Три години ремонт без гости
Мария остави чашата на перваза на прозореца и усети, че Петър замръзна в коридора. Почувства това с гърба си, макар да беше с лице към прозореца. Настъпи такава пауза, в която човек можеше да потъне.
Остави чашата на перваза, каза Петър най-накрая. Не попита. Просто констатира.
Да, Петьо. Оставих я на перваза.
Там е лакирано. От горещото ще остане следа.
Знам.
Тогава защо?
Мария се обърна. Той беше на четиридесет и осем, изглеждаше точно толкова. Нито повече, нито по-малко. Стоеше на кухненската врата в сивата си домашна тениска, държеше нивелир. С този нивелир се разхождаше из апартамента всеки почивен ден, точно както другите хора държат телефон.
Защото нямам къде другаде да я оставя отвърна тя. Маса е покрита с найлон, вторият стол е обърнат надолу, подът в коридора още не е изсъхнал след грундовката. Пия чай права до прозореца, Петьо. Вече три години пия чай права до прозореца.
Петър погледна чашата. После нея. После пак чашата.
Ще сложа подложка.
Недей.
Но ще остане следа.
Нека остане.
Той леко присви очи така гледаше винаги, когато не беше сигурен дали тя се шегува. Самата Мария вече не беше сигурна кога се шегува.
Марийо, какво е това…
Стига, каза тя тихо, а думите й паднаха тежко, като камък във вода. Стига, Петьо.
Той не разбра веднага. Пресече:
Какво “стига”?
Събирам си нещата.
Пауза. Навън някоя кола подсвирна, после стихна. Петър бавно свали ръка с нивелира.
Заради перваза ли?
Не. Не заради перваза.
Мария допи чая и нарочно остави чашата на лакираното дърво твърдо, без извинение.
Беше на четиридесет и пет, работеше като счетоводител в малка фирма, четеше преди сън, имаше на бюрото си на работа малко кактусче на име Владко и много отдавна не беше канила приятелки у дома. Много отдавна вече три години, да сме точни.
Тя тръгна към спалнята.
***
Три години по-рано, когато купиха двустайния си апартамент на петия етаж в тухлен блок на странична улица в центъра на Велико Търново, Мария беше щастлива. Истински, физически щастлива. Спомня си как двамата с Петър стояха сред празните стаи с олющени тапети и нарисувани подове, гледаше през прозореца към есенните дървета и мислеше: ето го. Домът ни.
Тогава и Петър изглеждаше друг или така ѝ се струваше. Ходеше с ролетката из стаите, записваше в бележника и в очите му светеше онзи пламък, който някога толкова бе харесвала. Пламъкът на човек, който може и знае какво прави.
Марийо, ето виж разгръщаше пред нея лист със схеми. Тук ще е кухнята заедно с хола, отворено пространство. Тук ще вградя рафтовете от пода до тавана. Виждаш ли? А осветлението ще е с димируеми спотове.
Хубаво е, казваше тя, и вярваше.
Ще го направим сами, без да бързаме, както трябва. Веднъж и за цял живот.
Ах, това “веднъж и за цял живот” колко важно било да си го чуел навремето! Защото зад тези думи стоеше нещо повече от желание за икономия на майстори.
Първите шест месеца бяха приключение. Живяха в ремонта: Мария готвеше на електрически котлон, спяха на матрак на пода, хранеха се с пластмасови чинии, защото нямаше къде да мият. Беше неудобно, леко романтично и напълно поносимо. Тогава.
Но после нещо започна да се измества, бавно, като подпочвена вода под основите.
Петър работеше всеки уикенд, понякога и през седмицата. Той беше строителен инженер, знаеше за материалите повече от повечето майстори. И това само по себе си беше прекрасно. Проблемът не беше в познанията.
Проблемът бе, че не можеше да спре.
Първо Мария не го забеляза. За първи път я смути нещо едва след осем месеца когато седяха с приятелката ѝ Иванка в едно бистро и Иванка я попита:
Е, още ли не сте приключили? Умирам да дойда на гости, нали обеща баница да ме черпиш.
Още малко, отвърна Мария. Петър обеща, че до Коледа сме готови.
Коледа мина в ремонт не поканиха никого, защото в хола стоеше стълба и гипсокартон. На Бъдни вечер хапваха двамата в почти готовата кухня.
Петьо, догодина да направим празник като хората предложи тя, сипвайки шампанско.
Разбира се, щом довърша тавана и сложа паркета, ще поканим всички.
Таванът свърши март, но тогава се появи проблем с банята трябвало да преправят тръбите, после излезе драма с дограмата на балкона, защото имало фуга от три милиметра. Петър я намери с шублер.
По онова време Мария се шегуваше: Моят мъж воюва с три милиметра!. Приятелките й се смееха. Тя също, макар вече да не ѝ беше много смешно.
Паркета в хола лепиха през май, вече можеха да проветряват. Мария носеше дъски, чистеше с прахосмукачка, Петър работеше съсредоточено, като хирург. Проверяваше всеки ред с нивелир, няколко пъти сваляше дъските и ги реди отново.
Петьо, кой би го забелязал? попита веднъж тя.
Аз го виждам, отвърна, без да вдига глава.
Тогава за първи път я прониза нещо не обида, а по-скоро странно спиране. Стоеше с парцал в ръка над главата му и сякаш осъзна нещо важно, но още не можеше да формулира какво.
Паркета го завършиха юни. Наистина беше красив. Светъл дъб, тънки фуги, изправени редове. Мария погали с длан.
Красиво е.
Още само лак, немски устойчив на драскотини. Избрал съм го вече.
Кога?
Следващата седмица.
Но следващата седмица откри, че первазът в ъгъла се отклонява с половин милиметър. Лака го отложиха.
Тъкмо тогава, миналия юни, Мария потърси Иванка да се видят. Седнаха на терасата на кафене, пиха студен чай.
Е, кога ще може да се идва вече? попита Иванка.
Скоро… замълча.
Нещо се е случило ли?
Не. Само… Знаеш ли, почвам да мисля, че никога няма да приключи.
Всичките дърпат до последно.
Не, не ме разбра. Не дърпа. Сякаш изобщо не иска да свърши. Докато ремонтът не е приключил, има оправдание да не кани гости, да не подрежда, да не живее истински.
Иванка я погледна сериозно.
Казвала ли си му?
Опитвам. Все повтаря, че още мъничко, и после всичко ще е перфектно.
А ти искаш ли перфектно?
Мария мълча.
Искам си вкъщи призна. Просто вкъщи.
Същата вечер Петър показваше мостри бои. Наредил ги на масата двайсет нюанса бяло. Всичко било важно за дневната светлина, каза. Тя виждаше само… бяло.
Петьо, все ми е едно.
Погледна я като човек, на който казват пълен абсурд.
Как така е едно? Тук ще живеем.
Да. Тук ще живеем. Живи хора в истински дом. Не различават белите нюанси, повярвай.
Различават.
Добре. Избери ти.
Той избра. Винаги избираше той. В началото беше хубаво поемаше цялата грижа, разбираше си. После започна да не пита, после … мнението й не влияеше. Ако хареса плочка, той обясняваше защо технически другата е по-добра. Ако искаше диванът да е на конкретно място не става, нарушавал зонирането. Ако кажеше харесва ми, чуваше: по-правилно е иначе.
Спря да казва харесва ми. Защо?
***
През октомври втората година дойде неговият стар приятел Стойчо от Пловдив да преспи една вечер. Мария беше щастлива купи храна, подреди посуда, изчисти масата.
Петър ѝ каза, че Стойчо не може да преспи щяло да има работа в спалнята.
Никаква работа там, тя знаеше. Имаше легло, подреден гардероб.
Петьо, каква работа има?
Той замълча.
Ламинирана площ… ще рови, ще му е неудобно.
Няма миризма.
Зачем да вижда дома в такъв вид?
В какъв?
Не завършен.
Мария го погледна и сякаш земята потъна под краката ѝ. Петър се срамуваше от апартамента, който сам създаде. Само защото не беше онзи идеален образ от главата му. И лъжеше, за да го прикрие.
Добре, каза тя. Повече нищо.
Стойчо седя три часа на кухнята, после с Петър по ресторанти. Преспа в хотел. Мария вечеря сама.
Същата нощ дълго не заспа. Гледаше тавана идеално бял, без петно, без шев. Одеялото си стоеше идеално сгънато. Никой не беше идвал вече две години.
***
През зимата майка ѝ се разболя банален грип. Мария два пъти седмично минаваше с бусчето през целия град. Понякога оставаше при майка си. Петър не възразяваше боядисваше фасадата на балкона със специална боя на два пласта.
Една вечер Мария се върна по-рано и намери Петър клекнал в коридора, с лупа, вторачен във фугата между стената и перваза.
Нещо стана? попита тя, сваляйки палтото.
Има пролука…
Тя не пита колко точно. Знаеше в милиметри.
Петьо, яде ли нещо днес?
Пауза.
Не помня.
От сутринта?
Сутринта нещо дръпнах.
Мария сготви макарони, изпържи яйце. Той дойде, седна.
Благодаря.
Заповядай.
Ядоха без думи. Навън валеше сняг. На масата стоеше каталог с мебелни аксесоари за вградения шкаф, който обсъждаха преди година.
Петьо…
Мм?
Разкажи ми нещо. Не за ремонта.
Вдигна очи, сякаш му поиска да заговори на китайски.
Какво?
Какъвто и да е денят ти. За какво мислиш. Радостно, тъжно, смешно но не за сглобки и шпакловки.
Погледна я секунди.
Днес на обекта един изля замазка без армировка. Изгоних го.
Това е работа.
Да, работа.
Повече?
Задълбочи се наистина. Мария видя, че не хитрува, а търси нещо не успя.
Не знам. Май нищо.
След този разговор лежа в тъмното, питаше се: кога живият човек се превърна в набор от функции? Или винаги е бил такъв, пък тя не е съзнавала?… Не, не винаги. Помнеше другия Петър, онзи с жълтата стара Лада, разказващ ѝ за съзвездията и звездите по пътя за морето. Знаеше ги наизуст, показваше ѝ Плеядите, Голямата мечка…
Къде изчезнаха Плеядите?
***
През третата година престана да казва на приятелките, че скоро ще приключим. Ремонтът никога не приключваше Петър намираше нов дефект, сменяше решение: плочките за банята се оказвали некачествени, боята не бил точният нюанс, бравата хубава, но пантата скърца… Всяка дреболия беше повод за ново начало.
Мария си купи нощна лампа обикновена, с платнен абажур. Сложи на шкафчето. Петър вечерта я видя.
Откъде?
Купих си.
Защо? Планирали сме спотове.
Искам да чета преди да заспя.
Спотовете ще са по-добри.
Кога?
Млъкна.
Ето, каза тя съвсем равнодушно, спотове като дойдат. А аз искам да чета сега.
Лампата поседи седмица, после той донесе своя фенер с метален рефлектор, подмени я. Лампата на Мария отиде в ъгъла, после на рафта, накрая в килера между чували с грунд.
Не каза нищо. Просто я върна на шкафчето.
Петър пак я премести.
Тя пак я сложи.
Никой нищо не каза.
Стоеше лампата. Малка победа и малка трагедия. Защото в един нормален дом това нямаше да е нито драма, нито победа, а просто лампа.
***
Пролетта третата година, април, Мария писа на Иванка по Вайбър: Иванке, да отскочим някъде? В санаториум или на вила? За няколко дни, без мъже.
Иванка тутакси върна: Искам! Кога?
Отидоха през май четири дни на база над Габрово. Мария излезе в отпуск. Петър се учуди, но не възрази беше се заел да преправя банята.
В пансиона Мария имаше малка стая дървено легло, цветно шалте, малък прозорец, от който влизаше влажна миризма от гората. Всичко беше натъртено, ожулено, несъвършено дребни дефекти. Мария изведнъж усети, че тук ѝ е добре. Толкова добре, че легна на платненото шалте, погледна тавана с малка пукнатина и се разплака.
Иванка беше до нея, не попита нищо.
Живея в музей, промълви Мария. В красив, идеален, мъртъв музей.
Каза ли му?
Казах.
И?
Винаги казва: още малко, ще стане по-добре.
Терапевт? Заедно?
Няма. Той твърди, че терапевти трябват на хора с истински проблеми. А той просто ремонтира.
Постояха в тишина, а през прозореца докарваше гора. Мария мислеше: това е прозорец до гората, пукнатина, шалте, купено без нивелир и чертеж, просто защото ми харесва. Живот.
Прибра се след четири дни. Вкъщи полъхваше гипс. Петър я посрещна в коридора, искаше да покаже наново изградената ниша.
Добре е, каза Мария.
Виж! Всичко е симетрично преди дясната страна беше с сантиметър и половина по-широка.
Виждам.
Мислих цяла седмица как да преправя, без да чупя плочките. Успях.
Добра работа.
Отведе си багажа в спалнята, легна. Таванът идеален.
***
През юни имаха разговор, който тя запомни. Неделя. Петър боядисваше нещо в килера, Мария готвеше.
Петьо! извика тя.
Да?
Вечерята е готова след двайсет минути.
Добре.
След час не беше излязъл. Почука.
Студее вече.
Пет минути.
След още пет пак не дойде.
Яде сама. Почисти. Седна с книга. Той излезе към десет и половина. Видя празната маса.
Загубих представа за времето…
Знам.
Да си стопля?
Стопли си сам.
Отиде си в спалнята. Взе книга.
Петьо, щастлив ли си?
Дълга пауза.
Ми… да. Мисля, че да.
Сигурен ли си?
Какви са тия въпроси?
Просто питам.
Легна до нея, мълчаха. После:
Като приключа с килера, ще почна балкона. Ще изолирам пода, и ще сме готови.
Тя затвори книгата.
Знаеш ли, че по този начин ми отговори на въпроса?
Как така?
Питах щастлив ли си. Ти ми говори за балкона.
Не намери думи. Лежаха.
Лека нощ, Петьо.
Лека нощ.
Светлината остана още дълго. Гледаше тавана и мислеше, че в другия живот или друг вариант днес може би пак биха лежали така но щяха да говорят. Няма значение за какво. За сериал, за майка си, за новото меню в заведението. Просто биха говорили.
А в този живот имаше тишина идеална като таван.
***
Този разговор си спомни сутринта, когато остави чашата на перваза. Тогава разбра, че думата стига отлежава в нея отдавна трябваше ѝ само една чаша, за да излезе.
Събираше нещата методично, без сълзи вземаше само своето. Няколко книги, козметика, дрехи, лампата с абажура, паспорта, документи, зарядното. Малкия кактус Владко, донесен от работа, защото в къщи нямаше никакви живи растения. Петър не възрази срещу кактуса не оставя следи.
Петър застана на вратата на спалнята, наблюдаваше.
Марийо.
Какво?
Да поговорим?
За какво?
За това, че си тръгваш.
Да.
Заради чашата ли?
Петьо, стига вече. Знаеш всичко много добре.
Не знам. Наистина не знам.
Тя спря, погледна го. Стоеше висок, без нивелир, с ръце празни, изгубен по нов начин. Отдавна не го бе виждала толкова объркан.
Петьо, живеем тук от три години.
Да.
Нямахме нито една нормална вечеря с гости. Ни една. За три години.
Защото апартаментът още не е…
Защото никога няма да е готов, да. Винаги ще има какво да поправяш. Така си устроен. Това самò по себе си не е лошо. Но не мога повече да живея на строителна площадка.
Скоро…
Не. Не е за срока. Не е въпросът в още малко търпение. Три години бях у теб на гости в собствения си дом. Ходех внимателно, пазех да не надраскам. Слагах чаши на подложки. Прибирах си лампата. Не виках приятелки, защото ти беше неудобно. Аз…
Гласът ѝ трепна, спря. Още веднъж си пое дъх.
Искам да живея. Просто да живея. С драскотини по пода, с петна от кафе на прозореца, с гости в неделя, с твоя стар шал на стола… С всичко, което има живият дом. А нашият не се получи.
Петър мълча.
Къде ще идеш?
При майка засега.
За дълго ли?
Не знам.
Затвори багажа, взе Владко, излезе в коридора, обу обувки, без да гледа перфектния паркет.
Марийо, каза Петьо.
Моля?
Аз… Не знаех, че е така.
Знаеше. Просто не го мислеше.
Вратата се затвори тихо толкова леко, като всичко друго тук.
Той остана.
Петър постоя още минута, после влезе в хола и седна на дивана. Диванът го беше избирал три месеца. Тъканта здрава, не събира прах. Седна в тази перфектна дневна и огледа.
Квартирата беше красива. Стените в топло бяло. Паркетът без фуги, таванът без шев. Вградени рафтове равно като по конец. Осветлението балансирано, балконът херметичен, плочките в банята перфектни.
Гледаше и чувстваше не гордост, а нещо тежко, някъде високо вътре.
На рафта останаха няколко от нейните книги. Загледа гръбчетата кога я беше виждал да чете просто ей така, вечерно време? Много, много отдавна.
Станал. Отишъл в кухнята. Чашата стоеше на перваза. Погледна нямаше следа. Чаят отдавна студен.
Изми чашата. После влезе в спалнята. Легна по дрехи нещо, което никога не правеше. Гледаше тавана.
Таванът беше идеален.
Лежа час, или два. Времето загуби смисъл. После влезе в килера. Всичко инструменти, кашони с материали, бои на ред, подредено. Взе малък образец плочка, погледа го, прибра обратно.
В килера нямаше излишно. Освен него самия.
Вечерта затопли храна, изяде без вкус, изми чинията. Настъпи пълна тишина нещо, което не бе изпитвал. По-рано винаги нещо шумеше работеше, шъшкаше, миришеше на грунд. Сега само тишина.
Пусна телевизора половин час не разбра нищо, изгаси.
После взе телефона и дълго гледа името ѝ в контактите. Не звъня. Мислеше.
Мислеше не как да я върне, а за думите ѝ за гостите, за лампата, за това, че три години е била гостенка в собствения си апартамент. Гостенка. Тази дума го удряше най-тежко.
Спомни си Стойчо. Как му излъга, че в спалнята се работи. Защо? Дори тогава не си отговори честно. Уж не било готово. Всъщност беше готово за живеене отдавна. Само че не беше онова, което искаше да докаже на себе си.
Обещал си идеално жилище. И го строеше… но идеалът е хоризонт. Колкото вървиш, все не го стигаш.
Мария това го разбираше. Той не.
Или не искаше да разбере.
Стана. Обиколи апартамента, пусна светлината навсякъде. В хола погледна рафтовете. Всичко разстояние, всяка вещ подпорядък, книги по големина, аксесоари са разчетени като в проект.
Сред третия рафт стъклено сърчице. Кехлибарено, леко криво, като ръчна изработка. Мария го беше купила на пазар преди две години. Той беше казал: Защо? Само събира прах. Харесва ми. Сърчицето остана. Приел го беше като малка отстъпка.
Сега го взе в ръка. Стъклото странно топло.
Мисли за това три дни. Три дни се разкарваше из апартамента, нищо не вършеше, ядеше каквото има, не спеше нормално. На работа беше разсеян и сбърка при една оферта. Колега го попита: Петре, добре ли си? Да, всичко е наред.
На четвъртия ден й писа.
“Марийо, можеш ли да говорим?”
Отговори след час: “Мога.”
Позвъни ѝ, тя вдигна.
Здрасти, каза той.
Здрасти.
Как си?
Добре. При мама е хубаво.
Пауза. Слушаше дишането ѝ, не знаеше откъде да почне. Не умееше такъв тип думи само тя умееше.
Марийо, мислих тия дни…
Разбрах.
Разбра какво ще кажа?
Горе-долу.
Разбрах, че съм изпуснал важно нещо. Не просто изпуснал. Подменял съм целта…
Мълчеше.
Ти казваше за гостите, лампата. Помня го сега и разбирам. Не разбирах тогава или си мислех, че не разбирам.
Защо го казваш?
Защото искам да се върнеш.
Пауза.
Петьо…
Не искам веднага. Просто говоря честно. Искам да се върнеш. И искам да опитаме иначе. Не знам ще стане ли. Но искам да опитам.
Дълго мълчание. Той слушаше как някъде стъкло се мести може би чаша. Без значение къде.
Разбираш ли, че само ще опитам не стига? попита тя тихо.
Разбирам.
Разбираш ли, че не мога да се върна и да живея както преди?
Разбирам.
Не мисля, че разбираш. Не обиждам, просто казвам. Сега си уплашен и казваш това, което звучи вярно. Но не става от раз да станеш друг.
Знам, че не става като с пирон.
Какво предлагаш?
Пауза.
Да се видим и да говорим на живо, без телефон.
Добре, каза тя най-сетне. Да се видим.
Срещнаха се в обикновено кафе нищо специално, маси разклатени, меню написано с тебешир. Мария носеше познатото бежово яке, изморена, но спокойна.
Поръчаха кафе. Петър я гледаше много, много отдавна не бе гледал така просто я гледаше.
Майка ти как е?
По-добре. Насади нови цветя, зае се със стари саксии. Радва се, че бях при нея.
Радвам се.
Помълчаха.
Петьо, искам нещо да разбереш. Не е проблемът в ремонта, че искаш да е качествено това е хубаво. Проблемът е, че превърна жилището от инструмент в цел.
Да, каза той.
Съгласен ли си, или просто кимаш?
Разбирам.
Откъде знам?
Той подържа чашата си, после я постави.
Отникъде. Не можеш да разбереш. Аз самият не знам колко ще се променя. Знам само, че повече не може така. Докато беше тук, всичко ми изглеждаше търпимо. Когато тръгна, апартаментът остана само една красива кутия.
Мария го погледна.
Красива кутия, повтори тя тихо.
Точно.
Добре, че го осъзна.
Ще се върнеш ли?
Погледна навън. Вали тих пролетен дъжд, на входа срещу кафето саксии с червени лалета, разрошени от вятър.
Ще опитам, каза тя. Но с условия.
Какви?
Първо: цял месец никакъв ремонт. Нито пирон, нито брошура, нито каталог. Само живеем.
Добре.
Второ: следващата неделя гости. Иванка с Павел, ако може, и Стойчо, ако успее. Слагаме маса, ядем, приказваме. В този дом, както е.
Той кимна.
Трето: ако пак направиш всяка драскотина на живот и смърт, ще ти го кажа направо. Но трябва да ме чуеш.
Добре.
Това не са просто думи, ясно ли е?
Знам, че е трудно. Но ще опитам.
Мария го погледна още веднъж дълбоко, търсейки нещо истинско зад думите. После каза:
Добре.
Прибраха се пеш, валеше още. Вървяха един до друг, не под ръка, но близо. Мария носеше Владко в джоба, Петър нейната чанта. Пред блока спря и погледна нагоре, към петия етаж.
Хубав блок, каза тя.
Да.
Влязоха в асансьора. Петър отключи. Мария влезе първа. В хола сложи Владко на перваза без подложки.
Петър гледаше кактуса. Лакираното дърво отдолу.
Не каза нищо.
Мария отиде в кухнята чу се чайникът. После вода, после щракване на бутона.
Той седна на дивана в хола. Гледаше рафтовете. Стъкленото сърце още стоеше, леко изместено от правилната линия.
Не го помести.
***
Неделя се обадиха на Иванка. Тя каза най-после! и се разсмя. Стойчо не можа да дойде, обеща друг път. Павел донесе бутилка вино, Иванка кекс, Мария сготви баницата, обещана преди три години.
Масата сложиха в хола. Петър реди чиниите, видя, че не са съвсем симетрични. Престави една, после си забрани и ги остави.
Беше шумно, весело, малко тясно. Иванка бутна от чашата си червеното вино се разля на покривката. Всички замръзнаха. Петър усети стягане и погледна Мария.
Мария го гледаше. Не уплашено, не тревожно. Просто гледаше.
Взе салфетка. Подсуши петното.
Нищо, каза.
Иванка издиша. Мария леко, едва усмихна с крайче.
След вечеря стояха дълго, говореха си, смееха се, пиха чай. Когато си тръгнаха, беше след полунощ. Мария миеше, Петър забърсваше. Мълчаха, но друго мълчание.
Ще се изпере петното, каза той.
Може и да не се, отвърна тя.
Е, голяма работа.
Погледна го. Подаде му чиния.
Петьо, каза тя.
Да.
Харесва ми днес.
И на мен.
Подредиха. В хола още стояха чашите, на покривката петното от вино. Стъклено сърце на рафта. Кактус Владко на перваза.
Петър гледаше. Мислеше дали да накисне покривката, преди да засъхне. Мислеше, че саксията ще остави следа. Че една от чашите е леко накриво.
После си помисли: Мария днес се разсмя два пъти. Веднъж на шегата на Иванка за котката и веднъж, когато Павел обърка тоста. Смя се, както някога, когато я гледаше и си казваше: ето, тя е тук.
Тя влезе в спалнята. Спря на вратата.
Идваш ли?
Сега.
Огледа хола пак петното, кактуса, сърцето.
Изключи лампата.
Легна до нея. Тя четеше. Нейната лампа с платен абажур светеше меко на шкафчето. Той гледаше тавана.
Марийо.
Мм?
Чуваш ли ме, когато говоря за фугите и милиметрите?
Тя свали книгата и го погледна.
Чувам.
За какво мислиш тогава?
Замисли се. После честно рече:
Мисля си, че си далеч.
Да. Наистина.
Вдигна книгата пак.
Той лежеше и мислеше дали ще се справят. Три години са дълго. Нещо в нея се промени, нещо в него също като пукнатина, която можеш да замажеш, но никога не става както е било преди. Знаеше го по-добре от всеки друг.
Тези мисли го отнесоха в сън. На границата между съня и будността помисли още нещо: че утре сутрин ще премести Владко на подложка, за да не остане трапец на лака.
Овори очи.
Таванът си беше същият. Идеален. Без една пукнатина.
Дo него Мария прелисти страница тихо.
Затвори очи пак. Владко ще почака до утре.
