Стопанка в своя къща.
Елисавета, пак забрави да покриеш маслото въздъхна Димитрина Николаева и избута с шум стола по керамичния под. Цяла нощ е попивало миризми от хладилника. Миро, сине, по-добре си сложи прясно сиренце, вчера го взех.
Ръцете на Елисавета затрепериха върху ножа. Безмълвно рязваше комата хляб, стремейки се резените да са равни, а наоколо есенният дъжд тарамбукаше със ситни капчици по кривите прозоречни пътеки. Кухнята бе натоварена и малка за трима възрастни.
Мамо, нищо му няма на маслото Миро не дигна поглед от телефона, захапал механично филия.
Е как да е нищо? От грижа ти казвам. Вие младите не разбирате, че храните се развалят от неправилно съхранение. После болят стомаси, а кой ще ви лекува?
Елисавета сложи хляба в чиния, бавно се отпусна на стола. Главата ѝ от сутринта се въртеше, пелинът в устата ѝ беше лепкав и горчив. Наля си чай от пакет Добро утро с надежда, че горещината ще уталожи гаденето.
Ели, почти нищо не хапваш продължи свекървата, провряна над очилата си. Гледай се на какво си станала. Миро, как ще гледате деца с тая твоя жена? Здрава майка трябва на детето.
Нещо се изгърчи вътре, късащо и остро. Елисавета отпи от чая, езикът ѝ изгаряше, насили се да се усмихне.
Госпожа Николаева, по рождение не закусвам. Просто нямам апетит.
Ахам, все тъй. Навремето с температура ходех на работа, кой кабинки болнични е чувал? А сегашните ги мързи. Аз на твоите години вече отглеждах Миро, сама. И работа, и дом всичко вършех.
Миро се откопчи от телефона.
Мамо, това не е същото. Ели вчера се прибра към осем, сдаваха отчет.
Не споря, не споря, гледам да помогна. Млада рода сте, време е, но при такова слабо здраве…
Елисавета стана, взе неизпитата чаша и я понесе към чешмата. Отражението ѝ се мерна в стъклото: Димитрина нежно долива сирене на сина си, потупва го по рамото. Гласът ѝ, топъл и пресилен, се наднася:
Миро, днес имаш важна среща, не забравяй. Синята риза съм ти изгладила на стола е.
Елисавета стискаше чашата с изстиналия чай, усещайки в гърдите не тъга, а глух, нагарчащ здрач. Като изтощение но по-дълбоко. Като огорчение но по-дълбоко още.
Само три месеца по-рано се бе радвала искрено, че свекърва ѝ ще им гостува.
***
Димитрина Николаева дойде у тях в края на юли. Позвъни късно вечерта, гласът ѝ трепереше и отекваше. Комшиите снизу наводнили жилището ѝ, паркетът и мебелите отишли, трябвал сериозен ремонт. Майсторите обещаха седмица, максимум десет дни.
Миро, ще дойда за седмица-две, може ли? Хотелите ми идват скъпички, а и една съм, самотно е помоли тя през тръбата, и Миро, без да се колебае, се съгласи.
Елисавета тогава се зарадва. Свекървата живееше в Севлиево, виждаха я само около Коледа, отношенията им бяха миролюбиви. Димитрина ѝ се струваше енергична, приказлива, но добронамерена жена. От пет години вдовица, служеше в архива, отглеждаше теменужки.
Ще мине бързо, седмица не е нищо каза Елисавета на Миро, вече замисляща кое легло да освободят за гостенката. И без това отдавна не бяхме говорили на живо.
Миро я целуна по косите.
Златна си, знам, не е удобно… Но ми е по-леко, когато мама не е сама там с ремонтите.
Димитрина довтасе с два грамадни куфара и кутия, омотана с коноп. Елисавета срещна тях двамата на автогарата и помагаше с багажа. Свекървата изглеждаше уморена, очите ѝ зачервени, устните стегнати.
Ели, златце, благодаря, че приютихте старицата. Скоро заминавам, няма да ви се пречкам.
Първите дни бяха почти идилия. Димитрина готвеше обеди, търкаше пода докато другите бяха по офиси. Вечер си правеха чай с бисквити Златен клас, донесени от нея, и си разказваха случки. Миро цял сияеше, шегуваше се, щастлив, че мама е покрай него.
Само че към края на втората седмица нещо се размести.
Започна от нищото. Тя разменяше буркани с подправки, за по-удобно. После премести бельото, подредено според нейния ред. Елисавета намираше дрехите си на странни места, чудеше се дали да спомене. Глупости…, мислеше, капка работа капка обида.
Ели, мернах прах по корнизите, кога ги чистихте последно? Не е добре, алергии ще хване някой. Днес ги избърсах, да е кът чистота.
Благодаря, госпожо Николаева прошепваше Елисавета, с изтръпнали от срам бузи. Действително не и оставаше време за перфектна чистота. Вечерите бяха за книга или филм.
Не упреквам, дъще. Помощ давам. За ваше здраве.
След три седмици майсторите се обадиха от Севлиево, ремонта зациклил. Появили се проблеми с електротаблото, още 10 дни трябвало. Димитрина се натъжи, но не показа твърде.
Миро, не ви преча? Още малко остана.
Мамо, как ще пречиш! Миро я прегърна.
Елисавета наблюдаваше мълком. Усети леко неспокойство, но го прогони. Още една седмица Какво толкова!
Само че мина месец. После месец и половина. Свекърва като че се вписа в дома им взе стаята, която бе кабинет на Елисавета. Тя вече работеше само на кухнята или спалнята, неудобно, но не събираше кураж да си поиска кабинета.
Всяка вечер Димитрина готвеше вкусно, спор няма, но винаги по вкуса на Миро: картофи с месо, пиле фрикасе, мусака. Елисавета обичаше лека храна, риба, зеленчуци, но бе неловко да настоява.
Пак не си хапваш, Ели клатеше глава свекървата. Миро, виж си жената, съвсем се стопи. Май време за доктор е?
Наистина, по-малко ядеш безпокойство в гласа на Миро.
Просто нямам апетит повтаряше Елисавета. Беше самата истина. Сутрин я гадеше, денем я налягаше тежка слабост. Но не искаше доктор страхуваше се, че ще ѝ кажат от стрес е, а така сякаш би признала, че свекървата я потиска. Как да кажеш това?
***
Средата на септември работата затрупва. Данъчни, отчети, трима души до късно пред монитор. Тя пристига след девет, пребита, главата я боли.
Вкъщи уютен лампион, миризма на вечеря, гласът на Димитрина.
Ели, най-после! Миро и аз хапнахме, оставила съм ти супичка. Не мести тенджерите, наредени са да е под ръка.
Тя кимаше, стопляше яденето, което не можеше почти да преглътне. Миро идваше, целуваше я по бузата, разказваше за деня. Димитрина присъстваше винаги с плетката или с Журнал за жената. Въздухът бе натежал.
Миро, май майка ти се реши да остане за по-дълго? прошепна Елисавета една нощ в леглото.
Още не са приключили. Потърпи малко. Няма къде да отиде.
Минаха вече два месеца…
Това е мама… Тя е сама, ти не можеш ли да се поставиш на нейно място?
Болка се забиваше под лъжичката. Елисавета се извърна в тъмното. Миро заспа за минута, тя остана будна, слушайки в съседната стая шушукане и мърморене.
На следващия ден свекървата я посреща с предложение.
Ели, що не чистим заедно в събота? Така ще ти е по-леко.
Елисавета опита да откаже, но Димитрина вече беше потътрила кофата, мопа, кърпите. Въртяха се из жилището, и свекървата все коментираше.
Зад радиатора е черна мръсотия! Трябва прахосмукачка. И пердетата са за пране. А хладилника…? Две седмици без миене развива бактерии.
Елисавета слушаше, клатеше глава, търкаше, усещайки с всяка забележка как се натрупва тъмна обида. Но остро дума не можа да каже. Димитрина помагаше, така трябва нали?
Към края на септември усети: в собствения ѝ апартамент е гостенка. Неумела, непригодна, недостатъчна. Димитрина управляваше кухнята, банята, дори пералнята. Бельото на Миро тя го пере, сгъва го като трябва, глади ризите с нишесте.
Миро обича ризите да хрущят казва с усмивка. От малък го приучих на ред.
Елисавета своите дрехи пере скришом, когато машината е свободна. Понякога сама усеща, че крачи по жилището като крадец. Страхуваше се да не пречи.
Сънува странни сънища. Лута се по безкрайни коридори, търси стаята си, всичко затворено. Или стои в кухнята, готви, но всички съдове я напускат.
Будеше се мокра от студена пот, със сърце в гърло. Не можеше да изрече на Миро какво става с нея. Как да кажеш: Твърде много грижа ме задушава?
***
На първи октомври започнаха най-странните неща.
Сутринта Елисавета се събуди с гадене. Едвам стигна до банята. Бледа, трепереща над мивката, чу гласа на Димитрина:
Ели, добре ли си? Да викаме ли доктор?
Не… сигурно нещо съм яла изхриптя тя.
Не може! Вчера готвих я имах котлети! Миро яде!
Не е от храната, просто имам чувствителен стомах.
През деня я държеше слабост. На работа бледнееше над екрана, цифрите се мажеха. Колежката Мария я гледаше загрижено.
Като призрак си. Върви си у дома.
Не мога, отчети.
Здравето е преди всичко.
Тя не отиде на доктор, а вечерта свекървата я гледа с обидено лице.
Вечерта се тревожих. И Миро беше неспокоен. Разбираш ли, че ни плашиш?
Много работа имам.
Все работата е виновна! А домът кой ще подреди?
Елисавета се шмугна в стаята. През стената дочу тихи гласове Димитрина се оплакваше на Миро, той я успокояваше. Преглъщаше порива да изкрещи, но пак мълчеше.
На сутринта, докато вадеше блузата си за работа, видя голямо жълто петно на яката. Вечерта беше чиста!
Госпожо Николаева, знаете ли какво се е случило с блузата ми? излезе тя в кухнята.
С коя блуза ли, Ели?
Бялата.
Аз твоите дрехи не пипам. Дали сама не си разляла нещо?
Поглеждайки свекървата, тя внезапно осъзна Димитрина лъже. Знае. Направила го е нарочно.
Доказателства няма, Елисавета пак мълча. Друга блуза, но вътре ѝ тежеше.
Чудесата продължиха. Любимата ѝ керамична чаша, подарък от Миро, изчезна. Никой не я беше виждал. “Може да си я счупила?” само вдига рамене. Веднъж шампоанът свърши за нощ никой не знае къде е.
Елисавета престана да пита. Сякаш ден след ден потъваше в блато. На работа беше като робот, вкъщи не искаше да влиза в стаята си. Миро започна да се затваря, караха се за дреболии.
Ели, много си напрегната напоследък. От работа е, нали?
Не.
Тогава?
Искаше ѝ се да каже истината задушава ме майка ти, не мога да дишам, чувствам се чужда у дома. Но думите секваха.
Просто съм изморена. Извинявай.
Той я прегърна.
Още малко. Майка скоро си тръгва. Уж ремонтът е готов…
Само че ремонтът не свършваше. Всяка седмица Димитрина звънеше до Севлиево и се връщаше разтревожена:
Казали следващата седмица! Още малко…
Седмиците ставаха месеци.
***
Към края на октомври Елисавета загуби съня си. Или ако спеше в съня ѝ беше тежка тревога. Под очите сенки, ръцете треперят.
Една нощ се събуди от странен шум познато драскане, шепнешком. Идваше от стаята на Димитрина. Тя се надигна. Шумът се повтори, после замря.
Сутринта попита:
Слушах нещо нощес, ходехте ли?
Не, момиче. Аз спя дълбоко…
Може да ми се е сторило. Нерви…
След дни усети странен мирис. Восък. Като от църква. Завари, че миризмата идва от вратата на свекървата.
Госпожо Николаева, палите ли свещи?
Свещи? Защо, мила?
Мирише на восък.
Moже от съседите…
Но нощем миришеше пак. Винаги едва доловимо, винаги я будеше страх.
Веднъж, когато Димитрина беше навън, Елисавета влезе да надникне. На пръв поглед всичко наред диван, маса, саксии с теменужки. Отваря гардероба редове дрехи. Долу куфари и същата кутия с връв.
Тя се наведе към нея, но чу входната върна се до кухнята. Димитрина носеше торби, усмихнато:
Ели, ти тук ли, мислех, че си на работа.
Зле ми е, взех си по-рано.
Лягай да си починеш, ще направя чай.
Същата нощ пак имаше восъчен дим. А в коридора Елисавета видя снимка тяхна обща семейна, която винаги стоеше на рафта в спалнята. Беше захлупена, а лицето ѝ надраскано с остри, едва видими черти.
Сърцето ѝ удари и кънтеше. Гледаше снимката, не можеше да пусне рамката.
Ели, защо си застинала? Миро излезе от стаята.
Миро… виж това.
Какво е станало?
Лицето ми върху снимката. Надраскано е…
Може да е фабрично когато правят копия.
Mиро, това е с игла!
Кой…?
Двамата знаеха. Не изрекоха име. Елисавета прошепна Може да съм се объркала. Върна рамката, без да спи цяла нощ.
***
Ноември донесе студ. Елисавета бе непрекъснато зъзнеща, навличаше вълнен казак и у дома. Гаденето се увеличи. Почти не ядеше, само чай и сухарчета, криеше се от погледа на свекървата.
Ели, цялата си болнава с грижата на тревога, но в очите се прокрадваше нещо друго задоволство? Може би да.
Шефката ѝ я извика на разговор.
Госпожо Генова, в последно време грешите в отчетите. Това не ви е в характера. Добре ли сте?
Съжалявам… повече няма да се случва.
Сигурна ли сте? Искате ли отпуск?
Елисавета си представи отпуск у дома, с Димитрина навсякъде, усети лед вътре.
Не, благодаря. Ще се справя.
Но тя не беше добре. Привечер се взираше в празнотата на кухненската маса, губеше се. Миро се опитваше да говори, но тя отговаряше кратко. Той се сърдеше, затваряше. Дойде напрежението между тях.
Не разбирам какво става. Две думи не мога да кажа, без да ме прекъснеш. Тук ли си изобщо?
Извинявай. Изморена съм…
Да идеш на лекар. Мама вика, че и не ядеш.
Мама казва. Елисавета го погледна.
Твоята майка много неща говори.
Моля?
Нищо.
Отиде си в стаята. Той не я последва.
След няколко дни нещо окончателно прекърши всичко.
Елисавета се прибра по-рано шест без нещо. В жилището бе гробна тишина.
Съблече се, отиде да се измие. Чу полуглас монотонен, прошепнат. От стаята на свекървата.
Замръзна, заслушана. Интонацията напомняше молитва, но не беше.
Приближи. Вратата зее на масата две свещи, дебели, храмови, горяха с жълт пламък. Димитрина бе надвесена над масата. Пред нея снимката на Миро, и до нея снимка на Елисавета, лицето ѝ пречертано с черен маркер.
Димитрина движеше ръка над снимките, мърмореше, в миг блесна игла. Приближи я към снимката на Елисавета.
Госпожо Николаева! гласът ѝ прозвуча чужд.
Свекървата се обърна рязко, бледа, очите ококорени.
Ели, не очаквах…
Какво вършите?!
Тя скри иглата, лицето ѝ премина от объркване към студена ярост.
Не е твоя работа.
Свещи. Снимки. И игли какво…
Казах! Не ми се бъркай! Излез от стаята ми!
Вътре в Елисавета нещо се скъса. Всичко, сдържано от месеци, избликна.
От вашата стая? Това е МОЯТ дом! МОЯТА стая! Вече три месеца насила…
Ели, не вдигай тон…
Ще вдигам! Обръщате ми живота! Пипате вещите ми, драскате снимките ми. Отровихте дома ми!
Аз не съм! Димитрина се изправи, жестока. Ти всичко рушиш! Синът ми страда с друга жена досега да е имал семейство, дете, а ти само работа! Не си му половинка!
Думи като плесница. Елисавета пристъпи, замахна снимката, строши я.
Оставете ни! Събирайте си багажа, напускайте. СЕГА!
Не можеш…
Мога! Стопанка съм на тук, казвам довиждане! Веднага си тръгвайте!
Миро няма да ти го прости!
Това си е наша работа! Вие тръгвайте!
Вратата хлопна Миро се върна с покупки. Чу виковете, влезе.
Какво става тук?
Димитрина го сграбчи за рамо.
Миро, жена ти ме изгони! Обижда ме!
Миро видя свещите, снимките, иглата. Разбираше по лицето му: недоумение, после ужас.
Мамо, какво е това?
Нищо, сине, молих се само…
С игла? С надраскани снимки? Как може!
За твое добро е, синко. Тя не ти пасва…
Млъкни! кресна Миро, с такъв гняв, че замлъкнаха. Събирай си нещата. Сега отиваме до автогарата.
Миро…
Веднага!
***
След час Димитрина замина. Миро ѝ помагаше, никой не продума.
На вратата жената я погледна пронизващо.
Ще съжаляваш.
Нищо не отвърна. Миро взе куфарите и излезе. Димитрина излезе след него. Вратата се затвори.
Елисавета остана сама.
Тишината в жилището гърмеше. Тя влезе в стаята на свекървата маса с восък, снимки, обърнати свещи. Събра всичко, изхвърли го на балкона.
Отвори широко прозореца пусна ноемврийския студ. Застана, гледайки към тъмното небе, дъждовния покрив дишането ѝ бе най-после свободно.
Миро се върна след полунощ, изтощен. Влезе в спалнята, отпадна на леглото.
Пратих я, качих я на влака за Севлиево.
Елисавета седна до него, хвана го за ръка.
Прости ми.
За какво?
За всичко.
Не, аз ти дължа извинение. Не съм искал да видя Тя явно полудя.
Самотна е. Баща ти го няма… Ти си ѝ всичко.
Това не оправдава такива работи!
Мълчаха. После Миро я прегърна, силно, треперещ.
Боях се, че ще те загубя. Ти съвсем се отчужди. Мислех, че не ме обичаш вече.
Не. Просто се задушавах.
Повече няма да се задушаваш. Обещавам.
На сутринта слънцето пробяга между пердетата. Елисавета стана, навсякъде тихо. Никъв шум от кухнята, никакви тенджери, никакъв Димитрин глас.
Отиде, видя празната стая. Неин кабинет отново.
В кухнята Миро правеше кафе.
Добро утро.
Добро.
Ядоха двама. Тя хапна препечена филия с масло и за първи път не ѝ прилоша.
Ели, сериозно, трябва да си запишеш час при лекар рече Миро. Зле изглеждаш. Да те запиша?
Добре.
На другия ден отиде при личния възрастна докторка с топло лице. Разпита за гадене, слабост, липса на апетит. После внимателно:
Кога беше последния ви цикъл?
Елисавета се сепна. Не помнеше… всичко бе толкова объркано!
Преди доста време… сигурно повече от месец.
Да направим тест за бременност.
Тестът беше положителен.
Честито, имате около шест седмици. Гаденето е от бременността, класическо. Ето направление за гинеколог.
Елисавета излезе по коридора в шок. Бременна. Дете. Тяхното дете.
Седна на пейката и се разплака тихо, с длани на лицето. От облекчение, радост и страх.
Вечерта каза на Миро. Първо не повярва, после я прегърна и посипа с целувки.
Наистина? Наше дете?
Наистина. Шест седмици.
Това е чудо! беше като малко дете щастлив.
Вечерите им станаха спокойни. Пренаредиха стаята вече отново неин кабинет. Изчистиха всичко на Димитрина, замениха пердета.
Домът се преобрази стана светъл, лек. Елисавета готвеше, каквото ѝ се харесваше; смеховете се върнаха.
Ели, мисля си за мама започна Миро една вечер. Когато се роди бебето, тя ще поиска да дойде.
Така е.
Ще имаш ли нещо против?
Елисавета го погледна.
Може да идва, но само на гости. Без да остава. Това ми е условието.
Съгласен.
С детето насаме няма да я оставям, поне в началото. После, ако видя промяна…
Разбира се.
Не искам да съм лоша, да скандалджийствам. Но няма да позволя да разрушат спокойствието ни. Нашата къща си е наша.
Няма да има напрежение. Само граници. Приеме ли ги добре. Не ги ли приеме няма да отстъпваме.
Елисавета се сгуши до него, навън ръмеше, дома бе топъл и тих.
Мислиш ли, че ще успеем?
Сигурен съм. Защото сме двама, и вече знаем защо.
Тя кимна. Дълбоко още се таеше страх, неизвестност; но усещаше сила. Можеше да каже не. Можеше да защити дома, живота, себе си.
Миро, обещай ми, че ако пак стане тежко ще ме чуеш. Не, че нищо ти няма.
Обещавам. Винаги ще те чувам.
