Бялото се замеси с черното.
Каква нещастие, глупава! Кой ще ти трябва сега с дете? Как ще го отгледаш?! Няма да ти помагам, знай си. Изхраних те, а сега още това бреме! Нямам нужда от теб, събирай си багажа и да не те видя под моя покрив!
Мария слушаше тези думи с наведена глава. Последната й надежда, че леля ще я остави да остане, поне докато намери работа, изчезваше пред очите й.
Само мама да беше жива
Баща й не го познаваше, а майка й беше блъсната на пешеходен път от пиян шофьор преди петнайсет години. Щяха да я изпратят в приют, когато неочаквано се обади една далечна братовчедка на майка й. Взела я в къщи, благодарение на къщата и заплатата си, лесно получила попечителство.
Леля живееше в покрайнините на град край южната граница на България, зелен и топъл през лятото, дъждовен през зимата. Момичето не липсваше нищо облечено добре и свикнало с домакинската работа. Може би й липсваше майчината грижа, но кой всъщност се интересуваше?
Мария беше добра ученичка. След гимназията постъпила в педагогическо училище. Учебните години минаха бързо, а с тях и безгрижните дни, докато се върна в града, който стана нейният дом. Но този път не усети радост да го види отново.
След като се извика, леля малко се успокои:
Махай се оттук, да не те виждам повече!
Лельо Станко, не може ли поне
Свърши се, казах!
Катерина взе безмълвно куфара си и излезе. Не очакваше да се върне по този начин унизена, отхвърлена и бременна. И все пак, беше решила да признае всичко.
Трябваше да намери подслон. Мария вървеше, захласната в мисли, без да обръща внимание на околността.
А лятото беше в разгара си. Ябълките и крушите узряваха в градините, кайсиите позлатяваха на слънце. Лозите се превиваха под тежестта на гроздовете, а сливите се криеха под зелените си листа. От дворовете се носиха сладките аромати на сладко, скарано месо и пресно изпечен хляб. Гърлото й беше сухо. Мария се приближи до една врата и поздрави жена в лятната кухня:
Госпожо, бихте ли ми дали да пия?
Луиза, една здрава жена на петдесет години, се обърна.
Влез, ако си дошла с добро.
Черпи чаша вода от кофа и я подаде на момичето. Мария седна на пейка и пи жадно.
Мога ли да постоя малко, толкова е горещо.
Почини си, миличка. Откъде идваш с този куфар?
Завърших училище и искам да преподавам, но нямам къде. Не познавате ли някой, който да дава стая под наем?
Луиза я разгледа внимателно. Чиста беше, макар и уморена и притеснена.
Можеш да живееш при мен. Няма да искам много, но трябва да плащаш навреме. Ако си съгласна, ела да видиш стаята.
Луиза се зарадва на квартирантка. Малко повече пари никога не пречеха, а в малкия им град, далеч от окръжния център, възможностите бяха оскъдни. Синът й живееше далеч, идваше рядко. Така ще има с кого да прекара дългите зимни вечери.
Мария, невярваща на неочаквания късмет, последва Луиза. Стаята беше малка, но уютна, с изглед към градината, маса, два стола, легло и стар шкаф. Достатъчно беше. Спогодбиха се бързо за наема, а момичето, вече променено, отиде в дирекцията на образованието.
Дните минаваха бързо. Работа, къща, работа. Мария дори не забелязваше как текат.
Разбираше се добре с Луиза, която беше мила и състрадателна. Привързаха се една към друга. Когато можеше, Мария помагаше с домакинските работи. Често вечер взимаха чай заедно в градината, радвайки се на мекото есенно време.
Бременността протичаше без проблеми. Катерина нямаше гадене, лицето й оставаше светло, но беше напълняла. Разказа историята си на Луиза една обикновена история за живота.
Във втората година се влюби. Не в кого да е, а в Стоян, единственият син на заможни родители, преподаващи в същия университет. Не искаха да го изпратят в София. Бъдещето му беше ясно: образование, докторантура, преподаване или научна работа при тях.
Умен, учтив, общителен харесваше се на момичетата. Много биха искали да са с него. Но той избра Мария. Дали го спечели скромната й усмивка, мекИ така, докато колата с балончета изчезна зад ъгъла, Мария прегръщаше двата малки съдбини своя Петър и малката Магда, знаяйки, че животът непредсказуемо завърта колелото и понякога от най-горчивата болка ражда най-сладката радост.
