“Мила мамо, твоят съвет за щедростта ми вдъхнови: подарих твоя сервиз на леля.”
Майка ѝ прегърна гърба си с усмивка.
“Мамо, винаги казваше, че съм егоистка,” отвърна дъщерята, усмихвайки се. “Затова подарих твоя чаени сервиз на леля Донка.”
От дете Ралица беше свикнала играчките ѝ да не стоят дълго вкъщи. Майка ѝ, Веселина Боева, имаше навика да раздава вещите на дъщеря си, когато отиваше на гости.
“Мамо, защо взе куклата ми?” попита Ралица с притеснен глас.
“Ралице, скъпа, знам колко много я обичаш,” отвърна майка ѝ, милвайки косите ѝ. “Но малкото момиченце отсреща е болно и тъжно. Реших, че нашата кукла може да я зарадва. Винаги можем да купим нова, но доброто дело е рядко.”
Ралица погледна куклата, после майка си. Сълза се спусна по бузата ѝ. Не искаше да се разделя с любимата си играчка.
За съжаление, мнението на другите беше по-важно за Веселина Боева от сълзите на дъщеря си.
“Стига си рева, не може да си толкова стисната,” каза тя, раздразнена, и я изпрати да учи.
С годините книгите и дрехите на Ралица се превърнаха в подаръци за други. Отначало тя се примиряваше, мислейки, че майка ѝ действа от добро сърце.
Но с времето разбра, че не става въпрос за доброта. Гняв и горчивина порастваха в нея.
“Отивам при леля Мария, ще се прибера късно,” обяви Веселина, снемайки зимното палто на дъщерята.
“С *мое* палто ли ще излезеш?” засмя се Ралица.
“Не, де, твърде малко е за мен, ти си по-слаба,” кокетливо отвърна майка ѝ.
“Тогава защо го свали?” попита дъщерята рязко.
“Обещах го на Мария за дъщеря ѝ. Нейното е скъсано, а не искат ново, щом скоро ще е топло,” измъмри майка ѝ, избягвайки погледа ѝ.
“А аз какво да обличам скъсано?” възмутено възкликна Ралица.
“Пролетта идва, няма да ти трябва. Иначе носи моето,” бързо предложи Веселина.
Ралица я гледаше, злината кипяща в гърдите ѝ.
*Защо винаги раздава моите неща? Защо смята, че е нормално?*
За първи път твърдо стъпи към майка си и грабна палтото.
“Мамо, не разбирам защо постоянно даваш *мои* вещи? Това не е нормално!” проточи тя през стиснати зъби.
“Толкова егоистка си! Трябва да споделяме,” отвърна Веселина, намръщена.
“Но защо винаги *моите* неща? Играчките, книгите, дрехите?” Ралица не отстъпваше. “Готова съм да споделям, но не само моето! Дай *твоето* палто!”
Майка ѝ я гледаше с объркан поглед, сякаш не разбираше.
После напуснаОтивайки си без думи, Веселина остави Ралица сама с мисълта, че накрая е научила майка си какво е чувството да ти вземат нещо без да питат.
