Осем години нищо
Телефонът иззвъня в седем и половина сутринта, докато Милена стоеше пред печката и гледаше как водата в тенджерата закипява. Печката беше стара, газова, с чугунени решетки, които не успяваше никога да изчисти напълно от нечий друг мазен нагар. Всяка сутрин този мазен слой ѝ напомняше, че апартаментът не е неин, че тук са живели други хора, с други навици, със своите боб чорби и със своите съдби.
Погледна екрана Галина.
Милена вдигна слушалката.
Пак не си му отговорила на съобщението каза дъщеря ѝ, без поздрав.
Добро утро, Галинче.
Мамо, сериозно съм. Писа ми снощи. Каза, че го игнорираш.
Водата завря. Милена изгаси газта и пусна пакетчето чай в тенджерата. Евтин, грузински, в хартиени пликчета по четиридесет в кутия. Преди пиела само листен чай, цейлонски, който Валентин й поръчвал от една лавка на Графа.
Нека си говори отвърна Милена.
Мамо, осъзнаваш ли какво правиш? Живееш в някаква дупка в Дружба, сигурно имаш хлебарки, сама си, скоро ставаш шейсет…
На петдесет и осем съм.
Почти шейсет! И напусна свестен човек, апартамент в центъра, нормален живот. За какво?
Милена се загледа през прозореца. Отвън се пъхтеше сивото ноемврийско небе, гол такъв стар бряст, и зидът на съседния панелен блок с напуканата пожълтяла мазилка. Долу по булеварда профуча трамвай. Релсите бяха стари, дрънчаха така, че първите две нощи тя не можа да заспи.
После свикна.
Галя, закъснявам за работа.
Ти никога не искаш да говорим нормално!
Искам. Но не сега, и не така. Можеш ли да дойдеш в събота? Ще направя супа.
В твоята дупка няма да идвам.
Дупка. Значи вече и до Галя е стигнало. Сигурно от Мария.
Добре каза Милена спокойно. Ще говорим друг път.
Мамо…
Гале, обичам те. Чао.
Остави телефона на масата. Взе тенджерата, изля чая в едър стъклен буркан, намерен в шкафа, пълен с чужди тенджери. Бурканът беше стар, соц времената дебел, с онези характерни ръбове. Не бе виждала такива, сигурно от трийсет години. Отпи глътка горещ, малко стипчив, с хартиян привкус от пликчето.
Изпи го права, гледайки към бряста през прозореца.
После се облече и излезе навън.
***
Входът миришеше на мухъл и котки. Някъде на третия етаж трябваше да живее котарак, когото тя никога не видяла, но редовно го чуваше нощем. Асансьор нямаше. Четири площадки надолу, покрай пощенските кутии с откъснати вратички, покрай нечии шейни от миналата зима.
Навън беше най-много пет градуса. Милена закопча палтото си и пое към метрото. В Дружба живееше едва от шест месеца, и все още се чудеше къде е точно и понякога се губеше между улиците. Хан Крум, Пролет, Ябълкова градина улици по-тихи и по-широки от онези в центъра, с повече дървета. Хората вървяха бързо, без да се поглеждат, като в цяла София, но тук нямаше тази нервна забързаност, която я дразнеше другаде.
Взе от кварталния магазин кисело мляко и половин хляб. Касиера беше млада жена със зелени сенки, дори не я погледна. Милена брои рестото, прибра покупките в платнената си торба и излезе.
В метрото беше топло и глъчка. Пътуваше права, държейки се за лоста, мислейки за проекта. Вчера с Димитър, колегата ѝ, завършиха първия етап на заснемането и сега следваше подвързията в мазето, която, както изглеждаше, държеше само на честна дума и някое конструктивно чудо от деветнайсти век.
Къщата беше в Лозенец. Малка, от края на осемнайсти век, с основна сграда, два крила и нещо като стар навес, преустройван и препреустройван толкова, че трудно бе да разбереш кое е било първоначално. Собственици се сменяли, после властите я направили склад, сетне я изоставили. Двадесет години сградата стоя пуста. Най-сетне се намериха пари, хора, които да я превърнат в културен център, и проектантски екип. Милена бе главният реставратор. Димитър пое инженерната част.
Работата беше истинска. Не като последните години при Валентин, когато поемаше дребни преустройства на апартаменти, само да не скучае, а голяма задача, с история.
***
Когато пристигна, Димитър вече беше на обекта. Стоеше насред голямата зала, с неизменния си сив шлифер, рулетка в ръка, гледащ към тавана.
Добро утро поздрави Милена.
Виж каза той вместо отговор, и посочи ъгъла, където мазилката бе паднала на едро, оголвайки тухли. Разбрах защо е провиснал таванът. Гредата горе е напукана през цялата дължина. Не реставрация, почти подмяна си е.
Напукана или се е разцепила по годишните кръгове?
Ела, ще ти покажа.
Качиха се на втория етаж по дървената стълба укрепена, но още скърцаща. Милена се държеше за парапета и усещаше мириса на стари дъски, сух и леко сладникав, примесен с прах и още нещо, което не можеше да назове. Мирис на време. На чужд живот, минал и разтворен из тези стени.
Обичаше този мирис. Винаги го беше обичала.
Димитър показа гредата. Милена клекна, извади фенерче, посвети по цялата пукнатина.
Не по кръговете се е разпаднало каза. Виж как върви. Механично увредена е. Държало е нещо тежко.
Съгласен. Някой станок, може би.
Или няколко. Все пак е бил склад.
Димитър клекна до нея. Загледаха се двамата в дъската. Навън през прозореца без стъкла шумолеше вятърът.
Значи я сменяме рече той.
Със същия метод. Разгледах архивите има спецификация за дървесината. Явно е била местна борова, ама с добра годност.
Сега такова се намира трудно…
Ще се намери. Познавам един доставчик от Ихтиманско, работили сме за реставрацията на онази къща на Шишман. Ще звънна.
Димитър кимна, изтупа коленете си. Беше висок, леко прегърбен, слушаше едва наведена глава, което го правеше да изглежда замислен в себе си. Но Милена знаеше, че това беше само видимост слушаше точно, не прекъсваше. За четири месеца съвместна работа Милена бе свикнала и оценяваше това.
Чай ще пиеш ли? Носих си от вкъщи.
Ще пия.
Излязоха в коридора; там Димитър държеше чанта. Извади термос, два пластмасови чаши, наля.
Днес си… не довърши, само я погледна.
Каква?
Не знам. Много събрана.
Милена се усмихна.
Това значи, че сутринта са ми звънели или дъщеря, или сестра.
Той не разпитва повече. Само ѝ подаде чашата.
Тогава пи чай истински, не от плик.
***
С Мария се видяха в неделя. Сестра ѝ дойде без предупреждение, звънна отдолу: Отваряй, с баница съм. Милена отключи.
Мария бе с три години по-възрастна, живееше на Лозенец с мъжа си Генчо, счетоводителка в строителна фирма. Възгледите ѝ за живота бяха така непоклатими, че не се събаряха с нищо. Оглави апартамента с поглед и на лицето ѝ се появи онази смесица от съжаление и триумф, която Милена помнеше от дете.
Боже, каза Мария. Това баня ли е, или килер?
Баня.
Плочките са напукани.
Миме, ти баницата донесе.
Донесох. Мария отиде в кухнята, сложи баницата на масата, огледа се. Защо бе, обясни ми. Централен апартамент, три стаи, паркет, тавани, сериозен човек. Да не те биеше?
Не.
Изневеряваше ли ти?
Може и да е, вече не ме интересува.
Тогава що? Каква си да оставиш всичко? Полудя на стари години.
Милена извади чинии.
Миме, недей така.
Не така ли? Сестра ти съм! Гале ми звъни, плаче. Онзи човека ми пише, пита знам ли нещо за теб. Свестен мъж, между другото.
Свестен е каза Милена. За някоя друга. Режи баницата.
Все такава. Режи баницата. Не говориш.
Говоря. Обясних ти всичко. По няколко пъти.
Нищо не ми обясни! Зле ми беше. Всекиму му е зле. Мога ли да избягам от Генчо в общежитие? Не!
Това не е общежитие, тук съм сама.
Какво сама! Мария разпери ръце. Петдесет и осем си, сама в тая дупка, работиш за трохи, и ми казваш, че е добре?
Милена я погледна. Срещу нея седеше сестра ѝ едра, топла, в със стар бежов пуловер, с лицето си на човек, който искрено не разбира. И не бе възможно да ѝ се сърди.
Миме, каза Милена тихо. Без мен ще се загубиш, каза Мария.
Милена поклати глава: Ще се загубя, но по моя воля.
Мария се вторачи.
Какви ги приказваш?
Нищо. Просто приказвам. Милена наряза баницата. С какво е?
С праз. Мария я гледаше подозрително. Добре ли си наистина? Поне на психолог ходиш ли?
Ходя.
И какво ти казва?
Че взимам правилни решения.
Всичките така казват, нали им плащат за това.
Пиеха чай с баница. Мария разказваше за Генчо, че пак го е хванал кръста, за съседите, дето си взели куче и цяла нощ лаяло. Милена слушаше. Навън започна да се стъмва, небето зад бряста стана виолетово.
Преди да си тръгне, Мария спря в коридора.
Поне му напиши нещо каза. Човекът страда.
Добре рече Милена.
Но знаеше, че няма да пише.
***
С Валентин прекараха осем години заедно. Не по закон, той категорично беше против печата в паспорта което само по себе си говореше достатъчно, ала тя го проумя късно.
Първите две години бяха други. Или поне ѝ изглеждаше така. Беше внимателен, водеше я по заведения, по театри, ходиха до Италия и Чехия. Казваше ѝ, че е умна, има вкус. После нещо се промени плавно, забележимо като пукнатина в стара мазилка.
Започна с дреболии. Веднъж за тържество на фирмата му облече любимата си зелена рокля. Той я погледна във входа и рече: Сигурна ли си? Нищо повече. Просто сигурна ли си. Преоблече се в черна.
После дойдоха коментарите за готвенето ѝ, за това как говори с неговите приятели, че работи твърде много за малък резултат. Последното го казваше благо, уж разумно, сякаш ѝ прави услуга, като ѝ посочва очевидното.
Миле, знаеш, че реставрацията не е област, дето можеш да постигнеш нещо. Път за хора без амбиции.
Имам си амбиции.
Е, хайде де. Усмихваше се. Ти си добър специалист. Просто посредствен. Нищо лошо не всички могат да са изключителни.
Тогава нямаше думи. Замълча. Влезе в другата стая и стоя там час, гледайки в стената, чудейки се защо ѝ е толкова тежко от думите на този уж добър човек.
Никога не беше вдигал тон, не я е удрял. Правеше нещо различно бавно и методично я убеждаваше, че без него не струва. Че професията ѝ не е сериозна, приятелките не са интересни, вкусът ѝ е провинциален. Че му е задължена, задето я държи при себе си.
Тя бъркаше супа, чудеше се дали не е пресолила. Като звънеше на приятелка се питаше, не е ли прекалено често. Отиваше на среща, чудейки се не изглежда ли прекалено самоуверена. Гласът в главата й все беше неговият.
После дойде онази вечер.
Бяха на гости у приятели, Сергей и Наталия, в хубав апартамент край Докторската градина. Заговориха за нов комплекс, Милена репликира нещо за архитектурата че е типично за инвеститор да пести от архитект. Казала спокойно, по същество.
Валентин я изгледа през масата, усмихвайки се с онази усмивка, която тя вече познаваше.
Милена е специалист рече на Сергей. Само че има два вида: практици и теоретици. Милена е повече теоретик. Отдавна не е правила нещо сериозно.
За миг всички притихнаха. Наталия погледна Милена. Сергей вдигна чашата.
Милена се усмихна.
Дояде си. Изпи чаша вино. Включи се в разговора. Поръча си такси. На връщане Валентин беше доволен, разказваше за бизнесите на Сергей. Тя гледаше през прозореца на нощна София и преживяваше една ясна мисъл не мога повече.
Не той е лош човек, не не съм щастлива. Просто: не мога повече. Сякаш в стена се е блъснала.
Тръгна си три месеца след това. Търсила жилище, намери това в Дружба. Премести багажа с две коли. Валентин беше в командировка. Остави на кухненската маса ключовете и бележка с една-единствена дума Извинявай.
После се чудеше защо по дяволите написа тази дума. Не знаеше. Просто я написа.
***
Ноември в Дружба е особен. Паркът беше близо и вечер, на път от работа, Милена често поемаше по него, заобикаляйки, покрай дърветата. Листата отдавна бяха окапали, пътеките мокри, калените обувки оставяха следи, но бе тихо и този влажен въздух със сладостта на влага и гнила гора тя поемаше, сякаш пие нещо истински нужно.
Вкъщи бе студено. Отоплението в стария блок идваше на тласъци, а чугунените радиатори или вряха, или въобще не топлеха. Кранът на мивката течеше. Звъня няколко пъти на хазяина, обеща майстор не дойде.
Купи от железарията гумичка за кран и си я смени сама. Отне ѝ четирийсет минути и два счупени нокътя и едно невъздържано ругатно, когато гаечният ключ й изскочи и удари лакътя ѝ в тръбата. После изправи ръце и пусна крана. Водата течеше тихо, без капки.
Почувства гордост смешна, но истинска.
Вечер работеше на кухненската маса. Разпъваше чертежите, палеше настолна лампа стара, със зелен абажур, купен от битак през деветдесетте. Валентин мразеше тази лампа, казваше, че разваля интериора. В центъра той я държеше в мазето. Тук стоеше на масата.
Работата по къщата вървеше бавно, както винаги става със значими проекти. Първо заснемане, после търсене в архивите, после анализ, сетне концепция. Милена обичаше този процес заради спокойствието и заради честността: сградата или издържа, или не. Като тухлата или е жива, или не. Историята или я има, или е измислена.
В архива откри документи през XIX век къщата била на семейство Вълчеви, после наследена от дъщеря им, която превърнала тамошните стаи в нещо като малко училище за деца на квартала. След това революцията, после склад. Дъщерята се казвала Надежда. На една снимка, намерена в делото, стоеше жена около петдесетгодишна, изправена, с поглед като че знае нещо скрито за света.
Милена дълго гледа тази фотография.
После се захвана пак с чертежите.
***
Димитър веднъж я попита как е стигнала до реставрацията.
Седяха в колата му, чакаха да се затопли преди да тръгнат към архива. Отвън бавно ръмеше първият сняг.
В деветдесетте правех ново строителство каза Милена. Жилищни и офис сгради. Плащаха добре, работа колкото искаш. После веднъж случайно попаднах в реставрация на малка църква край Етрополе с приятелка разглеждахме. И тогава…
И?
Разбрах, че искам само това. По-важно е.
Той замълча.
Рядко някой си намира мястото, каза. А ти?
Не веднага. Дълго правех каквото мислех, че е редно. После спрях и се замислих.
Тя се загледа в него. Той гледаше през стъклото, дето снегът се лепеше по чистачките.
И после?
После ето това. Кимна някъде към невидимата отсам къща. А мен това ми стига.
В колата миришеше на кожа и малко на кафе от сутринта.
Потеглиха към архива.
***
Валентин дойде в сряда.
Не го очакваше. Позвъни на вратата в осем вечерта, когато Милена седеше над чертежи и ядеше кофичка кисело мляко. Звънецът стар, от соц-а, във всички врати в блока.
Отвори, мислейки си, че е хазяинът или комшията.
Валентин стоеше на площадката с кашмирено палто и малък букет. Хризантеми. Не ги обичаше. За осем години той не разбра това.
Здрасти каза.
Тя не отговори веднага просто го гледа три секунди.
Откъде знаеш адреса?
Галя ми каза.
Значи Галя. Милена си го отбеляза, да мисли после.
Какво искаш? попита.
Да говоря с теб. Усмихна се с онази усмивка. Ще ме пуснеш ли?
Помисли секунда. После отстъпи от прага.
Влезе. Огледа се. Видя как гледа малката антре, напуканите тапети, кривия закачалка, нейните ботуши до вратата.
Тук живееш изрече го като твърдение.
Живея.
Миле… хвана я за ръка. Тя се дръпна. Не се обиди. Слушай. Разбирам, че ти трябваше време. Но мина половин година. Стига ти вече.
Стигна ми какво?
Да бъдеш сама. Да си направиш пауза. Не знам как се казва. Влезе в кухнята, огледа чертежите. Работиш?
Да.
Проектът какъв е?
Реставрираме къща в Лозенец.
Хубаво. Каза го снисходително. За теб е добре.
За мен. За къщата също. Осемнайсти век.
Положи букета върху чертежите. Тя го отмести.
Миле каза, разбираш ли какво правиш? Тук живееш махна с ръка.
Знам къде съм.
Искам да се върнеш.
Тя го погледна. Валентин изглеждаше добре, няма спор. Шейсет и пет, но младолик, висок, поддържан. Палтото му прилягаше.
Защо? попита.
Той се обърка. Този въпрос явно не очакваше.
Как така защо?
Защо ти е да се връщам?
Просто… заекна. Липсваш ми.
Какво именно?
Какво е този разговор…
Съвсем обикновен. Казваш, че те липсвам. Питам какво.
Гледаше я. Лицето му придоби онази маска на леко раздразнение, завоалирано с търпение.
Липсваш ми като човек. Осем години живяхме заедно.
Помня.
И какво, ей-така тръгна и си замина?
Не ей-така. Милена скръсти ръце. Беше си у дома, в разтегнат пуловер и дънки съвсем не такава, каквато той помнеше. Осем години си тръгвах. Просто не си виждал.
Не разбирам.
Знам.
Обясни.
Обяснявах. Гласът й беше равен. Самата тя се изненада от тази спокойност. Преди шест месеца щеше да плаче или да се извинява. Помниш ли вечерта у Сергей и Наталия?
Коя вечер?
Каза, че съм теоретик. Че нищо голямо не съм правила. Пред хората.
Той помисли.
Сигурно съм се шегувал.
Може. Но беше една от толкова много шеги. Помня ги всичките.
Твърде чувствителна си.
Може.
Не е било унижение.
Добре каза тя. Но ми беше тежко.
Заради нищо.
Заради осем години нищо.
Замълча. Огледа кухнята; погледна буркана до печката, старата лампа със зелено.
Добре ли ти е тук? Честно?
Милена си помисли не за него, а за себе си.
Понякога е трудно. Понякога самотно. Радиаторите припукват. Но ми е по-добре, отколкото преди.
Илюзия е.
Може и да е. Настоявам си я.
Взе палтото си от стола. Още веднъж я погледна. Нещо му трепна видя го. Нещо истинско, не делово.
Не съм ти чужд човек.
Не си. Но не си и свой вече. Вале, иди си.
Постоя още миг. После се облече, отвори вратата.
Ще съжаляваш рече.
Не като заплаха. По-скоро с мяра жал.
Може, отвърна тя.
Затвори се вратата. Милена постоя в антрето, гледайки кожата на стария й балатум с малкото шпионче. После се върна в кухнята, пъхна хризантемите в празен буркан и наля вода. Все пак цветя. Жалко да се хвърлят.
Седна пак над чертежите.
Навън трамвай дрънна. Веднъж, втори после стихна.
Разбра, че вече не ѝ пречи.
***
Защитата на концепцията беше за втората седмица на декември. Предварителен етап възложителят искаше да види какво се запазва, какво се възстановява, какво ново и защо. Милена се подготви сериозно. Димитър работеше редом. Вечер се чуваха, спореха.
Едно от вечерите спориха за плочите в мазето. Всеки тръгнал от своето тя как ще изглежда, той как ще издържа.
Жилава си рече той след спора, без упрек.
В работата.
В нея трябва така.
Това беше всичко. Без сантимент.
Остави телефона и се хвана, че се усмихва.
***
Три дни преди защитата звънна Галя. По вечерно време.
Мамо, обади се с друг тон, не този, с който напоследък говореше. Мога ли да дойда?
Ела.
Галя дойде с бутилка вино и с поглед на човек, който е решил нещо, но още не знае как да го каже. Приличаше на Милена като млада скулите, ръцете. Тридесет и две, работеше дизайнер, живееше с приятел на Яворов.
Седнаха в кухнята. Милена сипа вино в обикновени чаши, защото имаше единствена за гости, но Галя каза, че може и от чаша.
Звъня ли ти след като дойде при теб? попита Галя.
Не. Писал е понякога.
За какво?
Разни неща. Не винаги отговарям.
Галя въртя чашата.
Мамо, аз му дадох адреса. Сърдиш ли се?
Не.
Мислех… не знам какво. Че ще се разберете и…
Разбрахме се.
И?
И нищо. Тръгна си.
Замълча. После, гледайки си в чашата:
Мамо, през цялото време бях на негова страна. Разбираш ли това?
Разбирам.
Казвах си, че ти… че си в свой филм, че трябва да се върнеш към живия живот. Жал ми беше за него, струваше ми се толкова… самотен, объркан.
Много добре го умее.
Да. Вдигна очи. Наскоро го разбрах. Звънна ми, след като си тръгнал. И каза… каза, че си винаги била някак странна, че те е търпял, че всъщност ти е направил услуга осем години…
Милена кимна.
Негови думи са това.
Мамо. За първи път от месеци Галя я гледаше право, без обида, без снизхождение. Тежко ли ти беше?
Много.
Защо не каза?
Милена помисли.
Може би, защото не можех да го нарека с думи. Когато не те бият, не ти изневеряват, не те гонят, е трудно да обясниш, особено на дъщерята, която вижда само най-доброто у него.
Галя стана, обиколи масата, прегърна я. Неочаквано, поривисто. Милена за миг не знаеше какво да прави, после я прегърна и тя. Главата на Галя беше топла, ухаеше на шампоана й на круша, с този аромат още от ученичка.
Не си глупава каза в рамото й Галя. Миме не е права.
Милена се разсмя тихо.
Добре е да го чуя.
Допиха виното. Галя разглеждаше чертежите, питаше за къщата. Милена обясняваше, показа и снимката на Надежда Вълчева. Галя каза: Приличаш на нея. Милена се загледа пак в снимката. Може би.
Галя си тръгна към полунощ. Обеща друга събота да дойде пак.
Милена изми чашите, прибра чертежите, постоя до прозореца.
Трамваите вече не вървяха, беше късно. Дворът долу беше тих, син от фасадата на уличната лампа. В съседния блок светеше един прозорец, зад който се мяркаше някоя сянка.
Помисли, че трябва да звънне на Димитър за едно уточнение по мазето. Но беше късно и реши утре.
***
Защитата мина в залата на проектантската фирма. Възложителят сериозен, с група юристи и със съветник по културното наследство, който задаваше точни и трудни въпроси. Милена отговаряше. Димитър допълваше. Попитаха я веднъж за сроковете при подмяната на гредите на втория етаж тя каза истината: ако намерим дървото навреме ще успеем, иначе се бавим три седмици. Съветникът се намръщи. Милена добави: По-добре да кажа сега, отколкото после да се оправдаваме.
Точно това най-много им хареса.
После стояха в коридора. Димитър държеше папка с чертежи.
Мисля, че ще одобрят каза той.
И аз мисля.
Погледна я. В коридора беше шумно, хора минаваха с чужди папки.
Ще вечеряш ли с мен? Тук наблизо знам хубаво място. Да отпразнуваме.
Погледна го.
Ще дойда отвърна.
Вървяха по декемврийска София, по Лозенец, където вечер светеха лампи, а по корнизите на старите кооперации лежеше сняг. Димитър вървеше до нея, леко наведен. Не говореха за нищо специално за гредите, за това, че съветникът е педант, което е добре, и че в декември бързо се стъмва.
Заведението бе малко, тихо, с тежки завеси и дървени маси. Поръчаха топло ястие и по чаша червено. Говориха дълго, не само за работа: и за града, и за книгите, и за промените. Тя усети, че не гледа часовника.
Когато си тръгваха, той и помогна да си сложи палтото прост жест, всекидневен. Тя не му предаде значение. Или, всъщност, не точно такова.
На излизане той каза:
Радвам се, че работим заедно.
Тя отвърна:
И аз.
Тръгнаха към различни спирки.
