Домовникът
Мишо, ти ли подреди двора? Цветана докосна рамото на сина си.
Момчето подскочи и свали слушалките си. По екрана продължаваха да се бият страшни чудовища, но Мишо вече не гледаше към тях.
Какво, мамо?
Питам, отдавна ли се прибра от училище?
Току-що.
А кой е подредил двора?
Откъде да знам? Може би Мира?
Цветана се усмихна. Тримесечната й дъщеричка бе делова душица, но едва ли можеше да се справи с такива чудеса.
Забавно…
Значи, домовникът!
Аха! Самият той! Я как приказлив си! Отиди по-добре при баба Мария и доведи Мира вкъщи, помота се доста. А аз докато сготвя. Гладен ли си?
Ама, да! Ядохме кифли с момчетата в стола, ама това беше след втория час. Мамо, кога ще имаме първа смяна?
Още не знам, чедо. Мълчат по въпроса. Училището е претъпкано.
Е, поне сутрин може да поспим! Мишо, както винаги, се стараеше да види добро и в трудността.
Цветана целуна сина си по темето, с рутинна нежност му дръпна ухото, докато той опитваше да избяга от ласката й, и се отправи към кухнята.
Тийнейджъри…
Тринадесет години. Мисли си за възрастен, а все още… Замира всеки път, щом устните на майка му докоснат тъмната му коса твърда като на баща му.
Децата ѝ бяха напълно различни. Мишо тъмнокос, сини очи, висок, приличаше на Александър баща си, като две капки вода. И по характер. Упоритостта вече се прокрадваше, но Цветана знаеше ще бъде като баща си. Упорит, отговорен, добър… Двора може и да не е той подредил, но съдовете със сигурност е измил синът й. А и подът в кухнята още сияеше от прясното измиване. Къде ще намериш такъв помощник? Може би Мира, когато порасне…
Мира беше чудото на Цветана. Почти десет години чакане и тиха надежда. Проблемите след първото раждане едва не й отнеха и тази възможност. Но бе достатъчно, за да се появи светлата им дъщеричка лека като лайка на полето, ленени къдрици, сини като тези на Мишо очи. На майка си е взела Мира. Мила, като коте. Ще дойде, ще се сгуши в майка си или при брат си и ще стои.
Мировце, какво има?
И стаята се озаряваше от детската усмивка. Така никой друг не умееше да се усмихва Цветана го знаеше със сигурност. Сега никой…
Тази усмивка едновременно лекуваше душата на Цветана и я разболяваше. Защото беше усмивката на Александър. А него вече го нямаше…
На Цветана ѝ се искаше да изплаче цялата болка, но не можеше. Децата бяха наблизо.
Мъжът ѝ работеше спасител. Гаси пожари, спасява хора. Ето и онези от вилата, ги спаси… Цяло семейство. Баща, майка и три дечица. Върна се за бабата. Тя отказала да си тръгне, за да спаси кокошките, а после вече било късно. Огненият капан се захлопи.
Едва сърцето предсказа лошото, Цветана разбра първа. Притисна ревящата Мира към себе си, извика на Мария, майката на Александър, която беше дошла да помогне с бебето:
Бабо Мария, поемете я! Трябва да звънна!
После препусна по шосето към регионалната пожарна в съседния град, където работеше мъжът й не усещаше нито мократа от кърмата си тениска, нито спазмите в ръцете.
Как издържа тогава до ръба, как не се срина?
Децата я спасиха. Мишо не я изпускаше дори за миг.
Мишо, хайде, да те слагам да спиш! Баба Мария едва се държеше на краката си, но не изостави Цветана, настояваше да яде и носеше Мира да суче.
Ще остана при мама! Мишо клатеше глава и галеше майка си по бузата. Бабо, защо ръцете ѝ са толкова студени?
Цветана помнеше всичко това като сън. Как прибираше вещи, пъхаше на бърза ръка дрехи и играчки в чанти…
Не мога да стоя тук повече… Все ми се струва, че Александър ще тръшне вратата и ще извика, както винаги: Вкъщи съм!…
Добре, Цвете! Не трябва. Ела у нас, докато се съвземеш.
Не мога. И у вас не искам… Извинявайте. Всичко там е спомен за него… Ще отида в бабиния дом.
Ама там не е стъпвал крак години наред! С деца как ще останеш?
Ще изчистя, ще е в ред. А и ще сте наблизо. Без вас не мога.
Няма къде да ида, вие сте ми всичко…
Не, мамо. Ще се разплача… Не можем сега, още толкова неща има за правене. Погледни Мира, ще я накърмиш? И Мишо не иска да яде, само с мен сяда на масата, а пък аз… глад не усещам.
Това не бива! Строги нотки се появиха в гласа на Мария. Ти си майка! Ако ти си добре, децата също ще са. Ако се затриеш, какво ще стане с тях? Аз вече не мога годините и здравето не стигат. Пази се!
Цветана хвана ръцете на свекърва си, целуна ги бързо и продължи да събира багажа. Да избяга! Колкото може по-далеч! Щастието в тази малка квартирка не можеше да се върне, а да ходи по тези стаи, дишали го бе непосилно…
Бабиният дом я посрещна настръхнал. Сама си е виновна. Замина за новия живот и го забрави, не го е навещавала.
Цветана преброди стаите, прекара пръсти по стените, изтри праха от ръкоделието на баба си, отвори прозорците и пусна вътре студения есенен въздух.
Мамо, вземи децата засега. Като свърша, ще дойда да накърмя Мира.
Ще се справиш ли сама?
Разбира се…
Но сама не остана. След половин час на вратата чу стъпки и се появи Жана приятелка и съученичка на Цветана.
Един ред да беше казала, че идваш. Много си горда, а? Къде са парцалите?
Жана винаги бе много енергична. Разговорчия, която се смееше цял ден, но за своите готова на всичко.
Цветана отърси сапунената пяна от ръцете си и несръчно прегърна приятелката.
Здрасти…
Здрасти! А децата къде са?
При мама.
Ясно! Какво стоиш? Давай се обръщаме! Или ще спиш при нея?
Не, тук ще остана.
Ами тогава, действай!
Жана се завъртя, търсейки умивалник.
Жано! възкликна Цветана.
Какво, чудиш се? Да, такива ми ти работи.
Кога?
Февруари. Спокойно, бременна съм, не болна!
От кого?
Че ти не знаеш ли! Жана грабна парцала и изтри перваза. О, мръсотия!
Гришо? Ама той…
Замина, да. Явно ще съм самотна майка. Но да не е сега темата. После всичко ще ти разкажа.
Ще се върне ли?
Гриша? Не. Свободата му по-важна се оказа. Но аз ще имам син… или дъщеря…
Още не знаеш?
Кри се. Е, каква разлика? Моето дете е, Цвете! Представяш ли си? Моето!
Цветана разбираше колко значеха тези думи за Жана. Първият й мъж се развежда с нея заради липса на деца. Всички обиди, съдят, съчувствия… Но после се оказа, че причината е от неговата страна. Новата му жена настоя на изследвания, лекува го, появиха се деца.
Жана само се зарадва за него нямаше омраза. Ако не се бяха разделили, никога нямаше да срещне Гришо или да почувства сега трепетното щастие в корема си. А това бе достатъчно.
Чистиха до вечерта, но сякаш самият дом въздъхна, скръцна се със старите си капаци, разказа нещо на сън и се събуди.
Жана доволно се отпусна на масата, гледайки как Цветана прави чай.
Как лети времето, колко е ефимерно всичко…
Неотдавна тичаха тук, грабваха горещи катми, препускаха към реката, докато, подир тях, идваше яростен вика на бабата.
Хулиганки! Що не ядете човешки?
Но махаха с ръка, обещавайки:
След час!
Този час се разтягаше до вечерта. После, намирайки бабата на нивата, грабваха мотиките и й помагаха. С такова домакинство, сама жена, и то работеща трудно се справя. Бабата беше доячка в кравеферма.
Домакинство голямо трябвало е. Внуката й Цветана да изправи на крака. На сина, останал в града с друга жена, да помага. Цветана беше най-голямата. Майка ѝ почина при раждането, а бебето си остана без никого. Баща ѝ, погълнат от мъката, си замина за града и бабата на Цветана нямаше избор, освен да поеме грижите. После, като му се роди друго дете, Цветана и баба й се върнаха на село. Тригодишната Цветана не разбра защо бабата мълчи и тайно бърше сълзи по пътя.
Баба й почина, когато Цветана бе на осемнадесет. Тъкмо започна да гледа Александър влюбено и не забеляза как бабата се огъна. Сетила се едва когато посред нощ я събудиха стонове.
Бабо, какво има?
Само три месеца им останаха заедно да си кажат всичко важно и нужно… Достатъчно ли бе?
Но, бабата успя да направи нещо безценно. Извика при себе си майката на Александър, когато вече не ставаше, и след дълъг разговор остана загадка какво си казаха, но оттогава Цветана получи майка.
Мама започна да нарича Мария още преди сватбата.
Може ли? несигурно попита веднъж, а щом видя кимването, облекчено въздъхна.
Не умееше да говори за болките си. За никого, само бабата. А сега имаше още едно рамо, почти като на баба.
С Мария никога не се караше. Напротив, усещаше само грижа. Ако имаше съвети, бяха с любов. За кавги не бе необходимо рядко се срещат истински близки хора.
Но научи от опит, че родата понякога не е най-близка. След бабината смърт в града пристигна делегация: баща й, мащехата и свекървата.
Здрава къща. Може скъпо да се продаде.
Една едра жена за пръв път виждаше Цветана въртеше глава из двора.
Всичко е така занемарено! Трябвало е да се почисти!
Кои купувачи? едва се освести Цветана.
Седмицата след погребението й бе като сън. Ядеше по настояване на Мария, присядала на масата и пак застивала, заслушана да не би това да е сън и бабата всеки миг да излезе с черпака и да закерена:
Наздравя ли се, хайде помогни със зимнината!
Кои-кои? мащехата сви рамене. Презрамката на роклята й се смъкна белоснежна кожа, слънце невидяла, Цветана се зави на място. Онези, които ще купят къщата!
Цветана не отговори. Бягайки зад плевнята, запушила устата си, а като се прибра във вътрешния двор, вече беше Мария.
Вън оттук. Веднага!
Вие коя сте, че нареждате?
Къщата е на Цветана. Има дарствен акт.
Какъв акт?
Най-обикновен. И завещание в банката също. Всичко е наред. Аз помогнах с документите. А вие тук вече няма работа. Я виж, какво си намислили да ограбите сирачето!
Бурята, която щеше да избухне, не докосна Цветана. Мария я взе за ръка и след миг я сложи в спалнята си, събличайки изцапаната тениска.
Не плачи! Никой няма да те обиди. Обещах го на баба ти. Ето, сложи си халата ми. Чист е. Полегни. Аз ще донеса чай. Ще поспиш, ще се успокоиш и ще говорим.
Баща си Цветана видя отново чак на сватбата си.
Покана не му бе изпратила. Дойде сам.
Младите се забавляваха, дразнейки Александър, а Цветана се заливаше от смях, гледайки как мъжът й повива огромна кукла. Някой я докосна по рамото, тя се обърна още смееща се.
Здравей, дъще…
Толкова се смути, че не намери думи. Баща й сложи някакви ключове в ръката й, стисна пръстите й.
Прости! Документите са у Мария. Тя ще ти обясни всичко. Бъди щастлива!
Не успя да каже нищо повече. Баща й излезе от ресторанта.
Апартаментът, който й дари, бе малък, но уютен. Две стаи и просторна кухня. Цветана се чувстваше объркана защо трябва да се мести от бабиния дом.
Цвете, тук ви е по-удобно. Все пак градът. Повече възможности. Трябва да учиш.
Мария огледа всичко, настани се в кухнята, доволна. Тя бе обяснила на бащата на Цветана, какво значи вече голяма дъщеря. Не се е грижиш, не си мислил за нея, но помогни й, ако можеш.
Трябва, ама кога? леко се усмихна Цветана.
Мисли ли? лукаво запита Мария. Рано още срокът. Дори на Александър още не казала.
Аз ще помагам. Кандидатствай. Главата ти работи. Не бива да бездействаш.
Преборила филиал на университета. Не беше лесно, но Мария помагаше гледаше Мишо, носеше продукти.
Всички се почувстваха по-добре, когато Цветана започна работа, а Мишо тръгна на детска градина.
Отиваме на море! Александър запушваше ушите си, смееше се с тях момичетата му се радваха като малки.
Първото и последно лято на курорт. Цветана и Александър плуваха до изнемога, наблюдавайки Мишо на пясъка, под око на баба Мария. После вечеряха на кея, разхождаха се, докато нощта не спуснеше звезден купол.
В един такъв вечерен разход Александър остана с Мишо на люлките, а Цветана и баба Мария тръгнаха по пирса, разменяйки дребни приказки.
На края някаква двойка се караше викове, обвинения… Тръгнаха към брега, карайки се още.
Баба Мария ги изпрати с поглед и въздъхна.
Защо е всичко това? Не разбират ли, че сами си отнемат живота… Все ще се сдобрят, а един-два дни изгубени. Защо?
Откъде знаете, че ще се сдобрят? замислено попита Цветана.
Така се карат, защото не са безразлични. Душата ги боли. Видя ли как тя тичаше след него? Сърди се, но ще прости. И той не спря да се обръща. Ала този ден няма да се върне… И утре ако пропуснат, добре нощта може да ги помири. Ти и Александър малко време сте заедно, ала след време, помни тази двойка. Бъди сигурна, че времето е кратко, Цвете… Кратко…
Цветана бе благодарна за този разговор. Знаеше, че времето с Александър не губи.
Дръпна чайника от котлона, почти не го изпусна. Сенчица премина край прозореца и опря ръка към гърлото си изплашена. Не беше Мишо. По двора се промъкваше непознат мъж.
Първата мисъл бе да заключи, да се скрие, но осъзна същото време сега ще дойдат децата и баба Мария, а тя няма да ги пусне сами. А по двора непознат.
Дървената дръжка на стария бабин чайник топлеше дланта й. Цветана погледна решително към прозореца, стъпка към вратата.
Навън лампата не светеше бе забравила да я включи.
Кой е?
Вратата на плевнята пропука, Цветана се сви.
Какво искате? Ще викам!
Тъмната сянка се приближи към стъпалата. Цветана тръпнащо отстъпи.
Не викай, Цвете. Аз съм. Любо съм.
Цветана облекчено отпусна чайника, но подскочи рязко горещият метал я опари през тънката рокля. Постави чайника на масата на терасата, тихо се намуси.
Какво обикаляш из двора ми, Любо? Защо не влезе от вратата?
Невисок, набит мъж обръщаше очи надолу, точно като Мишо, когато правеше беля.
Не се сърди… Вратата на плевнята бе увиснала. Реших да я поправя. Утре заминавам за пчелина, кога ще се върна не зная. Помислих да свърша.
Цветана се обърка.
Вратата, плевнята…
Едва тогава всичко се нареди. И чистотата в двора, към която нито тя, нито Мишо имаха пръст. И пооправеният плет. И новата пътека към банята.
Ето го, моят домовник! усмихна се Цветана.
Какво?
Домовник! Един се засели прислужва, подрежда, ама не пие млякото от паничката. Мишо казва, котка трябва, да не му е скучно. Скучно ли ти е?
Светлината от кухнята беше достатъчна, за да види как Любо се изчерви.
Извини. Трябваше по-рано да кажа.
Благодаря! Но защо, Любо?
На този въпрос Любо не отговори. Помаха, прескочи плета, без да обърне внимание на застиналата при портата Мария и децата.
Явил се, значи! ухили се баба Мария и подаде на Цветана буркан мляко. Прибери го в хладилника.
Как тъй “явил се”? Мамо, ти знаеше ли?
А ти какво си мислиш? Цялото село вече знае. Голямата тайна! Любо по теб години наред въздиша, още когато бе с Александър. Или не си забелязвала как те гледа?
Не…
Сериозно? изненада се Мария. А не ме баламосваш?
Защо да лъжа. Наистина…
Е, хайде да поговорим! Мария побутна Мира. Ама първо наспим децата. Ще си говорим дълго.
Говориха до сутринта. Цветана доливаше вода в чашата на свекърва си, а самата слушаше с отворена уста.
Миналата година дойде. Моли за ръката ти. Казва, че единствена ти си ми близка, затова на мен да поиска. Лисунгер! Добре я измислил!
Съгласихте ли се?!
Защо не? Цвете, млада си. Цял живот е пред теб. Децата ще пораснат, ще се разбягат ще останеш сама, само да ми гледаш старостта. Добре ли е това? Не! Живей! Аз знам колко си обичала Александър! Не казвай нищо! Такава любов веднъж се дава в живота. Но има щастливци, които получават още един шанс, допускат нова любов след болката. Това е дар, приеми го благодарно. Може никога да не го обикнеш като Александър, но ако ти е спокойно и топло с него аз ще съм щастлива. А Мишо има нужда от мъжка опора. Любо му стана приятел. Учеше го на кола! Знаеше ли?
Не…
Не ти е казал, страхува се да не се разсърдиш.
Защо?
Може да мисли, че ще помислиш, че предава паметта на баща си?
Каква глупост!
Говори с Мишо. Опитай го. С Любо се сближи, ама се страхува да не го разберат криво. Мира е малка, не помни Александър, с нея е по-лесно. А ти…
Аз какво? Цветана се изчерви и сведе очи.
Нищо! усмихна се Мария, придърпа чашата. Долей още вряла водица. Жадна съм!
Година след това Цветана и Любо се ожениха. След още година се роди втори син.
Мамо, виж, какъв рошав! Цветана у дома след изписването свали шапчицата на бебето и приглади ленените му коси.
Какъв домовничко! Баба Мария ловко го пови и го гушна. Добре дошъл, нов внуче! Наричай ме, баба Мария.
Мамо…
За всеки случай! Кърми, аз на кухнята! Какво да ти приготвя?
Големият риж котарак, подарък на Мишо от втория му баща, надникна в стаята, тихо се промъкна до прозореца, скочи на перваза. После застина, наблюдавайки спящата Цветана и малкото стегнато свитъче до нея. Тишината приседна до котарака, прегърна го и се загледа. Ето го щастието! Чупливо, нежно… Трябва да се пази, много грижливо.
Някъде дрънна лъжичка, чу се звънкият смях на Мира, а тишината се смъкна от перваза, побърква котарака за последно по ухото. Той изсумтя, изми се усърдно, готвейки се да посрещне новия член на семейството.
Хайде, тичай! И без теб пазители колкото щеш!
