Дойдох при съпруга си без предупреждение и моментално разбрах защо напоследък все остава до късно в офиса
Двадесет и три години вече, мислих си, аз Яна Георгиева готвя супи, гладя ризи, търпя майка му с прословутата ѝ реплика: А едно време, като беше малък, Гошко ядеше попарата с кеф!. Двадесет и три години вярвах на думите, че работата го бави. Че ей сега ще приключи проверката, че има оперативка или спешна задача все неща, които пак могат да се обяснят.
Но после нещо се обърна. Първо не вдигаше телефона. Зает човек, разбирам. Второ яденето вече за трети път изстива на масата. После нов одеколон, цветен, а аз не съм му го подарявала.
Не съм от хората, които правят скандали за щяло и нещяло. По-скоро мълча, гледам в тавана в два през нощта и накрая ставам, обличам шлифера и тръгвам на път.
И така направих.
Обадих се на приятелката ми Веска по пътя. Тя каза очакваното:
Яна, защо отиваш? Какво ще видиш? Само ще ти стане по-зле.
По-зле няма накъде, отвърнах и затворих.
Офисът на Георги е на третия етаж на една нова бизнес сграда Витоша Център се казва. Била съм само два пъти веднъж на тиймбилдинг, друг път му носих забравена карта. Помня как охранителят тогава ме гледаше с почит: жената на шефа на отдел.
Вече беше седем без малко, паркингът почти празен, светлини само на няколко места.
Само едно прозорче свети на третия етаж, вдясно точно там е кабинетът на Георги. Виждам два силуета зад стъклото.
Стоя до колата и гледам нагоре.
Изваждам телефона. Избирам го. Един два три сигнала. Вътре единият по-дребният силует се навежда към другия.
Четири пет
Абонатът не отговаря
Прибрах телефона в якето и тръгнах към входа. Охранителят дигна поглед от телефона с такъв вид, сякаш му подавах заповед за обиск, не лична карта.
При кого сте?
При Георгиев. Георги Николов. Трети етаж.
Имали ли сте записан час?
Погледнах го хладнокръвно, така, както човек гледа стена, която ще се наложи да събори.
Аз съм му съпругата.
Антон смля информацията, натисна нещо на пулта. Чака. После вдига поглед:
Не вдига.
Знам, казах. Но е там.
Още една пауза. Според изражението претегляше да ме пусне без разрешение или не. Инструкциите едно, но жените си имат сила, а и после е трудно да се обяснява защо не си ги пуснал.
Моля, пуснете ме, казах тихо, но така, че Антон вдигна ръка от турникета.
На третия етаж дълъг коридор с тъмносив мокет, еднакви врати. Вървях и си мислех: трябваше да се обадя пак на Веска, а може би изобщо не трябваше да идвам. Или поне да седна в някоя сладкарница и да пия едно кафе, да се поуспокоя.
Но… нормален вид няма как вече.
Кабинетът е на края, вратата леко открехната, през цепката свети. Гласове.
Спрях на два крачки.
Женски смях, ефирен и звънък, сякаш някой е казал нещо много остроумно.
После Георги, с онзи голос, който използва, когато се опитва да обяснява.
Седях и слушах. Тридесет секунди, минута. Ръцете ми студени, бузите горещи.
После бутнах вратата.
Георги седеше на ръба на бюрото си, не на стола и обясняваше нещо на една млада жена, държаща документи. Беше симпатична, около трийсет и осем, косата вдигната.
И двамата погледнаха към мен.
Пауза толкова дълга, че вече всичко беше ясно.
Яна? каза Георги. В този глас звучаха изненадата, страхът и колкото и да боли лекото раздразнение на човек, на когото са прекъснали работата.
Добър вечер, поздравих.
Жената с документите се дръпна назад, после още крачка и се загледа през прозореца.
Без обаждане ли идваш? Георги слезе от бюрото, опита се да добие нормално изражение. Не му се получи.
Обадих се, казах. Не вдигна.
Бях зает, виждаш…
Виждам, кимнах.
Виждах всичко. Разкопчаната горна копчалка на ризата. Двата чаши с чай втората оставила розов отпечатък. Видях как жената се мъчи да намери място за документите в лявата, после в дясната ръка.
Това е Ирина, новият ми проектен мениджър, каза Георги. Глас, който трябва да означава, че няма скрито-покрито. Точно такъв е гласът, когато има какво да криеш.
Приятно ми е, отвърнах.
Ирина все пак остави листите и кимна с едва забележима усмивка почти мила. Не я съдех. Все пак не ми е давала никакви клетви.
Аз ще тръгвам, каза Ирина бързо.
Да, подхванах и аз. Тръгнете.
Ирина излезе. Възпитано момиче.
Останахме двамата. Тихо. През стъклото паркингът, лампи, чужди коли.
И за какво дойде, поде Георги. Не беше въпрос, а упрек.
Погледнах чашата с червилото. После към него.
Исках да разбера защо не вдигаш.
Бях зает, казах ти.
Казано е.
Пауза.
Яна, недей да драматизираш. Ние работим. Това беше работна среща.
В седем вечерта.
Да, в седем! Случва се! Имаме спешни задачи, знаеш ли какво е това?!
Георги говореше високо, афектирано, с лека нотка негодувание. Така говорят хората, които искат силният тон да замести логиката. Знаех го все пак двадесет и три години са университет.
Мълчах. Само го гледах.
И точно тогава нещо се промени в него. Защото друг път щях да съм се разплакала, да се извиня или просто да изляза. А сега стоях и гледах. Без думи.
Айде да вървим вкъщи да поговорим, каза по-тихо.
Добре, съгласих се.
Първа тръгнах по коридора със сивия мокет. В ума ми необяснима яснота, студена като стъкло.
Видях всичко. Остава да реша какво ще правя оттук нататък.
По пътя към дома мълчахме.
Георги гледаше право напред, аз гледах към сутрешните лампи, мокрия паваж, чуждите прозорци с жълта светлина. Зад всеки от тях някакъв живот, някаква кухня, друг мъж. И сигурно всяка от жените там има по една Ирина. Може би. Или вече е имала.
В асансьора Георги натисна копчето за петия етаж. До него, аз си мислех ей сега ще почне с обясненията. Дълги, с препратки към напрегната работа. Умееше да обяснява.
Влязохме. Георги включи осветлението, прибра внимателно палтото. Винаги бе подреждал с такова старание дразнеше ме, а сега ме дразнеше още повече, без да знам защо.
Яна, чуй ме…
Слушам.
Отидох в кухнята. Георги застана до вратата, с ръце в джобовете.
Яна, не е станало нищо.
Добре.
Само работехме.
Добре, Георги.
Не ми вярваш.
Не.
Не очакваше това. Очакваше, сигурно, сълзи, викове. Може би и разхвърляна посуда но никога не съм трошила уреди. Но тихото не вярвам не очакваше.
Защо?
Защото видях лицето ти, когато влязох казах. Гледаше ме като пречка.
Не е вярно.
Георги. Обърнах се към него. Познавам те двайсет и три години. Виждала съм как гледаш, когато ти е драго да си с мен. Видях и днес.
Замълча.
Измисляш си, Яна.
Може, свих рамене. А новият ти одеколон кой ти го даде? Три месеца го носиш…
Това е моят одеколон.
Никога не си ползвал такъв. Винаги аз съм ти купувала. Този е друг.
Георги примълча, а по лицето му личеше, че му е неудобно.
Яна, заклевам ти се, не е сериозно.
Не е сериозно, повторих бавно. Но нещо има.
Не съм казал това!
Току-що го каза.
Георги си прикри лицето с ръце. Това го правеше, когато изпитваше вина или срам. По-често срам.
Яна, каза тихо, не знам как да го обясня. С нея ми е лесно да говоря. Млада е, гледа ме различно. Знам, че звучи глупаво.
Звучи честно.
Нищо сериозно не е ставало. Наистина.
Но можеше.
Мълчеше. Това мълчание беше достатъчно.
Кимнах. Сякаш една отметка се появи вътре в мен.
Ясно, казах.
Недей да бързаш със заключенията.
Георги, гласът ми беше равен, не бързам. Имам три месеца насъбрани мисли. Докато се пръскаше с чужд одеколон, не вдигаше телефона, гледаше ме като част от обзавеждането.
Мълчеше. Взор в масата.
Трябва да ти кажа нещо. Моля, слушай до края, без прекъсвания, без оправдания. После кажи каквото искаш. Може ли?
Той кимна.
Няма да викам, да плача, да трошa. Замълчах за секунда. Но повече няма да се преструвам, че всичко е наред. Двайсет и три години мълчах, като те нямаше. Не съм питала, за да не те дразня. Свърши.
Георги ме погледна.
Това не е ултиматум. Просто казвам. Ти трябва да решиш какво искаш, сега.
Дълго не отговаряше. После тихо, почти шепнешком:
Яна. Глупак съм.
Да, съгласих се. Но това не е отговор.
Заминах при Веска още същата вечер.
Събрах багажа за пет минути, без излишна драма. Георги стоеше на вратата, гледаше как прибирам нещата.
За дълго ли?
Не знам.
Яна…
Георги… затворих куфара. Трябва да помислиш. И аз трябва. Нека всеки сам.
Не възрази. Това каза повече от всичко.
Веска ме посрещна без въпроси, най-обичам това у нея за повече от двайсет години просто метна кърпа, сложи чайник.
Стояхме до два след полунощ тя слушаше, понякога казваше нещо, не съвет даваше, а само думи, за да не тежи тишината.
Георги се обади на третия ден. Без извинения, без опити да обяснява. Кратко:
Яна, искам да се върнеш. Нещо ми просветна.
Какво по-точно?
Че съм глупак. Но това казвам за кой ли път, струва ми все по-малко. Ще го докажа.
Мълчах.
Добре, казах.
Прибрах се в петък вечерта. На масата в кухнята стоеше супа, на която цвеклото беше преварено. Георги винаги го преваряваше, от страх да не остане сурово. До него букет, набързо избран явно.
Оставих сака, погледнах супата, после букета.
Преварих цвеклото, каза Георги зад мен.
Виждам.
Но иначе става.
Ще видим.
Отидох да си измия ръцете. Животът е като цвеклото понякога преварено, понякога не. Важно е да правиш разлика и да не мълчиш за това двайсет и три години.
