не исках да ти причинявам още.
Петя прегърна дъщеря си. Силно.
Прости, че не те защитих по-рано.
Ти ни защити днес Лили се сгуши в рамото й. Видях го.
Йордан допълзи и седна на колене:
Мамо, може ли да запалим гирляндата на елхата?
Петя се усмихна:
Разбира се.
Тя включи светлините. Сложи тиган на котлона, извади кашкавал и домати. Лили нареждаше краставиците, Йордан поставяше чиниите с изплезен език.
В полунощ излязоха на терасата. Небето бе черно, звездите ярки. Някъде в далечината гърмяха фойерверки. Тук беше тихо. Само те тримата.
Честита Нова година, мамо каза Лили.
Честита Нова година, дечица!
Йордан прозина:
Може ли да спя на дивана?
Може.
Върнаха се. Йордан легна, Петя го зави с одеяло. Лили седна до нея с книга, но не чете.
Мамо, ще ни е добре ли вече?
Петя седна на края:
Не знам точно как ще е. Но вече никой няма да казва, че сме излишни. Че трябва да си ходим. Това е наш дом. И ние сме неговите стопани.
Лили се усмихна:
Тогава ще е добре.
Петя я погали по косата. Йордан вече спеше. Лили затвори очи.
Телефонът завибрира. Съобщение от Николай: Мама плаче. Казва, че я боли сърцето. Осъзнаваш ли какво направи? Десислава твърди, че ги унижи пред чужди хора. Как можа?!
Петя гледаше екрана. Преди би се изплашила. Би започнала да се оправдава, да се извинява. Би прекарала нощта без сън.
Сега просто блокира номера. Край на съобщенията. Край на чувството за вина, защото се осмели да защити себе си.
Написа на адвоката си: Марина, честита Нова година. Ще се видим девети. Приготви документите за развод.
Отговор: Петя, всичко ще е добре. Почивай.
Петя се приближи до прозореца. Снегът падаше бял, чист, покриваше земята като ново начало.
Утре ще се обади на работа. После на адвокат. Ще подаде за развод. Ще започне нов живот, в който не трябва да се извинява, че съществува.
Не знаеше как ще е нататък, дали ще е трудно. Но беше сигурна вече никой няма да й каже, че тук няма място за нея.
Защото място има. Нейно си. Извоювано.
И няма да го даде на никого.
