Сватба няма да има
Маргарита прекрачи прага на стаята и мигом застина, сякаш отвяна от странен вятър, който само в сънищата духа. Пред нея, в снежнобяла рокля, стоеше Снежина; цялата й осанка вибрираше от някаква призрачно фина радост, почти неземна. Роклята сякаш бе изкроена от облак, леко загърнала крехката й снага. В очите на Снежина мъждукаше мекото сияние на щастие, такова, каквото само ляга по лицата на жените, които сънуват, че ще обичат завинаги. Маргарита не успя да удържи това, което кипеше в нея:
Мамка му, грееш, Снежи! извика тя, вперила поглед все едно гледа луната над Черноморието. Страхотно съм щастлива за теб! Най-сетне обърна нова страница и отвори душата си за онова, дето може да дойде, а Никола… какво да го помниш! Голямо геройство си!
Снежина едва забележимо се смути, усмивката й избледня като дим от ладанка след молитва. Започна нервно да разкопчава фините копченца на роклята, без да среща погледа на Маргарита.
Май ще я сваля, да прошепна, тихо, сякаш говори на себе си. Остана само седмица до сватбата. Ако нещо й стане, такова повече няма да намеря.
Маргарита стисна устни. Разбра, че е прекрачила тънка, невидима граница. Защо спомена Никола? Особено сега, когато в живота на Снежина най-после се появи достоен мъж! Защо дори в сянка да връща бившия, който й бе сторил повече болка, отколкото има нужда една жена да изживее?
Снежина някога вярваше, че той е избраникът, вечното момиче на прозореца, което чака своя човек. С течение на времето обаче, приказката се разпадна. Той започна да се изплъзва, да намира поводи да не се виждат, а после да упреква дори дреболиите, приятели, мечти. Подтикна я да напусне интересната работа, разубеди я за специализацията във Франция, после я накара да се захване с нещо съвсем друго и й внуши, че само с него може да е щастлива.
Семейството й почувства промяната по-чисто от всяко огледало тя се дръпна, стана друга, чужда. Всеки опит за разговор се превръщаше в гръмотевица Никола я беше убедил, че домът й не го понася, че го гонят, че идеалната любов трябва да устои на всичко. Кризата се задълбочи до степен да прекъсне почти всякаква връзка с родители.
А после той просто изчезна без сбогом, без дума, остави в нея целия пролетен дъжд на живота й. Остана и невидима рана, и дете, за което Снежина взе решение да задържи, каквото и да стане.
Докато Маргарита гледаше как Снежина прибира роклята и навежда глава, в гърдите й се събра вина, гъста като есенна мъгла. Просто искаше да сподели радост, да види приятелката си свободна, а сега бе разровила стария гноен белег.
Малкият Николай вече навършваше четири. Любознателен, винаги търсещ логиката, той задаваше въпроси, които се роят само насън: Защо небето е синьо?, Защо мравките вървят една след друга?, Къде отива вятърът, когато духа морето?. В градината възпитателките възхваляваха ума му; Николай бързо помнеше стихове, пресъздаваше приказки, и растеше като диво цвете.
Почти винаги беше при баба си и дядо си. Те бяха като топла вълна обгрижваха, записаха го в детска градина с английски, водеха го на плуване, и в група по танци. Снежина идваше само няколко пъти седмично, и бързаше да си тръгне след час. Защо? Причината е проста, тъй като Николай така поразително приличаше на баща си същите тъмни къдри, същия ъгъл на очите, същата полуподигравателна усмивка, която сякаш казва: Светът е мой!. Всеки път, щом Снежина го държеше в прегръдките си или го поглеждаше, усещаше как букет от сълзи напира по клепачите й. Тихо, безмълвно се отдръпваше, оправяше дете или чантата, и после плачеше, скришом. Любовта беше там, огромна, но до нея неизменно идваше болката. Защо трябваше синът й да бъде жив портрет на миналото?
Една вечер Снежина дойде да вземе Николай от родителите си момчето сглобяваше пъзел, съсредоточен в своя микросвят. Видя я и хукна да покаже:
Мамо, виж! Почти завърших. Ето къщичка, там дърво, а тук ще има куче!
Снежина клекна и се усмихна изкуствено.
Чудесно е, Ники, как само си старателен! и го погали по главата.
Детето се сепна за миг, после вдигна поглед:
Мамо… а татко къде е? В детската всички си имат, само аз нямам…
Снежина застина. Сърцето й се сви като изстинала топка в утрото.
Не зная, сине. Татко ти е далече, но…. мисли за теб.
А защо не звъни? Аз щях да му кажа, че вече мога сам да връзвам обувки!
Прекалено е зает… Но съм сигурна, че се гордее с теб, беше всичко, което успя да изрече с пресъхнало гърло.
Николай кимна и пак се съсредоточи в пъзела:
Ами добре. Като направя къщата, ще й покажа колко съм умен!
Снежина го гледаше, поглъщаше мириса на бебешки шампоан по косата му и се опита да задържи този миг този сън, в който синът й е до нея, щастлив, доверчив, без въпроси, на които да няма отговор.
Въпреки всичко, Снежина не спираше да мисли за Никола-старши. Понякога си измисляше сценарии дали не му се е случило нещо фатално, дали някъде не е в беда. Тези мисли временно я спасяваха от тоталното отчаяние.
Родителите й, както и приятелите, опитваха кротко или рязко: Остави миналото, живей за себе си и за детето!; Той си тръгна! Научи се да го приемеш!. Но Снежина тънко и пламенно им се противопоставяше разказваше за споделеното щастие, за някогашните обещания… споровете свършваха със затваряне и въздишка.
Тя не губеше възможности да търси Никола, макар и напразно: ровеше си по мрежи, обаждаше се на стари познати, пускаше обяви дори из сайтове нищо! И отказваше да повярва, че е изчезнал по своя воля.
След пет мъчителни години в светая светих на живота й влезе Петър. Стана в сънна логика: поканиха ги заедно на рожден ден. Петър беше… надежден. И още истински, кротък, търпелив, добър най-доброто, което би пожелал за обичан човек. Без парад на усмивки и бодрост, ако тя бе изморена, Петър просто я извеждаше на въздух. Ако искаше да мълчи, той мълчеше с нея. Във всичко бе умерен, самоуверен, раздаваше внимание в делник и празник. Снежина се научи да се възползва, без да се срамува от това.
Най-много я трогна как Петър прегърна Николай в света си. При първата им среща момчето го гледаше изпод вежди, с ръка хванал полата на майка си. Петър клекна да бъдат наравно, заговори за любими анимации. След половин час двамата сглобяваха сглобяеми самолети изцяло и смехът им изпълваше стаята.
Постепенно Петър стана добре дошъл в дома на родителите на Снежина. Водеше момчето в парка, учеше го да кара колело, четеше приказки вечер. Веднъж, заварени заедно над пастели, Петър й каза: Искам да съм баща на Николай. Ако позволиш, ще го осиновя.
Маргарита се радваше отстрани, виждаше промяната блясъкът се върна в очите на Снежина, усмивката вече беше истинска, а по лицето й нямаше сянка от тревога. Но днес, за неин ужас, Маргарита без да иска докосна стария белег спомена Никола-старши, разрови миналото. Остана й да се надява, че Снежина ще устои.
Но приятелката пое всичко стоически.
Пораснах рече с онзи лек смях, с който мъдростта се промъква в женската душа. Ясна съм, че чувствата към Никола трябва да останат там, откъдето са дошли в миналото. Понякога даже се ядосвам, че кръстих детето Николай. Глупава бях, глуха за разум, а как ме търпяхте…
Маргарита леко докосна ръката й.
Ще го вземеш ли при себе си?
Ще го взема очите на Снежина станаха сериозни. Петър настоява изрично. Даже подсказа, че е хубаво да сменим името на момчето. Може и да му стане по-леко. И без друго ще се променя акта за раждане при осиновяването.
Гледаше как капят капчиците дъжд по стъклото сънят на лятна буря.
Вече не ме е страх така, че Николай ще ми напомня за миналото. Той е моето дете, има право на пълноценно детство. Две обичащи сърца са повече от баба и дядо. Петър това го разбира, иска истински да му бъде баща! Да видиш как се е привързал!
Направи го като игра предложи Маргарита. Нека Николай сам си избере новото име. Ще бъде по-лесно!
Ще помисля. Още не съм решила окончателно. Имам време…
Истината: Снежина все още обичаше Никола. Тази обич беше бреме, което й пречеше да бъде истински щастлива. Родителите вече трудно й поверяваха сина все плачеше, а детето се плашеше. Дори приятелите избягваха разговори за миналото. Може би най-сетне беше време да го пусне.
И да се съсредоточи над… бъдещето. Над сватбата.
Само че, сънувайки нататък, човек се буди с трудност…
Петър беше отличен човек, но… той не беше Никола. Снежина не го обичаше истински, използваше чувствата му като въже на спасителен пояс.
Ако Никола се върнеше… Тя би дала всичко да е с него…
*****
Сватба няма да има! изрече Снежина с очи като пламъци, подскачаше като по жарава. Разделяме се, като параходи в морето!
Петър неразбиращо я гледаше сън или яве е това? Оставаше само седмица вече бяха избрали торта, украса, всичко така реално. А тя сега казва, че сватбата се разпада?
Как така няма да има? опита да разбере, дали шегата не е наивна маска или наистина го изоставя. Снежина, какво се случи? Кажи…
Тя отказа всеки отговор, метна разни неща в куфар като в сънен ритуал. Очите й горяха, усмивката бе странна, вълнуваща, почти желана.
Никола се върна! изкряска, без да го поглежда. Имаше такова щастие в гласа й, че Петър сякаш усети как замръзва. Вчера пристигна, изговорихме се… В началото не можах да повярвам, че това се случва.
Най-после го погледна. Вече нямаше и помен от съмнение само откровение и устременост.
Благодаря ти за последните месеци, каза меко, почти гальовно. С теб беше спокойно, уютно. Ти си невероятен. Но никога не съм те обичала истински. Не мога да изпусна истинското щастие, сега, когато пак е тук.
В гърдите на Петър се разля студена вълна. Никола отново този Никола, този за когото Снежина говореше с някакво светотайнствено обожание. Той знаеше, че тя още мисли за старото време, надяваше се, че времето ще заличи това.
Вече го видя? едва прошепна Петър, като че ли въздухът не му стига. Какво ти каза? Какво измисли за оправдание сега?
Не се оправдава! троснато рече тя. Просто каза, че разбрал колко е сгрешил. Че през цялото време мислел за мен!
Снежина се обърна, ровеше разсеяно из чекмеджето, събираше несвоевременни вещи. Петър усещаше как светът губи цвят и звук.
Говорихме по телефона, изфъфли тя, преподреждайки дреболиите. Семейството му настояло да учи в чужбина, не успял да ме предупреди. Можеш ли да си представиш? През цялото време мислел за мен, но не можел да се обади. Сега ще сме заедно! Ще започнем истински живот!
В паметта на Снежина звучеше гласът на Никола, онзи първи страхлив телефонен звън:
Снежи, знам ужасно звучи това. Но родителите ми… или ще уча в Мюнхен, или вече нямам дом. Опитвах се да устоя, но ми блокираха всички сметки. Телефон дори нямах!
Но… защо не се обади? трепна гласът й.
Не можех. Какво да ти кажа? Че се оказах некадърник, който не успя да се пребори за любовта си…?
Тогава, слушайки го, Снежина усети как всички болки и разочарования се разтапят в онзи глас. Разбра, че всъщност точно този разговор е чакала цялото време.
Сега е различно каза Никола. Върнах се. Никъде вече няма да ходя.
Тези думи се носеха като заклинание в мислите й.
Спря да обикаля из стаята, погледна Петър, който бе пребледнял като варосана стена.
Не се тревожи, рече по-скоро рутинно, вече уведомих всички за отмяната. Ще има хора, които ще те утешават, но ще го преживееш.
Тя нагласи куфара, погледна го отново нито милост, нито колебание.
И, моля те, не ми звъни, не пращай глупави съобщения, не оставяй гласови! Решението е окончателно!
Дръпна куфара, залитна от тежестта му, но се изправи гордо и забърза към вратата, сякаш я гонят сънища, които или ще избяга, или ще я догонят.
Петър остана, усетил как вътре в него всичко се свива.
Опита се да се овладее.
Сигурна ли си? произнесе, тихо, почти шепнешком.
Тя спря на прага, но не се обърна.
Ами ако не поиска да сте отново заедно? добави, или не признае Николай? Или не те пожелае?
Снежина се обърна, в очите й пламна гняв от изтерзан сън:
Поканил ме е на СЕРИОЗЕН разговор! Това е достатъчно! И не го очерняй!
Гласът й потрепери… после се взима в ръце, стисва челюст и пак към вратата.
Можеше да помогнеш, изръмжа през зъби, вдигайки тежкия куфар.
Петър направи движение да помогне, но замръзна не беше ли вече призрак в своя собствен сън? Видя в очите й убеденост и опиянение; в нейното съзнание предстоеше ново начало, където всичко ще е по мед и масло. В представите си тя бе на прага на щастлив дом с Никола…
Само че реалността бе като сън, в който пясъкът изплъзва всичко от ръцете.
Никола не искаше ново начало. Той бе поканил Снежина просто да приключи с миналото да затвори старата глава. Вече беше женен.
А Снежина, носена от свой сън, се впусна без да погледне назад, слепешком вярваше, че щастието е зад вратата…
Куфарът влачи по коридора, тя спря за миг, колебаейки се, а после с трясък излезе.
Ароматът на парфюм още стоеше във въздуха. Петър се строполи на стола, преброи пулса си… Трябваше да се научи да живее така без нея, без мечти, без илюзии.
*****
Никола отвори, смутен от ранните гости там стоеше Снежина с два куфара, цялата лъхаше на надежда.
Той изтръпна. В мислите му само един въпрос: Как можа толкова да сбърка?
За него всичко беше минало когато Снежина заживя с Петър, Никола отдъхна. Можеше да се върне при жена си в Пловдив и да спи спокойно. Истински благодари на Снежина, макар и мислено, че е отпаднала от живота му.
Разбира се, звънна да се сбогува, покани я на разговор формално.
А сега тя стоеше тук с надежда, по-голяма от куфарите.
Никола! викна тя, реших! Ще сме заедно!
Очите й светеха, гласът не търпеше възражение. Пристъпи напред, но той инстинктивно я спря:
Снежина… почакай. Ти явно не знаеш…
Тя се намръщи, усмивката се разми.
Какво говориш? Че не искаш? Та нали затова се уговаряхме!
Никола въздъхна; миг на тишина.
Женен съм, Снежина. Отдавна. Съпругата ми е до мен, щастливи сме.
Снежина замръзна. В очите й избухнаха паника, обида и гняв.
Лъжеш! Вчера ми каза, че всичко е различно!
Обадих се да приключа открито. Миналото е минало, всеки си поема по пътя…
Тя залитна, стисна юмруци, дрожаща като лист.
Лъгал си ме! Аз всичко зарязах заради теб!
В Никола се събуди раздразнение не искаше драми, само тишина.
Не съм ти обещавал нищо. Ти реши. Просто не исках да те нараня.
Тя изкрещя, запрати куфара, дрехи се разпиляха по соления коридор.
Последваха викове, обвинения, сълзи. Наложи се Никола с твърдост да я изпрати навън. Вратата затвори не само разговора, но и една сънна глава.
Снежина чукаше, викаше, а съседите надничаха и покашляха с укор. След час, като стихия, тя си тръгна. Обърна се за последно, през сълзи: Ще се върна! Ще съжаляваш!
Никола усети как умората го затиска може би трябваше сам да напусне този апартамент…
*****
Снежина вървеше през града без посока, с очи, замъглени от сълзи. В съня й Никола я приемаше с разтворени ръце, а наяве я удряше студ и самота.
Нозете я изведоха до дома на Петър. Почука плахо, поправи разчорлената си коса.
Петър отвори и се втренчи ледено.
Петре, моля те… Знам, че сгреших…. Бих искала да поправя всичко думите й идваха накъсани, сълзите се стичаха на пресекулки.
Никога повече няма да изрека името му. Кълна се. Ти си моят човек. Дай ми шанс…
Петър поклати глава, твърд по нов начин.
Снежина, ти избра. Още сутринта си беше тук, обяви, че си тръгваш завинаги. Сигурна беше.
Сгреших! Не знаех какво правя! Бях объркана…
Той въздъхна, прокара ръка през косата си, мъчно но знаеше, че повече не може.
Ти не се върна към мен, а бяга към някого. Но когато всичко се обърка, реши да дойдеш пак? Това не е любов.
Не! Обичам те! Само теб!
Петър замълча малко, после се подсмихна, но вече без гняв, само твърдост:
Вече не вярвам на думите ти. Прощавай.
Снежина усети студ отвътре, трепереща като сенчеста топола в пеизажа на чужд сън. Петър зaтвори. Тя остана сама. Седна, скри лицето си, разплака се тихо, отчаяно. Не беше гняв, нито обида. Беше само горещо осъзнаване: и Никола, и Петър, и бъдещето я бяха изоставили.
От някъде се носеше мирис на липа, чу се далечна кукувича песен. Навън бе сабя, в съзнанието й кръстовище от пътища без изход.
Сънуването бе свършило, а тя трябваше да се научи да живее без сън.
