Вземаш дъщеря си и тръгвате. Между нас повече няма нищо заедно!
Но, Александре…
Казах всичко! И не искам повече да те виждам!
Вратата се тръшна и аз, Елена, едва не изгубих опора. Стаята се завъртя пред очите ми, в ушите зазвънтя, сякаш майчиният глас отвъд времето извика: Недей!
Това ме върна на земята. Направих една-две стъпки и се сгромолясах на стола, като стисках дланите си до болка. Тази болка ме върна към трезвостта. Не бива! Не ми е позволено да се разпадам. Няма и право на отчаяние, макар да ми се иска повече от всичко друго…
Не мога. Има Кремена. А и… По-добре засега да не мисля за другото. Трябва да се събера и да си изясня какво точно се случи.
Що за промяна накара Александър така рязко да ме отхвърли? Защо ме прокуди? Нали до вчера всичко беше наред…
Или не беше?
Накрая главата ми проясня и сложих дланите си на масата. Добре. Както мама ме беше учила: когато не знаеш какво да правиш, анализирай! Изреждай точка по точка и преброявай на пръсти, а ако можеш записвай!
Моливът беше в другата стая, където спеше Кремена…
Дъщеря ми спеше леко, не исках да я будя. Когато се разстрои, трудно може да се мисли трезво.
Ще трябва без бележки.
Погледнах ръцете си машинално ги стиснах в юмруци. Ноктите ми отдавна не знаеха какво е добър маникюр времето не стигаше, а и не ми се струваше важно. Грубата кожа, луничките, които избиваха всеки път, когато дълго копая в градината под слънцето… Кой би помислил, че така ще се увлека по домакинството, забравяйки почти всичко, което ме беше учила мама.
Ленче, ти си жена!
Аз съм още момиче!
За малко. Ще пораснеш. Първо ще станеш девойка, после жена. Като мен. И не бива да се занемаряваш. Никога! Маникюр, педикюр, прическа! Поддържани ръце! Това казва много повече от скъпите дрехи. Не слагай бижутата, ако врата ти не е чиста! Разбираш ли?
Да, мамо! осемгодишната аз гледах отражението си, мажех устните с майчиното червило.
Е, това още не е за теб! засмяна, майка ми вземаше тубичката. Рано ти е още за грим. Ще пораснеш. Тогава ще си изберем заедно козметика.
Мамо…
Край на разговора! Аз казах!
Като произнесе Аз казах!, знаех, че няма смисъл да споря повече. Мама винаги държеше на думата си.
Във всичко
Лени, заминавам. Ще останеш при баба за малко. Така трябва.
Мамо, за дълго ли? на десет бях миналия ден, мачках полата си, хапех си устната да не заплача.
Половин година. Предложиха ми добра работа. Но е на Север! Там не мога да те взема. Ще ти е по-добре тук, с баба. Тя ще се грижи за теб, а аз ще ти пиша, ще звъня.
Мамо, не тръгвай…
Ревнах а мама, опитвайки се да ме утеши, се изнервяше.
Стига, Елена! Нямам друг избор! Ако сега не приема тази работа, няма да можем да се махнем от баба! Искам да имаш своя стая! Да идеш на море! Ако татко беше жив, нямаше да ти причинявам това. Но сега съм сама за всички и за теб, и за баба!
Ами леля Татяна? въртях глава, не исках да чувам.
И леля ти има проблеми. Трябва и на нея да се помогне!
Помогни ми ти! Остани! извиках. Първият път видях погледа на мама толкова студен.
Лена! изведнъж тонът ѝ стана леден, потръпнах. Не бива да мислиш само за себе си! Това е грешно! Ако не помислиш поне понякога за другите, и никой няма да мисли за теб, когато ти потрябва. Аз сега мисля най-много за теб! Искам да не ти липсва нищо! гласът ѝ омекна, прегърна ме. Това е първият и последният път! Прояви търпение, малката ми! Така трябва!
Кимнах. Бях съгласна, но отвътре… цяла орда котки ме дращеха.
Пишех ѝ писма, а през уикендите, стиснала телефонната слушалка, ѝ говорех колко я чакам. Липсваше ми толкова, че и любим сладолед не ми се ядеше. Когато баба ми каза, че ще посрещаме майка на гарата, разплаках се толкова, че трябваше с такси да ни закарат.
Мама удържа думата си. Повече никога не ме остави толкова дълго. Имаше командировки, но не беше като тогава.
После се преместихме в по-голям апартамент. И аз най-накрая имах своя стая. Радвах се, но прекарвах малко време там. Уроки и тетрадки сграбчвах и още щом мама се върнеше, отивах при нея в кухнята. Вечерите ни минаваха заедно дори и в тишина, ако мама работеше за допълнително.
Просто ни беше добре една с друга.
Преминахме през пубертета без бурни скандали. Майка проявяваше такт и търпение, а аз се удивлявах колко много любов може да побере такава крехка жена без подкрепа. Когато баба почина, останахме сами.
Мама не поддържаше връзка с леля ми.
Всичко можеш да простиш, освен предателството.
На кого предаде леля Татяна?
На майка ни, твоята баба. Много я викаше. Искаше да се сбогуват, но Таня не дойде…
Защо?
Бояла се, че ще я помоля да остане и да помага. А тя не могла да понесе да вижда майка ни така… нямала силите да я гледа и храни като бебе… Не могла да понесе да гледа как умът си отива от човек, на когото винаги сме разчитали.
А ти как можа? възмутих се.
И аз не можех гледаше право, само устните ѝ трепереха, така че исках да я прегърна. Не исках да я виждам така. Но нямах избор, Лена! Тя беше моя майка и трябваше да направя всичко, за да си тръгне спокойно с нас до нея, познати лица… макар и да не ни разпознаваше вече почти.
Затова не ме пускаше при нея повече от десетина минути?
Точно. Не исках това да е последният ти спомен за баба.
И аз днес не си спомням нея болна. Помня как ми учеше да варя сладко, да махам пяната отгоре с лъжичка, да ям от нея най-малката лъжичка. Така беше най-вкусно…
Така и аз и Таня правехме като деца…
Не разбирам и двете ви отгледа майка, обичаше ви по равно, помагаше… а животите ви така различни?
Така става, Лени. Майка винаги пазеше Таня, защото боледуваше много. Може би затова реши, че трябва да я пази от всичко, не само от ангината? Не знам…
Помогна ли ѝ?
Не. Знаеш как е животът на Таня два брака, три деца, напразно… Не мога да кажа дали майка беше права в това своето пазене, но научих поне едно че с теб не трябва да правя така.
Значи не трябва да пазим децата си от всичко?
Не съвсем. Трябва, но с ум! Каква майка си, ако не помагаш на детето? Но няма смисъл да го слагаш под стъклен похлупак и да живееш вместо него. Това е грешно, Лена! Паданията, успехите, опитът това е ценното! Много малко хора учат от чуждите грешки, най-често се учим от своите. Виждайки сестра ми, разбрах: ако майка ѝ беше разрешила сама да се сблъска поне веднъж, може би животът ѝ щеше да е различен.
Аз винаги ще съм до теб и ще ти помагам когато не можеш сама. Но не ме карай да решавам вместо теб от-до. Когато срещнеш трудност спри, помисли! Ако не можеш, ще ти помогна. Винаги ще съм наблизо. Разбра ли?
Да, мамо…
Седях и мислех, броях наум и се опитвах да разбера кога тръгнаха нещата надолу.
Вчера празнувахме рождения ден на Александър. Не беше много специална дата, затова останахме в тесен семеен кръг. Лято беше, къщата, която тъкмо завършихме миналата година, побра всички.
Дойдоха майка ми, свекървата, сестрата на Сашо с мъжа и децата си.
Кремена подскачаше радостна из двора в очакване на весела компания и ме засипваше с въпроси:
Кога ще дойдат? Ще се къпем ли в басейна?…
Въпросите не спираха, накрая спрях да отговарям Кремена не само питаше, а и сама си отговаряше, оправяйки стаята си не можело гости в разхвърлян дом!
Александър отиде на пазара, започнахме подготовките. Мама ми помагаше в кухнята и ме разпитваше как се чувствам.
Мамо, защо толкова се притесняваш? Какво не е наред?
Всичко е наред, Лени. Кой месец ти е?
И тогава си дадох сметка, че тайната, която криех дори от себе си, не е тайна за мама. Почувствах такава лекота…
Рано е три седмици. Още и на Александър не съм казвала. А ти откъде разбра?
Ти светиш… съвсем като с Кремена. Страх те е ли?
Страх ме е… Сашо е някак намръщен. Не разбирам какво му има…
Попита ли го?
Не казва!
Значи не си питала както трябва!
Мамо!
Какво? Имаш мъж, който мълчи без причина не можеш да го разбуташ да казва какво не е? Ох, на друго ли съм те учила като малка, Лени?! Не изпускай любимите си дори на крачка! Ако ги пуснеш, друг ще им отвори сърцето и после…
Аз преброих още един пръст. Оттук започна всичко! Тревогата се появи след този разговор толкова слаба, че дори не ѝ обърнах внимание, докато мама не ми каза да говоря с мъжа си.
Но не стигнах до там. Първо празник, после голямо чистене не намерих миг да хвана Александър за ръка и да поговорим.
И после той каза онова, което изобщо не разбрах:
Вземай дъщеря си!
Що за изказване беше това?
Стиснах юмруци. Не този път ще направя всичко както майка ме е учила! Най-важното ще говоря с мъжа си! Стига гатанки!
Александър вече изкарваше колата от гаража, когато излетях по стълбите и крещнах така, че врабчетата във двора се разлетяха.
Стой!
Прескочих стъпалото и се затичах към портата.
Той ме гледаше изненадан и слисано отвори прозореца.
Отдръпни се… гласът му беше приглушен, но улових точно това, което исках.
Той не искаше да си тръгва и семейството да си загуби. Не сгреших!
Излез! И ще говорим, докато Кремена не се е събудила! Какви глупости си науми?! Накъде отиваш?! Аз жена ли ти съм, или чужда лелка?!
Гласът ми набра сила, а Александър усещаше как му стяга отвътре.
Щеше ли да ми крещи така, ако бях му безразлична, както сестра му твърдеше? Щеше ли да ме спре, ако само чакаш да си отиде? Нима не иска Кремена да живее с баща си?
Излезе от колата и намръщено отвърна на въпросите ми:
Все едно не знаеш защо го направих!
Ако знаех, нямаше да питам! Алекс, какво ти става?! От две седмици не си на себе си! Днес пък направо подивя! Какво ми каза?! Разбра ли изобщо? Защо нарече Кремена моя дъщеря?! А твоя ли е?
Не знам! изплю той, за първи път ме погледна право. Ти кажи! От кого е Кремена? Защо баща ѝ тайно се среща с нея?!
Какви са тези глупости?! отворих уста смаяна. Да не си се ударил?
С кого се виждаш в града, когато караш Кремена на уроци?
Почти се задуших от възмущение, но се сдържах.
Аха! И кой ти го каза? Мама? Или сестра ти?
Няма нищо общо мама!
Ясно! Гергана се е постарала!
И ако е така?! Нали трябва да знам, след като съм ти брат?!
А аз съм ти съпруга! ядът в мен се надигна. Слушаш всеки друг, но не и мен! Вярваш на всичко, но не и на мен! Така ли?!
Лъжеше ме!
Аз?! Кога?
Кой е мъжът, с когото се разхождате с Кремена в парка два пъти седмично?!
Издишах тежко.
Казвала съм ти, Алекс! Не си ме слушал!
Кога?! Какво?
Гледаше мача, някаква лига. Прибрахме се с Кремена от уроци и ти казах, че срещнах бивш съученик Станимир. Живя дълго в чужбина, върнал се заради болната си майка. Като разбра, че баба ми е била с такова заболяване, поиска да говори с мен за контактите на доктор и гледач. После се срещахме още няколко пъти. Ако Гергана беше по-внимателна, щеше да види, че бяхме с мама! Мислиш ли, че ще водя любовник пред собствената си майка? Тя никога нямаше да ми прости! Даже си мислех, че ме обича по-малко от теб винаги те е уважавала! А ти…
Махнах с ръка, преглътнах сълзите си.
Няма да плача! Поне сега няма!
Искаш да кажеш, че…
Казах ти всичко, Александре! прекъснах го и го погледнах така, че отстъпи. Повярва на клевети. Просто ей така! Забрави всичко, което ни свързва, и изцапа името ми и името на собственото си дете! Разбираш ли какво направи?! Не знам защо Гергана има нужда да плете интриги! И не искам да знам! Тя разруши, но това е нищо! По-важно е какво направи ти! Какво искаш?! ДНК тест? Да го направим! Кремена, която има твоите очи, да докажа пак, че е твоя дъщеря!
Приседнах и въздъхнах.
Събуди се.
Обърнах се и влязох в къщата, оставяйки объркан мъжа си навън.
След малко чух колата да се отдалечава.
Кремена ме прегръщаше и искаше внимание, а на мен ми идваше да вия.
Защо стана така?! Какво сбърках?! Какво да правя? Да звънна на мама? Да ѝ кажа истината? Или малко търпение и време за размисъл?
Мама винаги казваше:
Не разказвай за скандалите с Александър, докато не си сигурна, че е краят. Ако стане така, веднага ми звънни и ще дойда по всяко време! Но дотогава мълчи! Вие ще се скарате, ще се сдобрите. Аз няма да му простя обидата…
Завъртях телефона, но го оставих. Рано е… Александър трябва да знае, че ще става пак баща. После ще реша какво следва.
Щом взех решение, ми олекна. Когато колата на Александър внезапно спря пак пред портата, вече бях по-спокойна.
Хранех Кремена, когато вратата се отвори и Александър буквално вкара Гергана.
Влизай! Лена, къде си?!
Тук съм… погледнах Кремена и се сетих:
Не бива да се караме пред нея.
Кременче, нахрани ли се? Отиди в моята стая и си пусни анимационно филмче! Можеш ли сама?
Да! Кремена отмести чинията с репички и изхвърча към горния етаж. О, тате! Здравей, лельо Гергана! Мама ми разреши да си пусна филмче!
Детският ѝ глас ни укроти. Александър пусна ръката на сестра си, аз се намесих, преди мъжът ми да направи нещо по-глупаво.
Върви, Кремена! Идвам скоро!
Не бързай, мамо! тя се усмихна на леля си и хукна нагоре.
Разговорът беше тежък. Гергана плака, Александър се ядоса, а аз просто слушах…
Мислех, че ме мами! призна си Гергана. Колко семейства има, където мъжът е наивен, а жената го върти?! Чувам толкова истории от приятелки, че вече не вярвам на никого!
Реши, че аз съм от тях? Я кажи, ти изневеряваш ли на твоя мъж? Децата и те ли не са негови?
Гергана зяпна и даже спря да плаче.
Как можеш?!
А ти на какво си способна?! не ѝ останах длъжна. Осъзнаваш ли колко глупости можеше да стане от твоята припряност?! За Александър дори не говоря естествено, че повярва на сестра си! Но ти злоупотреби с доверието му. Защо?
Не знам… сведена глава, Гѐргана вече не криеше сълзите си. Мислех, че го защитавам…
От мен? Как? Получи се ли?
Извърнах се към Александър.
Всичко изяснихме ли? Въпроси към мен още?
Лена…
Не, Алекс! Дойде ми много. Трябва ми време да реша как искам да продължа. Гергана, не искам да те виждам в дома си. Мисля, че е ясно защо.
Прости ми, Лена…
Ще помисля. Засега излизайте! станах, отворих вратата и кимнах на Александър. Иди.
С Александър ще се сдобрим, но не веднага и само на моите условия. Никой в семейството, освен Гергана, няма да знае за станалото. Понякога не бива да се изнасят проблемите от дома. За тази проста истина съм благодарен на майка си.
Тя ще поеме на ръце новородения ми син, ще ахне, сравнявайки с бабата-майка прилика с бащата, и ще се усмихне в ъгъла на устните си.
Мъдра си стана, момичето ми! Прекрасна съпруга и майка…
Наистина ли?
Аз някога лъгала ли съм те?!
Мамо, какво значи мъдра? Ти ме нарече така, а аз не се усещам…
Мъдростта на жената, Лена, е в това да съхрани всичко, което животът ѝ дава деца, дом, приятели… Да събира, да пази и да направи така, че на всички да им е топло и добре. Сложно е! Трябва да мислиш кое да запазиш, кое да пуснеш, за да не развалиш щастливото, което имаш. Ти се справи…
Така ли?
Убедена съм! Пък, между другото, Станимир се обади. След месец има сватба. Покани и теб, и Александър.
Мамо…
Недей, ще гледам децата! Само направи едно нещо за мен, моля…
Какво, мамо?
Опраи си най-накрая ръцете!
Добре!
Прегръщам майка, кимам на мъжа си и на Гергана, която ще стои настрана. Поглеждам Кремена.
Хайде да приспим братчето ти!
Аз мога ли? Кремена ще засияе и ще докосне внимателно малкото юмруче.
Трябва, дъще. Трябва…
