Изпитът
Стига вече! Омръзна ми! Ако не престанеш да ми досаждаш, няма изобщо да се явя на изпита! Въобще няма да отида! Ще взема, че ще си остана вкъщи! Тогава какво ще правиш, а?! Виктория хвърли раницата си в ъгъла на коридора и ядосано свали плетената си шапка.
Майка ѝ не каза нищо. Само поклати глава и се прибра в кухнята.
Вики свали якето си и, макар че искаше да го захвърли при раницата, се спря. Отвори шкафа, внимателно го закачи на закачалката и въздъхна.
Отново се скарахме И, както обикновено, за някаква глупост!
Защо майка ѝ все се меси с въпроси и съвети? Да не е малка вече? Или не разбира нищо от живота?
Тя прекрасно помнеше, че днес има занятия с новия преподавател. Защо й го напомня непрестанно?
Разбира се, Вики преувеличаваше. Майка ѝ не я тормозеше постоянно, само попита дали помни, че я чака вече третият учител по български език и литература за годината. Но това, че майка ѝ все още се опитваше да я контролира, толкова я обиждаше, че гневните й изблици бяха станали навик появяваха се дори когато нямаше нужда.
Изми ръцете си и се загледа в огледалото над мивката.
Брей, хубавица си стана! Пъпки, носът на баща ѝ като картофче, и рижавата коса на майка ѝ. Колко пъти Вики я бе молила да я остави да се боядиса! Но не, майката твърдеше, че красотата още не е дошла и Вики ще й благодари.
Разбира се Всички деца като хората, а тя като плашило! Плитки! Какви плитки, моля ви се?! Кой още носи плитки?
Вики се усмихна неволно, спомняйки си как майка ѝ се разстрои, когато тя подстрига омразните плитки със старите детски ножици от сандъчето за ръкоделие. Затвори очи, стисна зъби и догризваше косата си с тъпите ножици, с нетърпение очаквайки майка ѝ да възкликне:
Вики, защо?!
Ами защото всички са ми омръзнали! Животът си е мой, и само аз решавам какво да правя!
Всички повтарят, че трябва да се слушат родителите. Защо? За какво са ми тези остарели разбирания? Животът ми си е мой и няма да давам сметка на никого! Те как могат да ме разберат нямали са дори интернет на моята възраст! Как ли са живели? Непонятно И не мога да им обясня, че всичко вече е различно! Не е нужно глупаво образование и часове над книги стига да потърсиш нещо онлайн и за три секунди имаш целия свят пред себе си! Майка ѝ твърди, че интернет не учи на човечност и общуване, но откъде ще знае тя? Да вземе да изгледа някой тренинг за родители…
Вики изчопли коричката на поредния “вулкан” на лицето си и се нацупи. Добре, че майка ѝ не вижда. Пак щеше да стане скандал. Тя я води по доктори и твърди, че ще останат белези, но на Вики не ѝ пука! Важна е душата, не външността! Как да го обясни на майка си?
О, хубава дума – “родителка”… Родила я – вярно, но това не й дава право да я притежава! Вики не е неин предмет, няма да ѝ позволя да се държи така!
Тя намигна на отражението си.
Как ти харесва, мамо? Така ти се пада! Защо ме занимаваше с репетитори! И професия адвокат ми натрапва! Че Вики вече знаеше повече по право и закони от нея и баща си. Да бяха и те поне наполовина толкова подготвени жизнено, нямаше разводът им да излезе така злополучно.
В майка ѝ нямаше гордост и амбиции! Не стига, че баща ѝ тръгна при по-млада, ами и имотът си раздели както си поиска, а майка ѝ дори не възрази. Да, апартаментът, който баба й остави, записаха на името на Вики то си е редно. Майка ѝ? Ами, детски надбавки и толкова! А обезщетение за изгубени години? Най-добре от всички знаеше Вики как родителите ѝ са се измъчвали последните години. Нали не е вече “малката мишчица”, както я наричаше баща й! Всичко вижда, всичко разбира!
Помнеше мълчаливата омраза, с която майка ѝ редеше чинии на масата И безразличната благодарност от баща ѝ за приготвената храна… Диванът в малкия кабинет, неподходящ дори за гардероб, та баща ѝ идваше всяка сутрин за дрехите си… Будилникът, който майка ѝ слагаше, за да не я завари баща ѝ в леглото Облекчението и за двамата, когато Вики навърши четиринадесет и сама каза: Омръзнахте ми, разделяйте се вече! Колко може?!
Възрастните са странни! Все повтарят: Живеем за теб! и Ти си смисълът на живота ни!
Лъжа! Всеки живее за себе си! Важни са само своите интереси! Ако някой твърди друго, Вики ще му даде толкова примери за обратното! Дори когато става дума за нея тя е разменна монета за сделки между родителите.
Дори този апартамент, където живееха с майка ѝ същата кооперация, друг вход, по-малък апартамент. Някога тристаен, сега двустаен. Да, ремонтиран и с хубави мебели, но майка ѝ го изтъргува срещу гузната съвест на баща си. Тръгнеш ли нов живот, гледай дъщеря ти да е добре! И баща й се съгласи. Да, Вики тук има по-голяма стая, отколкото в детството, но не защото някой се е погрижил за нея, а защото трябваше да разделят апартамента без дългогодишни кавги. Вики стана добър буфер
Въздъхна и посегна към бурканчето с мехлем, което докторката ѝ беше изписала. Не значеше, че майка ѝ е права, просто мехлемът помагаше. Подсушаваше и премахваше следите от пъпките по-бързо. А на Вики тази вечер това ѝ трябваше.
Защото идваше вечерта Защото покривът…
Покривът се появи в живота ѝ отскоро. Само месеци Тогава Христо момчето, в което Вики беше тайно влюбена и не смееше да го доближи, ѝ прати съобщение Разходка?
Първо реши, че е някаква шега. Всички в класа знаеха, че Вики си пада по него. Подсмихваха се понякога, но без злоба. Обичаха Вики. Винаги беше мила даваше да преписват, в час се вдигаше, когато знаеше, че другите не са готови.
Славова, тебе наскоро те изпитвах! Защо вдигаш ръка?
Ох, госпожо Николова, много е интересна темата! Я ми кажете, според вас, бил ли е Фердинанд диктатор? Може ли режимът му да се нарече авторитарен?
И откъде ти дойде тази мисъл? строгата учителка по история, от която всички се бояха, клъвваше на въдицата ѝ и класът се отпускаше днес няма да ги изпитват.
Когато Вики показа съобщението на най-добрата си приятелка Галя, тя само промърмори:
И? Що паника тогава?
Дали е от него?
Вики, странна си! Отиди, питай! На каква се правиш? Вече сме двадесет и първи век! Момичетата сами канят момчета на срещи, а ти дори питаш, той ли ти е писал!
Вики нищо не отвърна. Просто нямаше как да й обясни урагана в сърцето, след като буквите спряха да се разместват и Разходка? доби истински смисъл.
Отиде на уреченото място. И оттогава животът ѝ се промени.
Покривът на старата, изоставена кооперация, обичана от младежта в квартала, изобщо не бе безопасно място. Вики го знаеше, но когато Христо я хващаше за ръката с Внимавай, гледай пред краката си!, и сърцето ѝ щеше да изхвръкне, броеше стъпалата нагоре след него.
Броеше, с вътрешен глас: Петнадесет, шестнадесет Айде! Тридесет и две, тридесет и три От какво се плашиш? Той е до теб
На покрива за пръв път я прегърна. На всички на очи, без думи и излишна театралност. Просто я придърпа и сложи ръка на рамото ѝ, все едно казваше: Това е моето момиче!
Никой не възрази, макар Вики да видя завистливите погледи на някои момичета от другия клас. Христо учеше от първи клас с тях, но избра не някоя от своите, а Вики.
Там, на покрива, я целуна за първи път…
Тази вечер останаха сами, другите отидоха на кино. Вики също искаше да гледа филма, но когато Христо леко стисна пръстите й и прошепна: Ще отидем двамата, само не днес, тя послушно остана, чувствайки вечерта ще е специална.
Така и беше. Вики и досега понякога застига онова щастие затваря очи, и чува Христовия глас: Вики харесваш ми … много… Не умея да говоря красиво, но никога не съм срещал по-хубаво момиче от теб… Мога ли…
И топлите му устни, така крехки и чудно нежни…
Отново притвори очи за секунда да улови това щастие, но чу леко почукване по вратата майка ѝ:
Вики, ще закъснееш… Обядът е на масата…
Гневът заля Виктория. До кога!
Излетя от банята като фурия. Лицето ѝ като в оная картинка с една зла жена с крила, дето шипи на всички наоколо.
Какво искаш от мен?! Всичко помня! Престани да ми досаждаш! Татко ти писна?! Тръгна си! Сега на мен се отдаде, така ли? И аз ще си тръгна! При тати! Ще живея с него! Ще видиш! Ако не спреш…
Не успя да довърши. Майката въздъхна странно и ѝ залепи шамар.
Иди, където искаш. Но като се върнеш вечерта, не забравяй утре имаш пробен изпит по български. Почини си!
Вики се обърка. Майка й никога не я беше удряла. Не, че й беше особено тъжно сама си го изпроси. Но фактът, че майка ѝ внезапно престана да търпи изблиците й, направи впечатление.
Да се предаде без борба това не бе Вики. Раница, яке, слушалки… Беше й се искаше да тресне врата, та блокът да отекне, но се овладя. Не даваше повод да я смятат за истеричка.
Изтича навън и погледна часовника си. Един час в път, един час при репетитора. Щеше да види Христо към шест. Тъкмо хубаво! Щяха да отидат на покрива, а майка й да се тревожи малко щеше да й дойде добре. Баща ѝ вече рядко вдигаше по телефона на майка ѝ, така че Вики щеше да има време да поговори с Христо. А може и съвет да получи. Христо имаше страхотни родители. Не му се месеха. Живееше сякаш сам карта с лимит, хубави дрехи, но никакъв контрол. Майка му все била заета, а баща му смятал, че шестнайсет години е време за самостоятелност, позволяваше да работи и сам да готви за изпитите си. Бъдещето трябвало да избере сам.
Ех, да бяха всички като тях!
Не като майка й
Баща ѝ се обади, когато Вики вече стигаше къщата на учителя.
Какво става пак у вас? Майка ти ми каза, че искаш да се местиш при мен?
Ох, тате! Стига сте ме намесвали във вашите проблеми. Катя ти ще ражда, аз да гледам бебе ли, какво? Имам си собствени грижи!
Ясно. Не се карай с майка си. Иначе спирам джобните. Разбра ли?
Това харесвам у теб, тате винаги на място. Разбрах те!
Умно момиче! И престани да тормозиш майка си. Не го заслужава.
Свърза телефона. Вики се нацупи.
Все са така! За своите война, но за нея един срещу друг. Чудно нещо! Много чудно…
Новият учител не й хареса. На умните й разсъждения за фразеологизмите само сбръчка нос и даде някаква книга да чете за догодина. Вики се ядоса, но след няколко примера реши, че няма да е излишно.
Нямаше желание да е глупачка. Христо беше интелигентен Трябваше да го достига. Беше гледала десетки видеа за връзки: Момичето трябва да е умно и самостоятелно. За самостоятелност още не можеше да говори, но умът майка й беше права идва с труда. Успяла беше да се събере и завърши университет, докато чакаше развод.
Майка ѝ прекъсна университета, когато я роди. После се върна като Вики беше във втори клас на задочно обучение, а междувременно започна работа.
Така беше правилно. Иначе щеше да брои стотинки и да се ядосва. Сега си имаше макар и малък, но собствен бизнес по подреждане на зали за тържества. На Вики ѝ харесваше как работи майка ѝ беше красиво, женствено. На работа вече не беше тихата и скромна домакиня, а истински шеф, с достойнство и решителност такава сила и Вики искаше да има.
И все пак, майчиният контрол беше ужасен. Сега разбираше татко омръзва! Научи майка й да чука преди да влезе в стаята й, а във важните си работи не позволяваше много намеси, но пак успяваше да следи всичко под сурдинка.
Вики, как си? Какво имаш днес? Яде ли?
Тази загриженост я дразнеше до полуда, караше я да избухва: Остави ме! Вече не съм дете!
Понякога наистина крещеше, тропаше с крак, а майка ѝ го възприемаше като детинщини.
Вики се забърза към мястото за среща с Христо, копнееща за прегръдката му, да забрави поне за час два родителите, изпитите и глупостите. Животът си минаваше, а те за своите грижи досада!
До портата на училището Христо го нямаше. Вики почака, реши сама да отиде на покрива. Той не вдигаше досега не беше се случвало. Завладя я подозрение.
Изкачваше стълбите, усещаше страх. Преди препускаше нагоре с Христо, сега всяка стъпка тежеше.
Покривът я посрещна със студен, нежен вятър и тишина.
Нямаше никого
Вики се канеше да си тръгне, извади телефона да свети, мракът падаше. Но нещо се бе раздвижило до самия ръб позната фигура, и за малко не изписка беше Христо.
Христо…
Седеше най-отпред, с увиснали през парапета крака и сведени рамене. Първото впечатление бе страшна болка. Нещо се беше случило, толкова тежко и ужасно, че беше напълно загубен. Затова и тази поза толкова чужда на момчето, което винаги изглеждаше самоуверен.
Уплахата, че можеше да се случи нещо необратимо, даде на Вики сила. Тихо остави раницата и пристъпи напред, като се страхуваше да го повика по име.
Здрасти…
Седна до ръба, отделящ покрива от пропастта, дъното вече се губеше в смрачаването. Не смя да сложи краката си така просто стоеше до Христо, без да гледа надолу. Винаги я беше страх от високо, не знаеше защо беше готова да отиде там днес, но беше по-важно да е до него.
Здрасти дори не й погледна, Вики намери ръката му и стисна почти ледените му пръсти.
Студено ти е…
А?… все пак вдигна глава и очите му съвсем празни, непознати, я изплашиха и омагьосаха едновременно.
Може би точно тогава Вики разбра какво чувства майка й, когато се карат. Животински, разкъсващ страх, че няма да можеш да достигнеш до този, когото обичаш…
Точно този страх усети, когато ръката на Христо безжизнено лежеше в нейната, ледена.
Как си?
Гласът ѝ бе тъй като на майка й същите нотки, същата молба:
“Кажи! Кажи, моля те! Не искам да ти навредя!”
И проработи.
Зле повтори Христо, но все пак стисна ръката й леко. Зле съм, Вики
Нещо се е случило.
Вики вече не питаше. Констатираше. Проработи.
Да.
Може ли да знам? Знам, не сме чак толкова близки, но ако искаш сподели?
Христо я погледна така странно, че тя се сепна.
Мислиш, че не сме близки?
Не, разбрал си ме криво. Исках да кажа, че те чувствам много близък, но не знам дали ти ме чувстваш така.
Вики, недей! Освен теб никой друг нямам.
Сърцето й заби, та се уплаши, че и той ще го чуе.
Как никой? А родителите?
Христо се разтрепери, замаха с глава, Вики ахна:
Внимавай!
Дръж ме! Или направо ме отблъсни. Все едно теха го направиха
Кой?!
Тези, които смятах за родители. Те ми дадоха днес документите и ми казаха истината. Вики аз съм осиновен! Разбираш ли?! Осиновен! Не съм им роден! Знаех, усещах А днес разбрах, че съм живял чужд живот! Заел съм чуждо място. Разбираш ли не своето, а чуждото!
Крещеше Вики се вкопчи в ръката му, боейки се да я пусне дори за секунда. Беше сигурна, че ако поиска, ще скочи.
Почти не се съмняваше в това Всичко външно при Христо бе поза; когато бяха сами, виждаше у него онази светла, блага душа. Доста по-срамно й стана за всичката си озлобеност към майка ѝ, към света
Ако я попиташ защо е несправедлив животът не би могла да каже. Но сега осъзна, че всичките ѝ бунтове срещу възрастните са били напразни. Пред нея седеше човек, станал възрастен за един миг, но без опора. А тя, въпреки всичко, винаги я е имала.
Христо, страх ме е! изведнъж разплака се и това го извади от онази празнота.
Ей! Какво стана? протегна ръце да я успокои, тя го сграбчи.
Моля те, недей! И да са те изгонили… аз никога няма да изоставя това, което имаме! Чуваш ли? Никой не ми е по-скъп от теб, Христо!
Не съм Христо гласът му прозвуча странно Вики вдигна очи. Името ми беше друго.
Как?
Алексей. И фамилията ми беше друга.
Все едно! Каква е разликата? Даже да си папата! Ти си ти, и аз те познавам. И не ме интересува кой си!
Но не за всички ще е така Вики, какво да правя сега? Къде да отида?
Не може ли у дома? Прогониха ли те?
Не. Майка ми се разплака, моли ме да остана. А баща ми го ударих.
Защо?
Опита се да заключи вратата, не ме пусна Крещеше, че не разбирам
А ти? Разбра ли всичко? Сигурен ли си?
За какво? Какво повече има?
Защо казаха тъкмо сега?
Въпросът излитна и вятърът го отнесе. Христо се сви, мислейки над думите.
Не знам промълви най-после. Вики се успокои.
В гласа му вече нямаше безнадеждност. Появи се въпрос. Чакаше отговор, и Вики знаеше това ще го държи далеч от ада.
Искаш ли да дойда с теб?
Къде?
У вас. Христо, ще идем заедно, ще ги питаме защо избраха този момент. После, ако пак поискаш ще се върнем тук. И аз няма да ти преча в нищо.
Издържа изненадания му поглед. Стисна ръката му, отвеждайки го далеч от ръба.
Хайде!
И Христо се обърна, метна крака на покрива, последва я Тя го прегърна силно, отвеждайки го по-далеч от ръба, мислейки само напред.
Аз съм слабак
Глупости! подсмихна се Вики, дърпайки го към стълбите. Аз ако разберам, че родителите ми всеки би се сринал! Чуваш ли?
Вики се спъна, Христо я хвана.
Внимавай!
Кой го казва хей, аз поне светя! Хайде, имаме много работа!
Тази вечер остана завинаги в паметта им.
Тежкият, объркан разговор с родителите на Христо.
Примирението, което настъпи, когато разбра, че истинският му баща ще излезе от затвора и иска среща с него.
И сълзите на жената, която му стана майка, пое отговорността за едно малко, едногодишно момче, осиротяло след нелепата смърт на най-добрата й приятелка.
Моята истинска майка…
Да, Христо, това направи истинският ти баща…
И сега той иска
Иска да те види.
Не искам!
Разбираме те. И точно затова избрахме да научиш истината от нас, а не от него. Прощавай, че сега, но го пускат по-рано.
Не искам да го виждам.
Имаш право и ще подкрепим всяко твое решение.
Говореха, говореха, и Вики осъзна, че на покрива няма вече да се върнат. Нито днес, нито друг ден. Нещо се беше разместило в душите им, миналото се превърна в бъдеще.
И когато късно вечерта Вики се прибра вкъщи, отключи сама и се промъкна боса в тъмната кухня, майка й я чакаше на прозореца.
Виктория я прегърна, притискайки носа си в рижавите къдрички на тила, вдъхвайки познатия аромат на любимите майчини парфюми. И изрече думата, която носи надежда, изтрива ненужното и оставя важното:
Прости ми…
И ехото на майка й тази, за която нямаше нищо по-скъпо от Вики:
И ти на мен… Гладна ли си?
Не, мамо. Знаеш ли днес май си взех изпита
Какъв изпит, Вики? Едва ли са още скоро?
Май най-важният, мамо После ще ти разкажа.
Защо после?
Защото утре е пробният и трябва да си починаВики се усмихна леко, изморена, но пораснала.
Мамо, защото сега просто искам да поседим заедно. Седна до нея край прозореца. Мълчаха дълго, докато градът отвън тихо се успокояваше, а в кухнята се побираше нещо, по-голямо от думи някакво разбиране помежду им, старо и ново едновременно. Вики се облегна на рамото й, дъхът им се синхронизира. Моята истинска майка мина й през ума, изведнъж очевидно и просто както светлината сутрин.
Мамо?
Да, Вики?
Всичко ще е наред. Обещавам.
Майка й я притисна още по-силно, а зад прозореца от някъде някой изпусна фойерверк и в тъмното проблеснаха цветни светлини едно ново начало, едно малко момиче, пораснало за един ден.
Някъде далеч, на върха на старата кооперация, вятърът завъртя забравена детска шапка и я понесе към утрото.
