Залюбих на 62 години А после подслушах разговора му с сестра му.
Никога не си мислех, че след 60 можеш да обичаш като на 20. С треперещи ръце, с изчервени бузи. Приятелките ми се подсмиваха, поклащаха глави, но аз греех отвътре. Той се казваше Димитър, беше малко по-възрастен от мен тих, образован мъж с мегдан и добри очи. Срещнахме се случайно: в читалището на града имаше вечер на камерна музика, а по междучасието той се озова до мен. Разговорихме се, и сякаш веднага разбрахме, че сме на една вълна.
Онази нощ беше изпълнена с особен хладинка. Лек летен дъжд прозореца, мирис на мокри липи, локви по асфалта Прибрах се у дома с усещането, че се отваря нова страница от живота ми.
С Димитър се виждахме често. Ходяхме на театър, в кафенетата, говорехме за книги и филми. Той разказваше за живота си, аз за своя, за вдовството, за дългата самота, която те учи да мълчиш и да чакаш. После той предложи да отидем в къщата му край езерото. Съгласих се.
Мястото беше магическо: борови гори, спокойна вода, слънчеви лъчи, пробождащи клоните. Прекарахме няколко прекрасни дни. Но една нощ Димитър каза, че трябва да се върне спешно в града сестра му имала проблеми. Останах сама. По-късно телефонът му затрепти на масата. На екрана се появи: «Ралица». Не пипнах телефона, но в мен се засели безпокойство.
Когато се върна, попитах с колебание коя е Ралица. Димитър се усмихна леко и отвърна, че е сестра му. Болна е, имала дългове, а той ѝ помагал. Всичко звучеше искрено. Но от този ден той започна да си ходи все по-често, сякаш го теглеше нанякъде. Обажданията на «Ралица» станаха редовни. Трудно беше да не ги забелязвам. Но мълчах, страхувайки се да не разбия крехкото щастие.
Една нощ се събудих. Той го нямаше. През отворената врата чув гласа му в кухнята:
Ралице, моля те, почакай още малко Не, тя нищо не знае. Още не подозира. Ще оправя всичко, само ми трябва време
Сковах се. «Тя нищо не знае» очевидно ставаше дума за мен. Но какво не знаех? Какво криеше? Лягах си и се престорих, че спя, когато се върна. Сърцето ми биеше, че ще изскочи.
На сутринта излязох в градината с претекст да бера плодове, а всъщност трябваше да дишам и да помисля. Обадих се на приятелката си:
Стефанио, не знам какво да правя. Струва ми се, че ми крие нещо. Страх ме е да открия, че пак е лъжа.
Стефани замълча, после просто каза:
Попитай го. Без истината няма да можеш да живееш с него. А ако истината боли, дори и така, ще си права, че я разбра.
Когато Димитър се върна от «пътуването» си, събрах куража:
Димитре, чух разговора ти. Този, в който казваш, че нищо не подозирам. Моля те, кажи ми какво става.
Той побледня. После дълбоко въздъхна:
Прости ми. Не исках да те лъжа. Ралица наистина е сестра ми. Навлякла е огромни дългове. Всичко е заложил дори тази къща. Страхувах се, че ще си тръгнеш, ако разбереш. Не исках да те загубя.
Сълзи ми застинаха в очите. Страхувах се Ще остана, прошепнах тихо, защото знаех колко е страшно да си сам, и ако ми вярваш, ще преминем през това заедно.
