Най-светлото в живота ми са те — баба и дядо, които замениха родителите ми.
Понякога съдбата те тества дълго и безмилостно, докато накрая, изненадващо, не протегне ръка и не подари истинско чудо. Така беше и при мен. Казвам се Радка, родена съм в Плевен. Днес съм на тридесет и една, съпруга, майка, учителка, а в миналото — самотно дете, никому ненужно, докато в живота ми не се появиха двама наистина светли хора.
Когато бях още много малка, родителите ми се разделиха. Бях на две години и честно казано, не помня да сме били заедно и тримата. Скоро и двамата си намериха нови семейства, а ме прехвърляха като някакъв багаж — ту при майка, ту при баща, ту при баба, но не от любов, а за улеснение. Ужасно завиждах на децата, които вървяха за ръка с майка си и баща си. Гледах ги и се чувствах чужда в този свят.
Майка ми роди две момчета от новия си съпруг и за мен просто спря да съществувам. Петгодишна, вече бях гледач на деца. Знаех кога да сменям пелените, как да ги приспивам, с какво да ги храня. А ако нещо не беше наред — крещяха ми. Новият съпруг на майка ми не се колебаеше да ми плесне шамар — защото не съм си изчистила играчките или съм погледнала не така. Бях мебел. Бях тежест.
На седем години баща ми внезапно си спомни за мен и иска да ме вземе. Надявах се, че сега всичко ще е различно. Първите шест месеца наистина беше добре. Живеехме само ние двамата, той ми четеше приказки, ходехме на разходки… А после се появи тя — новата му съпруга. С дъщеря си.
Отначало всичко беше спокойно, но много скоро стана ясно — аз бях непозната. Сравняваха ме, обвиняваха, унижаваха. Ако нещо се случеше — вината беше моя. «Завиждаш», казваше тя, «неблагодарна си», прощукваше. Баща ми се опитваше да смекчава нещата, но и той постепенно стана равнодушен. Опитваха се да ме изпращат навсякъде, където имаше възможност. Особено през ваканциите — в селото, при баба и дядо по бащина линия.
Никога няма да забравя онзи ден. Беше ноември. Върнах се от училище — и не можах да вляза вкъщи. Изгубих ключа. Почуках. Отвътре се чу гласът на мащехата:
— Изгуби ли го? Чудесно. Значи ще седиш навън — може би ще дойде акъл!
Седях на стъпалата, гладна, трепереща. Плаках, докато не заспах. И точно в този момент покрай мен мина дядо ми. Той беше отишъл случайно, искаше да говори с баща ми. Видя ме — разтърсена, замръзнала, в тънко яке. Не се запита нищо — просто влезна в апартамента, събра вещите ми, качи ме в колата и ме заведе.
От този ден вече не живех с родителите си. Станах дъщеря на баба си и дядо си.
Баба ми вар
