Дъще, как си? Как е синът ти? Между другото, име избра ли вече?
Няма име. Нека новите родители му дадат, както си решат. Ще го оставя, мамо Ще го оставя Никой не ни иска, самички сме на този свят.
Зорница, детето да ви нося ли за кърмене?
Не, казах вече. Ще пиша отказва.
Медсестрата поклати глава и излезе. Зорница се обърна към стената и се разплака. Жените в стаята си размениха погледи и продължиха да хранят децата си.
Зорница дойде в късната нощ, всичко мина бързо. Момченцето тежеше три килограма и петстотин грама, здраво и хубаво. Поглеждайки го, младата майка се разплака, но не от радост.
Всичко е наред, защо плачеш? Такъв хубав, здрав син имаш. Искала си дъщеря, нали? Ще дойдеш пак и за дъщеря.
Ще го оставя Няма да го взема.
Как така? Я се успокой, имаш време да помислиш! Твой е, не ти ли е жал?
Дариана, съседката по легло на Зорница, седеше на пейката с мъжа си в коридора за посетители. Разказваше как дъщеря им смешно мърда нослето си, двамата се смееха от сърце. Влезе жена с плик и попита за Зорница.
Дариана отиде до стаята и доведе Зорница.
Дъще, как си? Как е синът ти? Намисли ли име?
Няма име Нека новите родители си го кръстят. Аз ще го оставя, мамо Никой не ни иска, самички сме, захвърлени сме от света.
Зорница скри лице в ръцете си и се разплака. Дариана неловко се измъкна и остави двете сами.
Не си сама, дете! Аз съм до теб! А Виктор негодникът, какво да кажа Оная му е наговорила, че детето не е негово Разбра и се озлоби. Ще се осъзнае, ще се върне. Донесла съм ти нещо вкусно, яж да имаш мляко… А сина ти го кръсти Иванко!
Зорница прибра плика в шкафчето. В коридора се чуваха детски гласчета. Зорница излезе.
Това моето ли е?
Твоето.
Дайте да го накърмя.
Медсестрата донесе Иванко, той пищеше, лицето му червено.
Хайде, не плачи Сега мама ще те нахрани.
С неувереност Зорница опита да го постави на гърда, Дариана ѝ помогна. Детето затихна, захвана да суче. Лицето на Зорница засия какво смешно човече, бута се и ръмжи сладко.
След това на всяко хранене донасяха Иванко на майка му. Зорница го гледаше с обич неговото носле като копче, нацупени вежди.
Зорнице, това майка ти ли беше? Мила жена.
Не, това е свекърва ми… Майка ми почина, бях малка. Баща ми все беше из кафенетата, отгледа ме леля. После се омъжих и заживях при мъжа си. Добре беше, докато не си намери любовница.
Избяга при нея А мен не иска и да види. Лошо ми стана, а после тръгнаха контракциите и се озовах тук.
Какво ще правиш сега с бебето?
Свекърва ми предлага да заживея при нея, сама е, синът ѝ избяга, мъж няма Добричка е, добре се държи с мен.
Живей с нея, ще помага с внука. А мъжът ще се върне.
Така и стана. Ганчето Петрова помагаше във всичко, обожаваше внука си.
Когато Иванко стана на месец, се появи и баща му. Зорница беше на пазар.
Мамо, заминавам с Катя да работим в чужбина… Дойдох да кажа “чао” и да поискам пари… колкото можеш.
Пари ли? Ти жена си бременна изостави, негоднико! Детето ѝ щеше да остави в болницата О, синко Пари няма да ти дам! Внукът ми има нужда от тях… А ти си работу търси.
Детето изписка, Ганчето се втурна към кошарката.
Няма ли поне да го видиш? Съвсем копие си е.
Какъв ми е той? Зорница си го е направила, аз какво общо имам.
Ах, Викторе, глупако. Хайде, върви, живей си самотния живот.
Ганчето се пенсионира, на нейно място назначиха Зорница, Иванко тръгна на детска градина, живееха тримата щастливо, единни.
Ганчо, твоята снаха май няма намерение да тръгва? Де се видяло свекърва и снаха заедно, а синът извън къщата?
Зорница ми е по-мила от сина! И внукът ми е всичко. За тях живея, Веро, а ти си гледай работата.
Вера махна с ръка и продължи. Искрено не разбираше Ганчето тя сина си винаги би поставила на първо място. Може би такава ѝ била съдбата.
Забеляза Ганчето, че Зорница взе да се вчесва по-старателно, вечер излиза нанякъде.
Зорнице, как се казва той?
Кой, мамо?
Мъжът, при когото ходиш… Разкажи ми де.
Просто се разхождаме… Гостува на свои, запознахме се случайно.
Знае ли за Иванко?
Всичко знае.
Доведи го да се запознаем, не го крий. Ако е добър човек, ще му отворя вратата.
Алексей, така се казваше новият приятел на Зорница, донесе кошница с плодове и питка, която леля му беше изпечила. Донесе на Иванко играчка и футболна топка.
Вечерта премина с много смях Алексей разказваше весели истории, Зорница и Ганчето се заливаха от смях. После Зорница попита притеснено:
Хареса ли ти, мамо?
Хареса ми. Заможен, добър, интелигентен. А най-важното обича те! Гледай да не изпуснеш щастието си!
След месец Алексей дойде да поиска ръката на Зорница от Ганчето.
Спокойни да сте! Ще живеем в Пловдив, там имам къща. Обичаме се Иванко е като мой син. Дайте ни благословията!
Ганчето изпрати с плач дъщеря си, Алексей и Иванко. Заминаха за града, обещаха да пишат и да идват на гости А тя остана сама.
След година се появи синът ѝ, Виктор, захабен и изглеждащ зле.
Божичко, на кого си се метнал, Викторе. Как Катя не те изглади поне.
Няма вече Катя Тръгна с богат мъж, парите ни ги изхарчихме, останах без нищо Сетих се, че имам майка и дом.
Навреме се сети! С години не разбра дали съм жива.
И за сина ми каза, че не бил мой, та да ме отклони от семейството. А аз ѝ повярвах. Я да вечерям с момчето
Закъсня Зорница омъжена, за добър човек. Иванко е осиновен от Алексей, вече не ти е син. А аз събирам багажа ще помагам на Зорница с внучката, да я видя. А ти стой тук пази къщата!
Ганчето пътуваше с влак и мислеше интересен е животът. Колко прекрасно е, когато си нужен, когато има на кого да помогнеш и с кого да споделиш. Ако тогава не беше подала ръка на Зорница, кой знае каква съдба щяха да имат всичкиПотоците край прозореца се стрелкаха назад, дърветата се скупчваха в здрача, а Ганчето усещаше как сърцето ѝ се изпълва с лека тъга и топло очакване. Въз нагареше ѝ беше Иванко как ли се е променил, дали още обича приказките ѝ, дали е пораснал като баща си, но с нежната душа на майка си.
Когато влакът спря на гарата, Зорница я посрещна на перона усмихната, красива, с цвете в ръка и бебе на ръце. Иванко тичаше пред тях с развети коси, извика: Бабо! Бабчее!. Ганчето го вдигна на ръце, притисна го до себе си. Алексей и Зорница стояха до нея, малката внучка махаше с ръчички, сякаш ѝ казваше добре дошла.
В онзи миг Ганчето разбра съдбата е кръговрат, в който загубите раждат нови срещи, любовта лекува старата болка. Тя вдиша аромата на залеза, погледна децата си и прошепна: Не съм сама, никой не е сам, щом има кого да обича.
И в този миг вятърът погали лицата им, сякаш светът шепнеше: Добре сте дошли у дома.
