— Майко, толкова ли ти беше трудно да изхвърлиш боклука? Цял ден си вкъщи! — изхвърли към мен възрастната ми дъщеря. Сутринта майка ми „отиде на пенсия“.
— Мамо, наистина ли толкова трудно беше да изнесеш торбичката? Стои пред вратата вече трети ден. А ти си тук цял ден, нищо не правиш!
Ето така — още от прага! Галя Кирилова замръзна с кърпа в ръце. Току-що беше избърсала последната от дванайсетте чаши в стария кристален шкаф. Просто така, за да блестят. За да е уютно.
Тя мълчаливо вдигна очи към дъщеря си. Елица, нейната тридесетгодишна, умна Еличка. В модерно палто, скъпа чанта, изтощена след офиса. Лицето й беше красиво, но устните — вечно стиснати, сякаш току-що беше хапнала лимон.
А у самата Галя гърбът болят — днес тегли килимите, миеше под дивана. Коленете й пукат — пера на ръка новата копринена блуза на Елица, страхуваше се да не я съсипе в пералнята.
А пръстите? Пръстите й все още миришат на чесън. Правеше кюфтета — пилешки, любимите на Елица, с крехко пюре. Ароматът се носеше из цялата къща — топъл, домашен…
— Завихрих се, Еличко… — прошепна тихо Галя Кирилова. И сърцето й потъна някъде в района на болните й коленица.
Нито „благодаря, мамо, колко вкусно мирише“. Нито „не си ли уморена?“. Веднага укор. Сякаш не е майка, а прислуга. Или робот-прахосмукачка, чиято програма е счупена.
— Да, завихрила си се… — подсвирна Елица, свалила скъпите си обуки право в коридора. — Аз съм на крака от седем сутринта! Срещи, доклади, шефът — звяр. Пристигам уморена, мечтая само за едно — да си почина. А тук — планина от боклук при входа. Чудесно!
Тя отиде в кухнята, без дори да погледне майка си. Чантата — хлоп на масата, капакът на тенджерата — дрън.
— О, кюфтета. Ами, поне нещо.
„Поне нещо“… Галя стисна кърпата, докато костите й не побеляха. В гърлото й заседна топка, която не я оставяше да диша.
О, колко й се искаше да изкрещи!
Да разкаже как нейното „нищоправене“ започна още в шест сутринта, когато тръгна до пазара за месото за тези кюфтета. Как след това глади Елицините ризи, защото „мамо, при теб излиза по-добре, без гънки“. Как стоя час на опашка да плати сметките, докато Елица „нямае време за глупости“. Как седнали едва преди половин час!
Но тя мълчаше. Защото Елица няма да чуе. Тя никога не е чувала.
Спомни си как миналата седмица Елица й се обади от работа:
— Мамо, здрасти! Слушай, помниш ли любимата ми бяла риза? Хвърлих я в прането. Измий я, моля те, утре ми трябва.
— Еличко, тя е с цветното… — започна предпазливо Галя.
— О, мамо, просто я извади! Толкова ли ти е трудно? Ти си вкъщи!
И тя я извади. И я изпра на ръка.
А историята с пердетата? Елица влезе, повъртя нос:
— Някак задушено е тук, мамо.
И отиде в стаята си, затънала в телефона. А Галя на следващия ден, стенайки, се изкатери на стълбата, смъкна тежките завеси. Изпра ги, после ги изглади още мокри — без нито една гънка. Вечерта Елица дойде в кухнята:
— О, стана по-свежо. Браво, мамо.
И това беше всичко. „Браво, мамо.“ Сякаш й беше казала на кучето „Донеси!“ и то донесло папуците.
Цялата нощ Галя лежа, гледайки в тавана. Не плачеше. Сълзите изглежда бяха свършили.
Изсъхнали някъде дълго
