Ах, Еличка! Тъкмо навреме дойде, не знам вече какво да правя!
Елица остави тежката торба с покупки на пейката и въздъхна.
Какво се е случило, Веронике Петрова?
Спокойно, Ели! Помни вежливост и още веднъж вежливост. Само така се говори с възрастните! Дори да са трудни характери.
А че Вероника Петрова беше трудна знаеше цялата махала. Такъв инат като нея трудно можеше да се намери другаде.
Но защо дама?
Защото Вероника Петрова умееше да се кара много учтиво, но можеше да извади всеки човек извън нерви.
Милa, не сте права.
Аз не съм ви мила!
Ох, колко жалко! Навремето беше чест да нарекат една жена мила, а сега… изгубено поколение! Но все пак почистете след кучето си.
Ако не го направя, какво?
Ако не, цялата махала ще знае за вас, скъпа!
Тези, които не обръщаха внимание на заплахите ѝ и смятаха, че са празни думи, доста скоро разбираха, че с Вероника шега не бива и то не с думи, а с действия. Още на следващия ден човекът се появяваше на нейната дъска на срама някое дърво, стълб, табло или дори портална врата, където тя залепваше лист с разпечатана снимка и текст: Не се гордеем с тях! Следваше описание на нарушението било пиянство, било кучешки изпражнения, било нещо трето. Листовете бяха много. Принтерът ѝ, купен по съвет на съсед, не спираше да работи. Хартия купуваше на едро пенсията ѝ беше добра и децата ѝ помагаха.
Върховен дълг на Вероника бе да въдвори ред във нейния квартал. Не се стряскаше от глобите не бяха малко, но тя чинно посещаваше всяко заседание, поздравяваше съдиите и се извиняваше, че им губи времето. Нея вече не я отбягваха като досаден комар, а я възприемаха я като лошо, я като добро, според случая.
Понякога ѝ бяха благодарни. Както когато след нейната кампания оправиха канализацията тя се бори десет години, къде с чиновници всякакви, къде с безсънни нощи, скандали и драми. Но след победата цялата махала я гледаше с друго око скандалджийка, ама не съвсем. А собствениците на коли, които вече не се чувстваха като подводници всеки проливен дъжд, учтиво поздравяваха бързащата Вероника и се питаха техният ли портрет ще се появи на белите листове в ръцете ѝ? Всеки си припомняше прегрешенията и с облекчение въздишаше, когато Вероника не спря при него.
Тя не прощаваше на собственици на кучета, които не чистят след питомците си или ги разхождат без каишка и намордник; на майки, които вместо да са с децата си, предпочитаха бира и пейка, а хлапетата се развъртаха без надзор; на неплащащи издръжка; на тихи и шумни пияници, на всеки, който не зачита съжителството, а си живее като за себе си.
Не всички ѝ благодариха, разбира се. Веднъж дори я причакаха в тъмен вход, когато се връщаше при болната си сестра. Побиха я за малко някой ги подплаши и избягаха, но това не я спря, даже я разяри. Значи прави нещо правилно!
Синините минаха, но счупеният ѝ крак се срасна зле и все при промяна на времето ѝ напомняше за себе си.
А Вероника само намираше основания за шеги:
Поне знам кога ще вали! Не е ли полезно?
Виновниците за крака ѝ бяха намерени и осъдени. В съдийската колегия всички я знаеха. Освен това, след случката, си намери трима участъкови и един следовател в полезрението, които не се посвещаваше да обезпокои, когато сама не можеше да се справи.
Алексейчо, мило дете, нужно си ми! звънеше тя на полицая.
А Алексей, як мустаклия, не само ѝ беше съсед на етажа, но и ѝ помагаше винаги. Как иначе? Тая странна, суха бабичка с твърд поглед и учтива реч за половин година беше спечелила сърцето не само на жена му и децата, а и на майка му, от която Алексей се криеше като от чума. Тъкмо благодарение на Вероника майка му спря да ги посещава ежедневно и заживяха спокойно.
Мило момиче, толкова ли лошо си го възпитала твоя син?
Какво говорите! Аз съм чудесна майка!
Вярвам! Но кажете, ако толкова хубаво сте го възпитали, защо му трябва все още вашата кърпичка? Майката си е майка, разбира се. Но кърпичка, девойко! Кърпичка!
Каква кърпичка? майката на Алексей беше объркана.
Носна, разбира се! До ден днешен му бършете нослето!
Оттогава посещенията ѝ намаляха. Благодарността към Вероника безпределна.
Елица, която беше социален работник, знаеше всичко за Вероника и връзките ѝ. Затова се изненада, като видя суровата жена в сълзи на пейката пред входа.
Защо плачете?
Еличка… твоята подопечна… Ганка Иванова…
Какво за нея?! Елица видя със страх към познатия прозорец.
Там е сега Алексейчо. Няма я вече Ганка…
Елица пропадна на пейката. Какъв ден!
Сутринта изгърмя тръба пред входа ѝ, децата закъсняха за училище, с мъжа си се скараха за глупост. Слави не пиеше, не пушеше, обичаше я, обичаше и децата, работеше добре плащана работа рядкост по нашите земи. Но и тя, въпреки всичко, като всяка жена, от време на време се отпускаше на емоциите. Днес скандалът беше заради една лампа, която можеше и сама да смени…
Глупост! А сега Ганка я няма…
Вчера Ганка я беше помолила да купи храна за котките си, а днес… вече нямаше да ѝ потрябва.
Елица се разрида.
Ох, мило дете… Ето ти кърпичка! снежнобялата носна кърпа на коленете ѝ напомни за подаръка, който Ганка ѝ беше направила за Нова година.
“Това е за теб, Еличке! Скромен подарък с безкрайна благодарност!”
“О, каква красота! А това, бродерия ли е?”
“Да, твоите инициали.”
“Толкова е хубаво, че е престъпление да я ползвам!”
“Еличке, това е само кърпа. Нямам възможност за подарък с по-голяма стойност, знаеш, пенсията ми е малка.”
“Моята баба казваше най-добрият подарък е когато някой те помни.”
“Мъдра жена. Жива ли е?”
“Не. Отдавна нямам роднини. Моят дом са мъжът и децата ми.”
“Ах, жалко! Не че не искам да имаш семейство прекрасно е, но аз нямах нито едното, нито другото. И въпреки многото роднини, на старини останах съвсем сама. Само питат не си ли готова вече да си тръгнеш, все ние ще се мъчим с теб. Тук не смееш да направиш стъпка без одобрението им… Самотата страшно нещо е, Еличке! Ако не бяха котките, нямаше и смисъл да живея. Дим на вятъра, както казва племенничката ми, когато отказах да ѝ дам квартирата си. Сестра ми се сърдеше, а племенницата смяташе да кандидатства в престижния университет и ѝ трябваше жилище.”
“А защо не ѝ даде? Ако живееше с теб, нямаше ли да ти е по-живо?”
“Ти не разбра, Еличке. Не само стая цялата ми квартира искаше. За тях аз вече не съм човек, а площ! А мен при сестра ми. А после старчески дом мястото вече било запазено.”
“Как може така? А ти бебе ли си?”
“О, Елице! Според тях съм неспособна да мисля. А може би и вярват, че така е за мое добро… Обаче завещанието вече съм написала по равно на племенниците. Да не би да стане по-несправедливо.”
“А котките?”
“Ох, котките ми всички ги мразят. Заричат се да ги изхвърлят веднага. На кого са нужни…”
“Няма да го позволя! Завещай котките на мен!”
“Как така?”
“Котките са собственост. Завещай ги на мен, ако нещо се случи, да са в безопасност. Добро по завещание.”
“Еличке, ти си един ангел! Но това е тежко!”
Глупости! Как без котка, животът не е същият! каза Елица, гали котарака Вазко, а Филип търкаше другата ѝ ръка.
Първият котак беше с Ганка над десет години, вторият беше малко коте, спасенo от добрата Вероника. Така и се оказа у Ганка с уговорка:
“Ганче, ти знаеш как да се справиш. Аз имам алергия, но животно не мога да изоставя. Погледни го какъв е дребосък…”
“Само ако е за последно. Вазко и той е твоят подарък и най-скъпият. Трети няма да издържа.”
И така Филип остана у Ганка, докато един ден не се оказа… не Филип, а Филипа, и донесе котенца. А Вазко, кой знае какъв инстинкт се пробуди, стана наглед най-добрият баща.
Елица идваше на гости и се смееше:
Ето, ние всичко знаем, а не можахме да познаем котка от котарак!
“Ами мислех, че Филип просто си похапва добре!” отвръщаше Ганка между сълзи от смях. “Но с тези котенца какво ще правим?”
Ще ти помогна! Имам голям двор. Ако не стига Вероника ще съдейства.
В този миг спомняйки си за котетата, Елица скочи.
Ами те са гладни! Отивам!
Завещанието си Елица взе още същия ден. Алексей ѝ помогна да занесе котешката фамилия до вкъщи.
“Искам едно коте за себе си,” измоли той. “Децата много искат, а майка ми все беше против. А сега вече може…”
Избирай си!
Туй рижото!
Като порасне, е твое!
После Елица попита:
Никой от роднините ли няма да се занимава?
Откъде! Кой имал време, кой желание казаха: оправяйте се!
Елица беше втрещена как е възможно?
Не, няма да го допусна! Аз ще се погрижа.
Тя ви е съвсем чужда.
Не. Познавах Ганка над пет години. Понякога за няколко дни ставаш близък. И обратното. Не ще да допусна да я изпратите като никоя. Не заслужава!
Алексей се усмихна, потупа я приятелски:
Много приличаш на една моя позната Само по-спокойно. Ще помогна.
“Благодаря…” Елица кимна уморено.
Като заключи дворната врата, се спря на пътеката. Тоя дом в центъра на Пловдив й беше наследство от родителите. Дядо ѝ го построи, пазеше топлината през зимата, хладина през лятото, а в него винаги се усещаше уют, защото знаеха домът не са само стените, а хората.
Затова не разбираше как може да не обичаш своите, да не милееш за деца, да не се грижиш за възрастните…
Качвайки се на верандата, отвори външната врата и едва не се разплака отново. Миришеше на супа, в кухнята шумяха децата. Слави я посрещна на прага:
Елице, какво ти е? Светлината съм сменил, и крана за лейката също стегнах. Тюлпаните ти ще цъфнат, ще ги обичаш още повече! Не плачи!
Няма!
А това какво е? Слави взе кошницата тежка!
Котета…
Какво?!
Виж! тя отвори кърпата, децата се струпаха, пищейки от възторг.
Тихо! Да не изплашите котетата!
Котките се настаниха скоро. Вазко дори понякога донасяше мишки нямаше да изостави дома без отплата. А често се качваше на стария орех срещу дома на Ганка, гледаше прозорците и мяукаше без да му отвърнат съседите знаеха защо. Понякога седеше там часове, а когато се върнеше, Елица го пускаше:
Разходи се пак, полунощник! Утре съм на работа!
Вазко обикаляше къщата, надзираваше всичко и после отиваше при Филипа и котенцата.
Ганка бе изпратена, както заслужаваше. Елица се изненада колко хора дойдоха да се сбогуват.
Кои са? попита тя Вероника, докато редяха масата.
Ученици. Ганка беше учителка по физика, а после даваше частни уроци. Добре печелеше, докато зрението й не се влоши. Тя бе добър човек…
Знам…
Минаха девет дни четиридесет
Елица често се събуждаше нощем да пусне котка и размисляше за живота, колко е кратко всичко, защо нервите й са свръхнапрегнати Знаеше защо й се гади сутрин, но пазеше още тайната, и тя придаваше смисъл на всичко.
Гушкаше Филипа и шепнеше:
Скоро пак ще ставам майка Страх ме е. Моите вече пораснаха, много съм забравила. Дали ще се справя?
Филипа мъркаше високо, та и Вазко идваше загрижен.
Имам помощници вкъщи! Как да не се справя!
Тогава се случи нещо, което доказа на Елица, че нищо не е напразно.
Вазко не се върна втори ден поред. Никога не бе изчезвал. Тя тичаше до дома на Ганка, питаше кой ли не. Никой не го е виждал.
Еличке, върви да си легнеш. Ще се върне, ще се обади… – утешаваше я Слави.
Не мога! Дъжд ще вали…
Това е котарак, Ели! Котараците обичат да се скитат! Ще огладнее ще се върне!
Ще го заключа! Край на разходките! Не се спира!
Седнала до късно, тя задряма на фотьойла, без да чуе връщането на Вазко.
А той мяукаше около къщата и така се дереше, че да не събуди само квартала. Но стените дебели, прозорците затворени студ. Филипа бе първа, която скочи и със силата на инстинкта надраска крака на Елица.
Ай! Защо ме дереш?!
И в този момент чутият писък на Вазко отвън и уханието на дим я стреснаха.
Слави! Деца! Пожар!
Всички изскочиха. Кошницата с котенца беше грабната в последния момент. Съседите викаха пожарната, която измъкна дима от пристройката. А Вазко изкара Филипа навън и цялото котешко семейство оцеля.
Всичко е наред! казаха пожарникарите. Навреме сте реагирали!
Елица гушна Филипа:
Благодаря!
Слави ги прегърна:
Добре ли си?
Да Вярно ли е, че знаеш?
Знам! Имаме си още едно бебе на път! Не е ли прекрасно?
Страх ме е…
Без глупости! Имаш мен, деца, котараци цяла банда! Ще се справим!
Елица остави котката на Слави, децата взеха котенцата, а тя се спря на прага и погледна нагоре.
Благодаря Ви, Ганке Иванова, за доброто, което оставихте! Благодаря…
