Не съм вече съпруга
Толчо, мерил ли си си днес кръвното? Взе ли си хапчето? подали главата си в дневната, изтривайки ръцете си в престилката си, попита Катя.
О, Катя, остави ме с това кръвно, моля ти се! Имам съвещание след час. Къде ми е синята памучна риза изглади ли я? отвърна Тошо, без да отдели погледа си от телефона.
Вчера ти изгладих три ризи, а тази сам каза да я давам на химическо, че има петно…
Все объркваш нещо! Нищо не може да ти се повери! Айде, дай ми каквато има и направи по-силен чай, този твоя лайков вече ми нагарча.
Раменете на Катя леко се напрегнаха, но тя не каза нищо отиде на кухнята.
Навън беше ноември мокър, мъглив, тъмен. Блокът отсреща беше цял в еднакво тъмни прозорци, само на няколко места проблясваше светлина. Катя Иванова Христова, на петдесет и шест, стоеше до печката и гледаше как водата в стария чайник с отчупен нос закипява. От пролетта се канеше да го смени, но така и не стигна дотам.
Сложи черен чай в чаша силен, без лайка, без мента. Взе чиния с филийки с масло и кашкавал, наряза един домат макар и ноемврийските домати да имат вкус на кашон, поне са витамин. Сложи всичко на поднос и го занесе в хола.
Атанас Петров Христов, петдесет и осем, седеше в креслото и си вглеждаше в телефона. Преди три месеца стана началник отдел. Двадесет години беше инженер скромен, незабележим. А после като пенсионера Златев се пенсионира, назначиха Тошо най-старшия. С поста дойдоха и седемстотин лева отгоре, отделен кабинет и съвсем ново самочувствие.
Сложи го тук кимна той към ниската маса, без да я погледне.
Катя остави подноса. Постоя секунда.
Толчо, моля те, изпий си хапчето. Вчера те болеше глава сам каза.
Вчера ме болеше. Днес не ме боли. Остави ме сега, ще звъня.
Излезе и застана в коридора до закачалката. Там висеше палтото му, нейното зимно яке и стар чадър с изкривена спица. Погледа без да вижда и после се захвана да бърше прозорците в кухнята нищо друго не знаеше какво да прави с ръцете си в този миг.
Така продължава вече три седмици. Откакто Тошо се върна от някакъв фирмен семинар в Бояна, преобразен изправен, с нова подстрижка и някак различен поглед. Катя се зарадва, помисли, че мъжът й най-после си идва на себе си, но после започна да усеща друго.
Взе да подценява храната все боршът бил прекалено солен, кюфтетата сухи, а пък елдата ястие за студенти, не за началник. Беше й казал веднъж с надменен тон:
Катя, ще е редно да готвиш нещо свястно като хората риба на фурна, салати, не това селско оливие по празници.
Катя се взе в ръце приготви риба, салата, всичко по правилата. Той изяде без дума, а на следващия ден съобщи, че жена като тази на новия му познат от семинара Петрова не работи, грижи се изцяло за дома и изглежда като човек. Катя примълча. Можеше да му каже, че и тя четири години не работи след съкращенията в счетоводството, че става първа, ляга последна, ходи до поликлиника за рецептите му и на опашка за лекарства, плаща за таксита, защото три години нямат кола… Но си мълчеше от навик.
А преди два дни не можа повече.
Към осем той се прибра. Тя сваляше пилешка чорба от котлона втори бульон, заради високия му холестерол. Два часа вря. Миришеше на копър и морков.
Пак закъсня! каза тя през вратата.
Объркаха се нещата, мърмореше той, ритайки си обувките до вратата.
Супата е готова, сядай.
Дойде, надникна в тенджерата, сви нос.
Пак пилешка.
За холестерола ти е, лекарят каза…
Знам, ама омръзна ми болнична храна у дома.
Катя сипа, наряза хляб. Яде, стана, не отнесе чинията. Затвори се в другата стая. Тя изми, подсуши плота, изтърка хлябните трохи като автомат.
Влезе при него да го попита за компот.
Той разглеждаше телефона нещо розово проблесна. Скри го.
Компот искаш ли?
Не, погледна я дълго: Катя, погледни се.
Какво?
Кога последно ходи на фризьор? Тия коси висят, халата ти все същият изглеждаш като селска баба.
Капеше чешмата. От съседите долиташе телевизор.
Тошо, каза тихо.
Говоря ти истината. Сега трябва по корпоративи, срещи жена трябва да изглежда, а ти… че какъв ти е видът!
Срещи? Кого каниш у дома? промълви.
Не каня, защото ме е срам! Петрова изглежда поддържано, стилна… Ти … надебеляла, все с този халат, без боядисване…
Атанас, каза тя цялото му име, ти скоро шейсет ще станеш, аз съм на петдесет и шест.
Именно. За това трябва да се стегнеш! Аз се записах във фитнес. Ти цял ден в къщи, не можеш и…
Цял ден вкъщи повтори тя спокойно. Ясно, Тошо. Всичко разбрах.
Излезе, затвори след себе си. На кухнята прибра хляба, угаси лампата. Нищо не я трогваше вече усещаше вътре сдвижването, все едно местиш мебел в стая първо е странно, после си мислиш трябвало е отдавна.
Нощем не можеше да заспи. Седеше на своя си страна и слушаше равнодушното му дишане. Мислеше.
Стана ясно десет години вече тя живее в режим обслужваща станция. Готви, пере, пече, купува лекарства, води го на доктори, плаща таксита, следи му схемата за Енаприл, Розувастатин, добавки за ставите, по 30 лева опаковка… Записва си в тефтера кога свършва, ходи в аптеката навреме.
И сега й каза, че изглежда като селска баба, и че жената на Петров е образец.
Дълго мисли, после реши стига.
Не напускам те, не ще се разведа, не ще крещя. Просто спирам да правя нещата, които той не забелязва и не цени. Край на това да ме ползват като чешма пускаш, вземаш вода, спираш.
Сутринта стана в шест, направи си лайков чай онзи, който той не понася. Седна с чашата и телефона си, записа час при фризьор в търговския център на Надежда 40 лева подстрижка, никога не беше ходила в толкова скъп салон. После откри сутрешен курс по скандинавско ходене в парка Свобода безплатен, два пъти в седмицата.
В седем Тошо дойде за закуска. На масата го чакаше само чашата за чай, хлябът и маслото в хладилника.
А закуската?
Хляб има, сирене има, отвърна тя без да се вдига от телефона.
Постоя, сипа си чай, наряза си сам. Замина на работа.
В онзи ден Катя почувства нещо леко освобождаване.
Сряда отиде на фризьор. Младо момиче с обръснато слепоочие предложи късо боядисване, леко балеаж, нова форма. Два часа и половина гледаше образа си в огледалото. Излезе не по-млада, но жива, различна.
Даде сто и двадесет лева за всичко. После си купи крем за лице истински, не от онези евтините за десет лева. Стоеше на щанда и се замисли, че двадесет и пет лева са много, но си го купи.
Тошо у дома видя косата. Нищо не каза.
Следващата седмица свършиха лекарствата за кръвно. Преди Катя винаги следеше, сега само остави празната кутия на нощното шкафче.
Той сам откри празното.
Катя! Хапчетата са свършили!
Знам, върна се тя от кухнята.
Защо не купи нови?
Вече си голям. Може и сам.
Дълга пауза.
Имам работа.
И аз имам занимания.
И наистина имаше вторник и четвъртък скандинавско ходене в парка с двете нови приятелки Нина, завеждаща учебния процес в училище, и Райна, бивша счетоводителка, вече баба на двама внука. Разхождаха се с щеки, дишаха, смееха се, и това донесе неочаквана светлина.
Той си купи лекарствата сам. Върна се с вид на герой, но тя не го възнагради с внимание.
Скоро се обади старата й приятелка Мария Станойчева от стария офис Мария.
Мария, свободна ли си в събота?
Какво има?
Да излезем. На кино, или кафе.
Катя, добре ли си? усъмни се Мария от години не са ходили на кафе.
По-добре от всякога усмихна се Катя.
Срещнаха се в събота на метростанция Сердика. Мария ахна:
Катя, ама как си се освежила!
Отидох най-накрая на фризьор.
Браво! Отдавна чаках да се раздвижиш…
Е, сега се случи.
Пихме капучино с торта. Навън заваля първият сняг едър, топящ се в локвите.
Разказвай подкани я Мария.
Катя разказа за новия маниер на Тошо, за фирмения семинар, за оплакванията от кухнята, за Петрова, за думите погледни се и срам. Говореше спокойно, без сълзи сякаш разказва чужд живот.
И какво ще правиш? попита Мария.
Нищо специално. Просто спрях да правя тия неща, които той не брои и не оценява. Не напук. Просто е безсмислено.
Напълно те разбирам каза Мария тихо. И е правилно.
Не знам дали е правилно. Просто иначе вече не мога.
Знае ли изобщо?
Забеляза, че не му търча за таблетките. Забеляза, че не гладя ризи всеки ден. Снощи сам взе една намачкана и замина.
Скандал?
Не. Не знае какво да каже. Аз вече мълча различно.
Мислиш ли за развод?
Понякога. Но не сега. Първо искам да разбера коя съм без всичко това без неговите ризи и хапчета, без борша му. От колко време не съм се виждала такава…
Останахме още малко, поръчахме второ кафе, после си тръгнахме през снега прегърнах я на метрото.
Пак ми се обаждай, и другата събота пак?
Разбира се.
Пътувах към вкъщи в метрото. Кога ли за последно съм се виждала с Мария ей така, без причина и бързане? Може би преди шест години. Все Толините нужди, все Толините ангажименти…
Той гледаше телевизия. На кухнята намерих мръсна чиния и чаша. Преди щях веднага да измия. Сега оставих.
Къде беше? попита през рамо.
С Мария.
Дълго.
Дълго.
Измих се в банята, намазах лицето с новия крем. Видях се в огледалото уж нищо особено: петдесет и шест, не млада, но жива. Бръчки, сиви корени, но с нови кичури. Не съм селска баба. Просто жена.
В декември паднаха истински студове. Купих си кожени ботуши за сто и петдесет лева, а не евтини гумени. Нито за миг не съжалих.
Атмосферата у дома бавно се променяше. Готвех, но не диетично само за него понякога борш с месо, печена картофка, понякога пелмени от пакет. Диетичните кюфтенца вече не готвех. Искаш готви си сам за себе си. Лекарят ти е казал.
Ризите му вече перях заедно с другото пране. Няма отделно изпиране, няма отделно гладене.
Той усещаше всичко. Мълчеше. Свиваше устни: Пак ли пелмени?
Пак пелмени спокойно отвръщах.
Не готвиш вече?
Вчера имаше супа. В неделя мусака.
Отиваше си с недоволство, но не казваше в прав текст: Защо не тичаш вече около мен? Дори за него щеше да е прекалено.
Продължих да ходя в парка, приближих се още с Нина намери ми добър гинеколог. Записах си час. Записах се и в библиотеката на безплатен курс по акварел всяка сряда просто ей така, час и половина само за мен.
Към средата на декември Тошо започна да се прибира по-късно. Преди щях да се тревожа, да държа вечерята топла. Сега хапвах сама, когато реша, лягах когато искам. Един път дойде едва към полунощ. Не попитах.
Не разбрах веднага, че има някоя нова. Не го залових по телефона просто една вечер усетих парфюм по него чужд, сладникав, никак офисен. Помислих ето така.
Странно, не боли. Очаквах болка, а чувствам само освободеност и нещо друго може би спокойствие. Ако си тръгне, това е негов избор, не мой провал.
Три седмици се повтаряше той работеше, закъсняваше, понякога говореше тайно през вратата с някоя Ленка… в събота…. Ленка е. Нека бъде.
Мислех тридесет и две години заедно, отгледали син Иван, който сега е в Пловдив жена и две деца. Навремето Тошо беше друг весел, сръчен, със сина на риба, майтапчия. Кога стана студен не знам. Полека, като вода в къща първо не ти пречи, после не можеш да я извадиш.
Себе си бях изгубила изцяло, все от грижа за него. Не знаех какво обичам музика, книги, накъде бих пътувала. Всичко потопено под слоеве борш и лекарства.
Курсът по акварел стана важен за мен. В тишината на библиотеката, преподавателката Галина Георгиева на петдесет и две ме учеше как се смесват цветовете. Рисувах ябълка, замислях се кога последно рисувах може би в седми клас. Изобщо не беше страшно.
На едно от заниманията Галина така, между другото, каза: Катерина Иванова, имате добро усещане за цвят. И това ми значеше повече от всичко, казано от Тошо в последните години.
Януари донесе развръзка Ленка явно се отказа. Видях по това, че Тошо се върна към стария режим в седем пред телевизора. Изглеждаше уморен, кашляше. Аз си готвех, той ядеше. Седна до мен, докато пиех чай:
Навън е студено каза.
Да потвърдих. Обещаха минус дванайсет.
Аха…
И това беше. За Ленка разбрах после от един познат Атанас Петров му споменал, че бързо го е оставила. Е, така става момичето се е надявало на романтика, шеф със заплата, ресторанти. Получило е петдесет и осем годишен мъж с подуто кръвно, хапчета, оплаквания и желание ризи да са винаги изгладени. Дълго не се изтраява така.
Никаква жал не изпитвах. Чувството беше като след зъбобол тишина.
Във февруари здравето му тръгна надолу таблетките не ги пиеше навреме. Разхвърляни из чекмеджето, някои прескача. Един ден сам си глътна две наведнъж, за да навакса. Не го коригирах лекарят си го каза неведнъж.
Давлението му плаваше. Ставаше блед, оплакваше се от шум в ушите. Будеше се нощем. Един ден:
Замаяно ми е.
Иди на лекар.
Ще ме запишеш ли?
Обади се сам, номерът е на здравната книжка.
Гледаше ме. Аз спокойно пиех чай.
Не помня…
Голям човек си, началник отдел. Справи се.
Сам се записа и отиде. Ново лекарство дадоха.
Купуваш ли ми го?
Трябва да мина покрай аптеката, дай парите.
Стъписа се, но ми подаде парите. Купих, оставих до другите. Никаква бележка, никакво описание на режима.
Март дойде с разтапяне на снега. Излизах все по-често просто ей така. Купих си пролетно яке с колан, бежово, не безформено. Отдавна не бях купувала нещо защото ми харесва.
През март Иван с жена си Ирина дойдоха за няколко дни. Донесоха буркан мед и кутия бонбони.
В първата вечер сготвих: картофи на фурна, шпроти под майонеза, студена пача. Тошо мълча. Иван говори за работа, Ирина пита за акварела.
Мамо, рисуваш ли?
Уча се. Акварел.
Супер! Ще ни покажеш?
Показах. Иван гледаше сериозно, Ирина каза, че било прекрасно.
Мамо, наистина си се освежила.
Просто най-после си направих прическа казах.
Забелязах, че Иван хвърля по един поглед към баща си Тошо яде и мълчи. Между тях имаше нещо премълчано, но Ирина не пита.
На другия ден Ирина излезе, а Иван лепеше пелмени с мен.
Мамо, всичко наред ли е?
Да?
Папа… някак си…
Какъв?
Подтиснат. Болен ли е?
С кръвното още не е добре, нови лекарства сам си купува.
Скарахте ли се?
Не и беше вярно: не сме се карали, просто живяхме на паралелни писти.
Ако има нещо…
Иван, добре съм. Наистина.
Явно ми повярва защото наистина бях добре.
Заминаха в неделя. Къщата остана тиха.
Вечерта Тошо дойде на кухнята.
Иван добре изглежда.
Да, добре.
И хората му…
Да.
Изпи водата си и си отиде. Останах в тъмната кухня. Дворът отвън беше мокър, но валеше последният за годината сняг.
Април започна зле Атанас получи хипертонична криза. Не беше страшно, но сутрин не можа да стане от леглото. Извика ме.
Катя, зле ми е…
Седеше на пода, опрян до стената, зачервен, изпотен.
Ела, легни казах спокойно, измерих: 185 на 110. Лошо.
Вземи каптоприл от чекмеджето, легни, след половин час пак ще измеря.
А ти накъде?
Ще съм на кухнята.
Чух как рови за хапчето. По-добре му стана след час падна на 160 на 95.
Полежи днес. Не излизай никъде.
Ще отида на работа…
Обади се, че си болен. Не мърдай.
Остана. Донесох му чай и сухар, не защото поиска, а просто защото все пак не можеш да гледаш човек зле.
Легнал гледаше тавана.
Катя, каза след дълго мълчание.
Какво?
Май се държа глупаво последните месеци.
Да, Тошо спокойно.
Това повишение… замая ми главата. Мислих, че всичко трябва да е по нов начин.
Ти си шеф вече.
Така е. А ти все същата тук… не можа да намери думи.
Знам какво искаш да кажеш.
Станах, взех чашата, излязох. Без прегръдки, без сцени, просто истина.
Април мина, дойде май. Продължавах разходките и рисуването. Почнах с Нина да ходим на театър години не бях стъпвала. Хареса ми усещане за истински живот.
Петдесет и шест години, и започвах да разбирам това не е краят на нищо, а началото на друго.
С Тошо живеехме вече просто съжителство. Не критикуваше, не споменаваше Петрова, понякога питаше нещо важно. Вечер гледахме ТВ или четях книга, която Нина даде. Свободата беше, че вече не се чувствах длъжна.
Веднъж да си купи хапчетата от интернет аптека:
Аз не мога, ти разбираш…
Може, Тошо, набери името, поръчай до най-близката аптека.
Ти си по-добра…
Аз умея, ти също ще се научиш.
Седя, мъчи се, пита веднъж, после успя.
Това бе важно да не вършиш за друг това, което той може. Преди смятах, че помощ е да правиш всичко. Сега разбрах, че не е.
Юни дойде с жеги. Купих си лятна рокля с цветя. Облякох я и се харесах не като селска баба, а като жена.
Видях браковете на нашите години са различни: едни се карат, други се държат, трети търпят. Ние с Тошо сме четвърти тип не война, не мир, просто делим покрив.
Дали ще се разведа не знаех. Мислех понякога, не бързах.
Лятото отидох при Иван в Пловдив за две седмици сама, без Тошо. Той каза работа. Занесох подарък възглавница, сама бродирана, научих се от клип в интернет.
Децата бяха слънце в дома. Гледах ги, готвех, четях приказки. Усещането беше съвсем друго леко, приятно.
Иван ме питаше как съм, как е у дома. Отговарях честно живеем сложно, но аз се справям.
Върнах се с тен и усмивка. Тошо ме посрещна: Дойде ли, помогна със сака. Малко е, но е нещо.
Август беше задушен, сложих вентилатор, купих арбуз, изядохме го наполовина. Той просто благодари за пръв път отдавна благодаря.
В септември захладня, листата пожълтяха, и тогава стана това, за което бях вътрешно готова.
Петък, късно. Той се връща блед, движи се плахо.
Катя, зле ми е.
Какво има?
Кръвното май… и тук нещо ме стяга посочи гърдите.
Погледнах го внимателно.
От кога?
От обяд. Мислех, ще мине.
Хапче?
В три го взех, не помогна.
Ела.
Измерих 190 на 115.
Това е сериозно. Трябва ти бърза помощ.
Ама може още едно…
Не. На деветдесет и болка в гърдите това не се оправя с още едно хапче. Трябва лекар.
Ти ми звънни тогава…
Ето тук спрях. Стоях с апарата за кръвно и го гледах.
Виждах изплашения мъж пред мен, не съм безчувствена. Но и той е същия който с месеци гледаше през мен, каза тежки думи и ме превърна в невидима.
Знаех какво ще направя и какво не.
Тошо, телефонът ти е до теб. Знаеш номера на Бърза помощ.
Как?
Набери 112. Кажи адреса, оплачи се от гърдите и давлението. Ще дойдат.
Катя… няма ли да ми помогнеш?
Помогнах измерих кръвното, казах какво ти трябва. Оттук сам.
Ама аз…
Тошо, оставих апарата, ти си голям човек. Ръководител на отдел. Ще се справиш.
Излязох към стаята, затворих вратата тихо.
След малко, от кухнята, неговият глас, разтреперан:
Ало, да, линейка… адрес…
Налях си чаша лайков чай, любимия. Минах покрай него, докато говореше с диспечера. Побледня, погледна ме, аз стоях до прозореца и гледах в нощта.
Дворът пуст, лампата пред входа мъждука над мокрия асфалт, листата на тополите черни, слепнали долу. На пейката никой.
Той затвори телефона.
Идват, каза.
Добре, отговорих.
Ще дойдеш ли с мен в болницата…
Обърнах се. Виждах не само болестта му, но и сянката на цяла година безчовечност помежду ни.
Не, Тошо, казах. Лекарите ще те поемат.
Катя…
Това е тяхната работа.
Взех си чая, върнах се в стаята. Седнах до прозореца. От кухнята пак шуршене, после звукът на асансьора.
Линейката дойде за двайсет минути. Чух стъпки, гласове, инструктаж давление… кардиограма…. Гласът на лекаря: Жена има ли?
Има… тя няма да дойде.
Добре. Обръщай се, тръгваме.
Вратата се захлопна.
Тишина.
