Заклети врагове
Мартин тъкмо легна за кратка дрямка, когато изведнъж през отворения прозорец се втурна бясното лаене на неговия куче. По принцип Рафо беше тих и спокоен, но този ден сякаш го беше хванало лудост лаеше от сутринта без прекъсване И не просто лаеше, а направо с диви нападки.
Мартин неведнъж излиза навън, оглежда се, но нищо подозрително не видя.
Помисли си, че сигурно кучетата на съседите са минали наблизо, и затова Рафо толкова силно се е разлаял.
Да, такъв му беше нрава не търпеше чуждо живо същество около поверения му двор. Та не е чудно, че когато Мартин излизаше, никой не се осмеляваше да остане наоколо.
От гръмкия лай на неговия куче всеки би се стреснал и избягал, и явно и съседските кучета са дали назад. Те не знаеха, че мехестият мечок, както го наричаше понякога Мартин, беше затворен във волиер. Мартин винаги го държеше там през деня за всеки случай.
А вечер, щом се стъмни, го пускаше на свобода из двора. Тогава, както казват който не му трябва, ще си яде боя.
Един път трима неуспели крадци от съседното село се опитаха да се промъкнат в имота на Мартин.
Та, единият загуби панталона си, който се закачи на стърчащи метални шипове на портата, вторият изпусна маратонка под оградата, а третият се качи на дървото на самия връх!
Дори се наложи районният полицай да извика пожарната, защото човекът не можа сам да слезе. Рафо им даде добър урок ни се забравя такава среща.
И, което е важно, Рафо никога не лаеше без причина. Този ден обаче лаеше все едно е откачил.
Рафо, стига вече! извика Мартин, изправяйки се от леглото и приближавайки до прозореца.
Кучето замлъкна, но само за няколко мига после отново изригна бясно.
Наложи се Мартин да излезе във двора, за да разбере защо кавалерската му овчарка толкова се е разярил.
Както и очакваше, нямаше никой друг наоколо. А щом Рафо видя господаря си, веднага млъкна.
Какво пак си запнал да свириш като славей? усмихнато попита Мартин, приближавайки до волиера.
Рафо радостно замята опашката и хвърли виновен поглед към Мартин.
Разбираше, че не му е дал да си почине, ама нали не лае без причина.
И сега Рафо хвърли кратък поглед към портата и отново залая мощно.
Мартин рязко се обърна и успя да зърне как нещо сиво и дребно профуча край оградата с бързината на мълния. Той притича до портата, излезе на улицата и видя
обикновена котка.
Погледът й обаче беше толкова самоуверен, дори нагъл и изпит.
Ти какво забрави тук, приятелю? засмя се Мартин. Ще ти кажа като човек на котка изобщо недей да се навърташ тук, че моят Рафо Той никак не търпи котки. Ако те хване, ще
Котката настръхна демонстративно и на Мартин даже му се стори, че му се усмихна.
Ще ме хване, викаш? сякаш говореха очите й. Този твоят дебелак и през волиера няма да успее да ме подгони, преди да съм през оградата. Повече да го храниш няма нужда.
Мартин се почувства леко засегнат, че дворната котка толкова елегантно унизи неговият куче без думи.
На ти, махай се! махна ръка Мартин, влезе обратно и затвори портата.
И какво мислите?
Чу ли котката човека? Не, разбира се. Напротив започна да идва във двора всеки ден.
Разхожда се, гледа от волиер, изглежда ведно като господар на терена и не му пука ни за кого. Рафо само можеше да лае и да се ядосва.
Мартин се опитваше да го прогонва котката се появяваше обратно щом той се прибере.
Нищо не можеше да направи.
След като котката надделя, започна да се държи като цар на двора.
Един път дори открадна парче месо от купата на кучето, която беше вътре във волиера. Рафо лежеше в ъгъла, изморен от безумно лаене, и сивия се възползваше.
После демонстративно излапваше месото на очите на огромното куче.
Мартин видя това и го обзе вълна от възмущение.
Та ти така мърмори Мартин на себе си. Добре, ще видиш ще ти дам урок. Ще съжаляваш, че обиди кучето ми.
Реши, че вече няма да заключва Рафо през деня.
Оставяше му вратичката отворена, за да може да излезе при нужда.
Нека, най-накрая разчисти двора помисли си Мартин.
Сивият котка вече му беше омръзнал изтощил беше и Рафо, и самия него. Нямаше спокойствие нито миг.
Но точно този ден, когато двамата чакаха нахалния гост, сивият котка не се появи.
Дали усети нещо, дали му се случи кой знае. Дори дразнещо беше такъв план беше измислил Мартин, а сивият не дойде. На следващия ден пак го нямаше. И на третия също го нямаше.
Рафо гледаше с недоумение господаря си, а Мартин само вдигаше рамене.
Може би е по-добре, че котката вече не идва? усмихна се Мартин. Сега е тихо.
Макар, истината малко лукавеше.
Непонятно как беше му домъчняло за тази проклета котка. Безумно да звучи, но беше така.
И Рафо си беше свикнал да лае на вечния враг, да се ядосва на пакостите му.
А сега? Доскуча
След още няколко дни Рафо започна да гледа Мартин тревожно, сякаш питаше къде е котката.
С поглед, не с думи. Приближаваше, гледаше го в очите, и Мартин разбираше.
Какво, мислиш ли, че стана нещо със сивия ни разбойник? замислен попита той. С този характер, лесно може да си навлече беля. Е, хайде, Рафо да идем на улицата да видим има ли го.
Мартин отвори портата, излезе до колата си, оглеждаше наоколо.
Рафо го последва, въртеше огромната си глава, душеше въздуха, търсеше познатия и мразен мирис на котка.
Но като че ли беше невъзможно от миризмата на тор от съседния двор.
Мартин тръгна напред-назад по улицата. Когато се върна към портата, вече се готвеше да загони Рафо обратно.
В крайна сметка, не може да стоят цял ден в очакване изчезналата котка, която ден след ден не им дава мир.
И тъкмо протегна ръка към портата, чу странни звуци отляво.
Някъде наблизо някой крещеше с глас на пронизваща котка, а друг лаеше бясно.
След минута на улицата изскочи котка точно сивият. Тича по прашния път, леко накуцвайки.
След него тичаше куче. Не какво-да-е, а породиста доберман дошъл от града.
Мартин знаеше чий е кучето. Всяка година, а понякога и зимата, семейство от града идваше със своето куче. Този доберман им принадлежеше. Явно сивият котка се беше опитал да изнерви градската порода така, както правеше с Рафо, но не му вървеше.
Доберманът явно го беше ухапал, защото по сивата козина имаше петна от кръв.
Докато Мартин гледаше котката, бе забравил за Рафо.
Но онзи пък без да чака разрешение, каквото досега не си бе позволявал хукна към котката.
Рафо! Къде бягаш?! изплашен извика Мартин, представяйки си какво ще стане. Котката вече бе пострадала от добермана, а сега и неговото куче щеше да довърши. Рафо, стой!
Но Рафо не чуваше. Разгърна се и се затича към котката.
Котката го видя и се спря в ужас насред пътя.
Сигурно усещаше, че животът и здравето й са на косъм или по-скоро на косъм от мустаците.
И знаете ли какво последва? Мартин сам не очакваше.
Рафо спря до изплашената котка, подуши я, после
с ръмжене като от лъв или мечка се хвърли към добермана, който гонеше котката.
И го прогони чак до края на улицата. Добре, че доберманът реагира бързо и се обърна за секунда.
Инак зле му се пишеше. В цялото село нямаше куче, което да надвие Рафо.
Котката се възползва от суматохата и избяга. Мартин гледаше след кучето си и не забеляза кога сивият изчезна. Вечерта, когато излезе да нахрани Рафо, почти изпусна купата.
Котката беше тук. Жива, здрава и с поглед пълен с благодарност. Положи глава на бедрото на Рафо, мъркаше тихо. А Рафо погледна своя господар с такава физиономия, че Мартин избухна в смях.
Извинявай, господарю, но го спасих значи трябва да се грижа за него до края на дните си, четеше се в погледа на кучето.
И това не беше шега.
Рафо наистина се превърна в телохранител на сивото коте.
Допусна го да яде от кучешката купа невиждана щедрост за този сериозен и строг страж.
Сивият котка разтопи леда в сърцето му. Вече не бяха врагове, а истински приятели.
Ако мислите, че историята свършва тук, бъркате.
Мартин заведе котката в града, за да я прегледа ветеринар, който заши раната. Сериозно беше нямаше да оздравее сама.
След тази операция сивият остана при Мартин.
Мартин го гледаше, а Рафо не сваляше тревожни очи от него а доскоро бяха готови и двамата да го унищожат. Така става понякога
След време до портата се появи красива млада жена.
Рафо се опита да лае, но само нервно излай. Мартин чу, излезе и
З-з-здравейте поздрави се с непознатата. Дошли сте при мен?
Тя започна да пита дали е виждал сив котарак или дали е влизал в двора.
Моят се казва Тимотьо и е много нахален. Опитвам се да го държа вкъщи, но все се измъква. В апартамента в София стоеше кротко, но сега, при майка ми в село след инсулта, избухна ходи къде ли не. Все се връща, аз го храня и къпя, но тези дни го няма и не знам какво да мисля.
Мисля, че знам къде е вашият Тимотьо усмихна се Мартин. Елате във двора, не се плашете от кучето ми няма да ви нарани. Влизайте спокойно.
При вашето куче?! Защо?
Ще разберете веднага.
Жената се поколеба, но Мартин беше с добри, честни очи и тя му се довери.
Щом приближи и видя кой се е привил до Рафо, онемя.
Тимотьо! Какво ти е?! изплашено попита, виждайки бинтованата лапа и бедро на котето. После погледна Мартин Вашият куче ли го нарани?
Не, напротив смути се Мартин. Ние го спасихме.
От какво?
Ако имате време, мога да ви разкажа. Ще ви е интересно.
Мартин разказа всичко на Десислава (по време на разговора се запознаха), а тя се смя от сърце.
Невероятно Тимотьо ти пречеше, а ти го спаси.
Такъв съм, с Рафо сме добри души усмихна се Мартин. Сега котката ви се оправя. Вече и физически, и психически е друг мил и не ни дразни.
Винаги е бил такъв Просто свежият селски въздух го разбуни. Или се е обидил, че му обръщам по-малко внимание гледам майка ми, учим се пак да ходим, а това е дълъг процес.
Елате на гости, ако искате неловко предложи Мартин. С Тимотьо.
Ще помисля кокетно каза Десислава.
А след половин година цялото село празнуваше сватбата. Сватба между Мартин и Десислава. Тимотьо и Рафо присъстваха също, разбира се. И дори доберманът, който беше ухапал Тимотьо.
Той разпозна сивия котарак, първоначално го гледа накриво, но щом се срещна с погледа на Рафо, престори се, че е сбъркал животното.
Ето такава историяОт този ден нататък, цялото село знаеше: невъзможни приятелства не съществуват, когато има истинска грижа и капка доброта. Вечерите в двора на Мартин и Десислава бяха изпълнени с смях, топлина и игрите на Рафо и Тимотьо, които вече се гонеха не като врагове, а като верни другари. Дори хората от съседните къщи идваха да се насладят на огромния овчар и дребния сив котарак, които бързо станаха символ на новото начало.
И когато понякога някой от минувачите се спираше на портата, Рафо само махаше с опашката, а Тимотьо тихо мъркаше до него сякаш казваха: Тук е дом, където дори заклетите врагове стават семейство.
