Това е детето на Ивайло…
Тази история се случи преди години, в една спретната панелна квартира на четвъртия етаж в девететажен блок в София. Там живееше една работеща пенсионерка самотна жена на име Милена.
Животът ѝ протичаше без ничие напрежение или нещо по-особено. Всичко вървеше по план: пенсията, работата, приятелките, пътуванията до Пловдив при внуците и помощта за възрастната ѝ майка, която живееше отделно.
И този ден започна като всички други. Сутринта Милена се обади на майка си, да я пита как се чувства.
Да, ден като ден. Беше почивка. Милена на пенсия работеше през ден дежуреше в частна клиника, вдигаше телефона на пациентите и записваше часове. А днес… Днес трябваше да сготви и да отиде при майката ежедневен ритуал, малко досаден, който я караше да въздиша и да поглежда към тавана. До блока на майка ѝ само две двора. Да стигне не беше трудност… Да сготви също. Още повече имаше останал от вчера борш и кифлички. А петият етаж без асансьор… Ох!
И още нещо я караше да въздиша безкрайните майчини оплаквания. Слушаше ги със скука етапи, стадии и върхове на болежки по цялото тяло, вечно със свои обяснения, видени и препоръчани от съседките, или пък чула в На кафе. Съветите на дъщерята се отхвърляха светкавично, все едно Милена нищо не разбира. А тя беше работила четиридесет години като операционна сестра в голяма софийска болница.
Какво си разбирала ти там! Какви скалпели си подавала едно време!
Днес трябваше и до магазина да отскочи, като мине за майка си. Милена остави чувала с боклука до вратата в коридора, отиде до огледалото да си сложи малко червило. Беше вече над шейсет, но изглеждаше чудесно малки бръчици край очите, хубаво лице, къса светлоруса коса, големи обеци. Леко увиснали бузи, но това беше всичко.
Чер хляб и краве масло трябва да взема за мама, мислеше Милена, докато очертаваше устните си с молив, когато се позвъни на вратата.
Блока имаше домофон. Кой ли ще да е? Може би съседката леля Лиляна. Понякога я канеха на чай.
Милена още с червилото в ръка отвори вратата.
Пред нея стоеше рошава млада дама на опашка, с раиран потник, тъмен суичър, джинси, раница на гърба. По-късно Милена щеше да си припомни всички дреболии. В момента видя само лицето на момичето и бебето в кафяво одеяло на ръце.
Очите, напрегнатата линия на челюстта, дълбока въздишка, пристъп напред, протегнат свитък и кратко:
Това е за вас!
Милена инстинктивно прие детето червилото още в ръка. Почувства тежестта му, погледна надолу Божичко, бебе е!
Вдигна поглед момичето вече тичаше надолу по стълбите.
Милена излезе на площадката, още не разбирайки защо й беше дадено детето.
Това е детето на Ивайло, на мен ми трябва да уча… момичето забързано прекоси стълбището.
Входната врата се затръшна.
И толкова.
Милена постоя известно време, надявайки се, че момичето ще се върне. После, все още с бебето на ръце, пристъпи назад в коридора и погледна пакета с боклука. Помисли странно: Дано не забравя боклука, като изляза към майка ми.
В коридора стоеше и чужда найлонова торба. Не усети кога момичето я беше оставило.
Господи! Това е живо дете! И какво каза тя? Детето на Ивайло? Наистина ли каза Ивайло?
Милена с бебето в ръце се прибра в хола и седна на дивана.
Чий Ивайло? Милена имаше един син Виктор, семеен, с две деца, които живееха с него и жена му в Пловдив. Самата Милена беше овдовяла преди пет години съпругът й, Георги, бе починал.
Нищо не й беше ясно… И тогава се размърда бебето в ръцете й.
На бърза ръка го остави на дивана, разтвори одеялото бежов трикотажен комплект, малко, прясно бебенце с биберон. Не повече от месечен.
Хайде, малко мишле! погали го Милена.
Бебето засмука устнички и пак заспа.
Милена реши, че отговорите са в торбата. Вътре имаше две шишета, кутия с млека, памперси и бебешки дрехи.
Вътре в себе си тя все още очакваше, че всеки момент ще позвъни момичето, ще вземе детето, ще се извини и пак всичко ще бъде по старому: боклук, магазин, майка…
Милена си доработи грима, поглеждаше през прозореца къде е момичето? Какво безобразие е това!
След малко бебето заплака. Милена стоеше над него несигурна струваше ѝ се грешно да го преоблича или храни. Спираше и пак отиваше към прозореца чакаше.
Но се наложи да смени пеленките бебето беше ужасно неспокойно.
И точно тогава я обхвана страх огромната отговорност я удари. Разбра какво е станало: някой ѝ е оставил това момиченце!
Ивайло… Ивайло…
Виктор в младостта си често излизаше по момичета. Милена му се караше, че ги мени като носни кърпи, после ги водеше у дома… Но всичко това беше преди години, преди брака. Сега изглеждаше щастлив бизнеса му вървеше, децата растяха, отплатиха кредит, купиха нова кола…
Ей, хубава моя! Недей да плачеш, ще сменим пелените.
Боже, наистина ли това дете е изоставено от своята майка?
Умът ѝ не смогваше да осмисли случилото се, но ръцете ѝ действуваха автоматично. Ловко смени памперса, облече бебето, люшна го в ръце и тръгна към кухнята трябваше да приготви адаптираното мляко.
В този момент звънна телефонът. Трудно вдигна с едната ръка.
Какво се бавиш така? беше майка ѝ.
А, нищо… Какво искаш, мамо?
В магазина ли си?
Още не.
Знаеш ли какво искам?
Казвай, мамо. Няма да гадая.
Круши. Но не като последния път, а като по-предния. С червеното петно.
Добре, мамо.
Да не забравиш. Да са меки, не като последните. Те…
Бебето мърдаше и попискиваше.
Хайде, мамо, разбрах.
Кой е при теб?
Телевизора.
А, чакам я, тя телевизора слуша Изключвай и тръгвай, ще разграбят хляба!
Милена затвори, полюшна момиченцето, прочете как се приготвя сместа.
Но трябва да направи нещо!
Виктор!
Сега е края на май. Това значи… Милена си смяташе наум.
Точно! Август миналата година беше в командировка във Варна. Може би се е представил с друго име? Не би ли слязъл до такава лъжа?
Макар че, ако е било просто флирт… кой знае. За една майка детето ѝ винаги изглежда свестен, порядъчен мъж, но кой знае какво прави насаме?
Пробва млякото с капка на китката топло е, взе да охлажда шишето.
Лявата ръка вече й натежаваше от държането на бебето. А навремето и по 9 кила е носила…
Какво да прави? Може би трябва да се обади на 112. Но се колебаеше.
А ако това наистина е дете на Виктор? Погледна го внимателно сякаш напомня внуците. Ами ако е така? Скандал… Снахата няма да прости никога. А децата?
Не й се мислеше.
Бебето сучеше доволно, клепваше от удоволствие. Милена се умили ах, колко си хубава! Личеше си, че ѝ липсват бебетата.
Когато момиченцето заспа, Милена внимателно я остави на дивана, отиде в кухнята да набере номера на сина си, но той беше извън обхват.
Лоша работа…
Милена реши да не бърза, не искаше да навреди. И се надяваше, че момичето ще се върне. Не приличаше на някакъв провален човек, приличаше на студентка.
Но на майка си не смееше да каже нищо само безкрайни ахвания и страшни истории щеше да чуе.
Обади се на Стилян, по-големия внук, и той каза, че татко им е на някакъв газопровод в командировка по границата, няма връзка, но звъни вечер на майка им.
Ох, Стилян, поне да ме предупреждаваха! изръмжа Милена.
Пък и разбираше, че синът ѝ си е зает не може да докладва за всяко нещо. Но така ѝ трябваше да говори с него, че се ядоса.
Обади се на снаха си Стефания и помоли да предаде на Виктор да й се обади вечерта.
Нещо случи ли се? попита Стефания.
Не, просто чакам обаждане…
Стефания обеща.
Мам, кракът ми изкълчен, днес няма да дойда излъга тя на майка си Боршът е останал, хляб има…
Майка ѝ въздъхна, почна да пита, заплашваше, че ще дойде тя по стълбите, звъня пет пъти.
А след този разговор Милена се отпусна, съблече панталона, облече домашна рокля, седна до момиченцето и почна да мисли на спокойствие.
Вероятно разсъдъкът ѝ бе замъглен, когато взе това дете. В крайна сметка, и на врата оставят деца… Може и така да е.
Защо тогава тя не звъни на полицията? Първо, страх за сина си, макар че не е Ивайло. А ако все пак, наистина е негово детето? Второ, не ѝ се тръгваше до полицията обяснения, разправии. Трето, дори за момичето ѝ беше жал онзи поглед стоеше в мислите ѝ: отчаяние, гняв, но и увереност…
Но трябваше да се посъветва с някого. С коя, ако не с дългогодишна приятелка?
Вики, ще се шашнеш подхвърли по телефона Подхвърлиха ми дете…
Виктория не се уплаши, а като един Шерлок Холмс започна да анализира, обеща след работа да дойде.
Без паника, Милена! Ще го оправим! Само не бързай да звъниш в полицията.
Да не се обаждам?
Изчакай малко, трябва да намерим Ивайло.
Боже, коя е този Ивайло?
Някой в блока ви, няма ли такъв?
Де да знам, над петдесет апартамента са, девет етажа! Може да е объркала апартамента…
Може. Ама може и твоят Виктор да е забъркал нещо. Свържи се с него.
Денят мина в грижа за бебето. Милена рови в интернет за интервалите за хранене на бебета, попадна и на други съвети направи масаж, сложи да ака, изкъпа я, намаза с кремче, даже и песничка изпя.
Как е кракът? звъня майка ѝ, но Милена беше сигурна, че до утре всичко ще се реши.
Виктория дойде след работа и започна разследването. Прегледа дрехите, отиде по съседите. Не разказваше за бебето, подмяташе нещо за писмо до Ивайло…
Имам го! тържествено хлопна врата.
По-тихо! Бебето заспа Милена се наведе.
А, спят си, не бой се влезе Вики, но бебето се разплака А, намерих кой е! мушна шепнешком.
Оказа се, че на шестия етаж, във входа им, живееше Ивайло, който напълно отговаряше на описанието за татко.
Сигурна съм, че е объркала етажа зарадва се Виктория.
Ами ако ни изгони?
Ще разберем. Отиваме!
Милена не беше толкова сигурна, но все пак се качиха заедно и звъннаха.
Кой е? глас на възрастна жена.
Ивайло ни трябва викна Вики през вратата.
Отвори дребничка, прегърбена баба. Погледа ги странно и се обърна:
Ивайло! Пак за теб идват…
Смело влязоха в коридора. Излезе момче от стаята, малко заспал, нисък и набит, с брадичка.
Здравейте, поводът е за таблета ли е?
Не, друго. Здравейте. Вашето дете случайно се оказа у Милена.
Замълча, гледаше ту една, ту друга.
Дете? Не, не е мое!
А чие е? Във входа си единственият Ивайло натискаше Виктория.
Нямам деца… клатеше глава той.
Това скоро ще уточним. По погрешка ви е донесено детето, апартаментите са се объркали…
Почакай Вики намеси се Милена. Обясни внимателно историята, че някаква млада жена й е оставила бебе на ръце и изчезнала, казала, че това е дете на Ивайло. Никакъв такъв у тях няма. Разбра ли, сине?
При мен ли? посочи си гърдите.
Не признаваш ли? ядоса се Виктория.
Какво дете? недоумяваше той.
Идваме да покажем настоя Вики.
Сигурен ли сте, че в края на миналото лято не сте имали някоя връзка? помука Милена.
Не, не съм, само онлайн комуникация. Искате ли да помогна? Аз съм програмист, можем да пуснем пост в социалните мрежи с снимка на бебето, търсим родител…
Не, не махна с ръка Милена. Тя се притесняваше за сина си, а и по закон трябва да се уведоми полицията, не да се слагат постове.
Жалко… Ако ви потрябва помощ, аз съм в дома си, работя си оттук.
Ей, тази младеж! поклати глава Виктория Не лъже, виж му физиономията, не е плейбой.
Милена не дочака синът й да се обади, пак беше извън обхват.
Ох, забравих, мамо! чуят се гласът на снахата Сестрата има басейн, синът проблем представи си, утре му трябва екип за футбол, а днес чак ми каза…
Ако само знаеше какъв ѝ е денят!
Ще звънна в полицията!
Но когато легна, затвори очи, пак й просветна образа на онова момиче: отчаяние, страх, надежда. Какво ще стане с това момиченце, ако утре позвъни на полицията?
Нощта беше кошмарна. Милена се събуждаше на всеки звук, въртеше се из къщи с бебето на ръце, правеше и ново мляко. На сутринта и двете едва заспаха.
Събуди се от майка си.
Как е кракът? Ще дойдеш ли?
Ще дойда промърмори Милена.
Купи круши, и още…
Децата трябва да се разхождат. Милена импровизира с шал, направи си слинг и преповиваше бебето с истинско удоволствие. Рокличките ѝ бяха чисто нови, хубави. Излязоха към магазина.
И й хареса да е в магазина не сама, а с бебе. Само… петия етаж!
Какво е това? майка ѝ изненада.
Не какво, а кой. Дръж покупките, подаде торбите на майка си и влезе в хола.
От къде е?
А, леля Катя ме помоли да гледам внучката й. Тя е във фризьорския салон, а аз с бебето на час.
А кракът?
Мина.
И двете се прехласнаха по детето, забравиха болежките и оплакванията.
Гледай я, как хваща с пръстчето! А как се казва?
Не попитах. Само за час я поех…
Ех, ти! Как без име взимаш дете? майка й клатеше глава.
Милена всъщност вървеше към вкъщи и си мислеше за име на момиченцето. Защо, не беше ясно. Просто й се искаше да отгатне.
Вкъщи получи sms абонатът е наличен синът!
Отиде до кушетката с бебето и веднага набра Виктор.
Какво? Мам, аз съм женен! изуми се той като чу разказа й.
Но детето ми го донесоха на мен! Помислих си… ами ако Ивайло си ти?
Аз съм Виктор, ти сама ме кръсти така. Грешка е. Звъни на полицията!
Не, не, първо да я накърмя, разходихме се…
Мам, звъни! Вече се тревожа за тебе…
Не се притеснявай, всичко ще оправя. Виктория ми помага.
Милена го успокои. Но не звънна в полицията веднага. Много работа момиченцето беше гладно, пелените трябваше да смени, още куп неща! После ще звънне на Вики, а …
Ох! Ще трябва да я предаде. Къде ли сигурно в детската клиника. Коя започна да сравнява като медицинска сестра. Няма по-добро място от нейното.
Но… утре е на работа… А това си е наказуемо, да държиш чуждо бебе без да се обадиш.
Въздъхна и се зае с малката. Беше уморена, но… колко пълно бе ежедневието й сега!
Те заспаха почти едновременно на меката възглавница.
Милена стреснато се обърна на шум на вратата стоеше онази същата неориентирана майка момичето, оставило й бебето. Гледаше уплашено, само по потник и къси панталонки. Дишаше тежко, косата й разпиляна.
Къде е? Къде я дадохте? Защо не казахте веднага?
Какво? Милена още се пробуждаше.
Че не сте вие!
Ами, бих казала че съм…
Знаете къде е, нали? Знаете? Момичето я гледаше с молба.
Влезте Милена направи крачка назад.
Момичето влезе с надежда да чуе адреса, където е дъщеря ѝ. Гледаше я в очите, чакаше.
Тук е каза Милена тихо.
Къде? Точно къде?
Точно тук, на леглото. Спи.
Показа я, момичето първо не разбра, после я видя, седна на килима и зарева. Разплака се толкова силно, нужна бе чаша вода, малко шоколад. Милена й помогна с всичко.
Яж, хапни шоколад… обгрижваше я Милена.
Когато се поуспокои, вече разказа казваше се Божидара, а бебето Велинка.
Случай обикновен, като живота. Божидара, студентка в Медицинския колеж оня, който и Милена е завършила. Родом от село край Шумен. Миналото лято любов с момче Ивайло, студент в СУ. Даже била веднъж на гости в квартирата, 21-ви апартамент. Първоначално не се отказвал от бебето, обещавал подкрепа. След Нова година изчезнал телефонът му изключен.
Знаеше, че учи във факултета, издири познати казаха, че се е преместил във Велико Търново. Никой не даваше нови контакти. В родното село баща ѝ я назовал разхайтена, почти изгонила от дома, казал, че повече пари няма да дава.
Бременна, сама, останала в общежитието само леля й малко помагала. Божидара учела усърдно, искала да завърши.
След раждане нямала къде да отиде, останала временно у приятелка, много държала на изпита. А съдбата като удари наведнъж приятелката я помолила да напусне, свършили парите, наложило се да учи, а детето няма кой да гледа, при това открила в интернет, че Ивайло вече е с друга.
Тогава Божидара си спомнила обещанията: Мама ще помогне. Вцепенила се, занесла бебето до апартамента…
Пуснала го, забягала, вечерта зубрила за изпита, а през нощта плакала.
На сутринта му писала в някакъв коментар, че ще вземе детето след сесията. Тогава разбрала, че Ивайло не знае за нищо разбрал едва сега. В паника, момичето хванало първия трамвай и се върнала, както си беше само по летните дрехи.
Объркала блоковете много си приличали. Видяла снимка на майката на Ивайло, която приличала по стрижка на Милена
Божичко, какво направих! плачеше, държейки глава.
Най-голямата глупост е да създадеш шедьовър и да се откажеш от авторство успокои Милена. Гледах детето ти, мислех си коя майка би се отказала? Добре, че се върна!
Не, не, поклати глава Божидара, този ден едва не полудях. Няма да я дам на друг. Връщам се в общежитието, после при леля си. Извинете, че ви натоварих…
Честно казано, изплаших се за сина си, ще трябва и на съседа да се извиня…
Разказа случката на Божидара и двете се разсмяха през сълзи.
Ще мина при съседа да го извиня каза Божидара.
Къде ще ходиш с тия подпухнали очи! Остани тук тази нощ. Аз съм сама. А ако искаш, остани по-дълго. Кога е изпитът?
След два дена.
Учи на спокойствие, Велинка ще поспива. Аз имам работа, но можеш да ползваш кухнята. Да, вече трябва да си я кърмиш…
А Божидара вече спеше. Редом с нея и малката Велинка.
Вики, здравей… Не е Виктор! Обади ми се. И не е съседа. Имам я при мен. Спи. Върна се. Оставям я! Колко е хубаво, че не звъннах в полицията, Вики!
Млякото й дойде. Издържа изпита. Към майка Милена вече често тичаше Божидара петия етаж!
И, о, чудо! Майка слушаше Божидара и изпълняваше думите ѝ Тя е с пресни знания. Умна е!
След сесията започна работа Милена й намери дежурства в спешна помощ. Често се допитваше до Милена за медицина.
А съседът Ивайло откри, че баба му има нужда от лечение инжекциите правеше Божидара.
Накрая есента Божидара просто се качи с Велинка два етажа по-нагоре, да помага на бабата, да лекува разочарование от вечната любов и да пише живота си на чисто с нова глава.
