– Ехо, има ли някой вкъщи? Елица захвърля сандалите и замърмори от удоволствие.
Красиви бяха, няма спор, но ужасно неудобни! Подлъга се по външния вид, вместо да помисли дали са подходящи за летните жеги. Каишките са тънки, впиват се ужас!
Елица вдигна обувките от пода, за да ги подреди на рафтчето в антрето, и застина. От ъгъла до вратата я гледаха две пронизващи зелени очи.
– Кой си ти? попита тихо Елица, без да се осмели да повиши тон.
Собственикът на тези магични зелени очи предпочете да не отговаря. Притисна се още повече в ъгъла, клекна и съскаше заплашително.
– Ясно
Елица внимателно остави сандалите на пода, за да не изплаши необичайния си посетител.
– Спокойно, няма да те докосна! Искам само да разбера откъде се взе. Ако не си против, разбира се. Каква изненада
Нарушителят отговори с ниско ръмжене, но в гласа имаше повече уплаха, отколкото агресия, и това накара Елица да се усмихне.
– По-спокойно де, страшен ми звяр! Това е моят дом, тук не се нараняват гости.
Котаракът явно разбра намеренията ѝ престана да съска, вече поставил предните лапи на пода, останал леко нащрек, но без враждебност.
Елица мина през коридора, надникна в хола и кухнята, и остана учудена от неочакваната чистота и тишина. Обикновено, когато се прибираше, цялата къща беше с главата надолу трябваше да стъпва предпазливо, че винаги можеше да настъпи някоя остра част от детски конструктор или несъхнали бои от последните творения на децата.
Вратата на детската стая беше открехната, но там също беше толкова тихо, че Елица за момент реши, че няма никой вкъщи.
Грешеше. Всичките ѝ съкровища бяха тук. Тримата седяха на пода около огромен лист картон и рисуваха заедно нещо тайно.
– Много интересно! Защо никой не ме посреща? усмихна се Елица, гледайки двете рижи главици и едната тъмна.
Всички хорово възкликнаха: Ой! флумастерите литнаха във въздуха, а Василка се тръшна по гръб, разперила крака и ръце, опитвайки да скрие недовършената рисунка.
– Мамо! Недей да гледаш!
Елица се изсмя и скри лицето си с ръце.
– Добре, няма да гледам! А ще ми кажете ли кое е онова чудовище в коридора, което съска по мен?
Огнян, притежателят на тъмната коса, погледна многозначително по-малките си братя и стана.
– Мамо, извинявай! Искахме да те подготвим, но не успяхме. Аз го доведох.
– Разбрах. А защо е толкова див?
– Лапата му е ранена. Взех го от кучетата на двора.
Елица притеснено се наведе към сина си.
– Теб нищо не те ухапа, нали? Коя лапа го боли?
– Успокой се, мамо! Добре съм. Те го гонеха цял ден. Бяха кучетата на леля Ирена, не улични.
Този псевдосвободен глутница я беше известна четири невзрачни кученца, които много обичаше основната клюкарка на блока, леля Ирена. Често ставаха повод за кавги, кучетата не бяха особено възпитани и често се пускаха свободно стопанката им имаше болни крака. Но леля Ирена не искаше да се разделя с любимците си и всички майки в кооперацията на Петко Каравелов 5 знаеха преди 10 сутринта е по-добре да не пускат децата навън. Колко пъти се беше случвало някое дете да се разплаче от страх, а щом леля Ирена се появеше, кучетата се укротяваха, кавгите спираха. Макар и да не хапеха, знаеха как да застрашат някого с лай.
Сама леля Ирена не беше лош човек животът я беше поразтърсил сериозно. Израснала по трудните времена, беше преживяла ужасен брак с тиранин, когото всички обобщаваха като достоен, а у дома се превръщаше в звяр. Кротка и мълчалива, понесе си тежкото, защото за нея най-важно беше детето ѝ син от първия брак. Останала рано вдовица, тя се омъжила втори път, надявайки се да даде баща на сина си, а отчимът си играеше ролята перфектно. Докато един ден, без да иска, синът ѝ стана свидетел на сцената на насилие. Каквото и да се беше случило, Ирена пое вината върху себе си, детето замина при баба си, а нея я вкараха за време, докато разследваха случая.
Когато излезе от затвора, най-напред си взе сина обратно, после размениха жилището за друг вход, и започна нов живот, в който компания ѝ правеше първата ѝ спасена уличното куче Иза. С времето у леля Ирена се насъбра стадо кучета, всички спасени, всички обичани като деца.
Синът ѝ завърши успешно и се установи в София, добър пост, съпруга и две умни внучета. Леля Ирена отказва да се премести при него твърдеше, че така никому няма да е в тежест.
Елица носеше веднъж седмично кости и свитъчета месо за кучетата, и пиеше там задължителния чай, разменяха снимки и истории за внуците.
От всички съседи само Ирена знаеше, че Огнян не е кръвен син на Елица. Появата му семейството се обсъждаше зад гърба им колко не си приличат децата, а леля Ирена ги прекратяваше с: На кого прилича детето, не е ваша работа! Ако сте виждали дядото на Елица чернокос, синьоок! Красавец беше. Все ще има нещо наследено.
Истината беше друга. Пет години след брака, Елица и съпругът ѝ Александър (Сашо) не можеха да имат дете. Лекарите казваха: Всичко е наред, но понякога така става, биологията е неразгадаема. Неуморимите опити останаха безплодни.
Тогава съдбата поднесе друг избор братовчедка ѝ Цветелина, по-възрастна, забременя от мъж, който не искаше отговорности и избяга. Трамата лели и лелинчета увещаваха и мъдруваха, но Цветелина, отчаяна, отказа детето Ще подпиша отказ в родилния дом, това дете не го искам. Дали съдбата, или лекарска грешка, но тя не издържа на раждането Огнян остана сирак няколко дни след раждането си.
Елица не се колеба. С любовта към покойната си братовчедка,и верността към семейството си, тя каза на Александър само: Наш е. Александър, винаги тих, но подкрепящ, дори не се поколеба.
Елица изчезна за два месеца при близки на село подготви документите, прибра бебето, изигра клишето на бърза бременност и раждане и съседките забравиха подробностите.
Само леля Ирена получи истината:
– Добре си направила, момиче! Не се страхувай, че не е твой по кръв, щом го гледаш и обичаш, твой е! Ако започнеш да се съмняваш в правото си да бъдеш майка, ще объркаш детето! Гледай си го като свое нужен му е родител със здрава дума и любов.
Този съвет остана дълбоко в сърцето на Елица.
С времето семейството се увеличи Иван и Василка допълниха компанията. А Ирена с усмивка наблюдаваше как трите деца тичат и хранят кучетата с бисквити.
После дойде момент, когато Елица потърси отново съвета на Ирена.
Огнян стана сприхав, започна да удря деца, да се държи грубо извън къщи, макар у дома да беше нежен с по-малките. Опитите да говорят не дадоха резултат, училищната психологиня каза: Ще го израсте.
Елица реши стига толкова. Една вечер остави децата на Александър, изтича при леля Ирена.
– Знаех си, че ще дойдеш посрещна я тя. Сядай, пекох баница! Чай ще ти сипя, ще си поговорим. За Огнян ли е тревогата?
– Да
Елица разказва, не подбирайки думи, плаче. Ирена слушаше внимателно.
– Как да ти кажа Не е лесно да си момче в този свят. Но трябва да намериш причината, по която е агресивен. Не го питай обвинително, не го прекъсвай. Кажи му, че първо искаш да разбереш, после ще решиш дали да се караш. Ако усети, че го чуваш ще сподели.
Тази вечер Елица се прибира, всички спят, освен Александър. Тя влиза в детската, сяда до Огнян. Гали косата му, тъмна като на Цветелина. Сърцето ѝ се пълни с топлина.
Момчето се обръща в съня си, просва ръка върху майка си и прошепва:
– Мамо, защо плачеш? Недей! Няма да ги бия повече!
Очите му толкова страдащи. Елица го прегръща плътно.
– Знам… Разкажи ми всичко. Сега, моля те! Кой ти каза нещо лошо?
И Огнян се отпуска.
Оказва се, простата истина децата навън говорят, че е осиновен, че Иван и Василка са истинските ѝ деца, а той бил чужд. Защото бил различен. Че тя не му била майка.
– Глупости! избърсва сълзите си Елица, хваща брадичката му да я погледне. Мой си! От главата до петите! Никога не го забравяй! Още на татко си си! Запомни хората могат да говорят, но умен човек не обижда, не злослови, и не решава с юмруци спорове. А ако не разберат толкова по-зле за тях. Но не се бий заради техните думи! Чакай малко
Тя отива в хола, вади стария албум. Показва снимки баба му млада и красива, снимка с братовчедка ѝ Цветелина, дядо му чернокос, както и Огнян.
– Виждаш ли, че кръвта е същата? А аз съм като баба ти, затова съм рижа. Когато пораснеш ще учиш за наследственост. Сега само да знаеш ти си наш!
Огнян въздъхва облекчено. Елица за малко не му казва цялата истина, но се спира ще му дойде времето. Сега е важен покоят.
На другия ден, леля Ирена го заговаря на двора:
– Отлично са те възпитали, Огняне! Родителите ти има защо да се гордеят!
С прости думи, дава му спокойствие.
След време Елица отново търси подкрепа от Ирена, докато един ден вратата ѝ остава затворена кучетата вият вътре, никой не отваря. Леля Ирена е в болница, сама се обажда чак когато Елица я издири.
– Елица, благодаря! Кученцата трябва да се извеждат. До две денонощия не са яли нищичко
– Защо не ми се обади?! Нито на сина си Семейство са, за това са нужни! Да се тревожат в случаи като този!
– Не исках да преча Вярно е, права си ще им съобщя. А сега си благодаря, че се грижиш за четириногите ми.
Кучетата са нахранени и изведени, Огнян поема грижата за тях. Премеждието отминава.
Така, когато Огнян прибира от двора търкалящ се, слаб и ранен котарак, кучетата го разпознават и стоят кротко.
– Британец ще си ти Как така се изгуби, братко! шепне му Огнян, докато го носи. Приятелят му го драска, изплашен, но не бяга.
Децата посрещат госта с възторг, опитват се да изгладят мръсната му козина, уговарят го и планират как да поднесат новината на мама.
Елица се смее на собствената си рисунка с котка по-голям от нея на ръце.
– Мислите, че с това ще ме убедите да го оставя? Никога не съм имала котка, не знам как се гледа
– Мамо, и ние не знаем. Ще пратя Огнян при леля Ирена каква е разликата куче или котка? Тя знае всичко!
В този момент звъни звънецът появява се леля Ирена.
– Само ти липсваше усмихва се Елица. Помогни за превръзката.
– Мамо, може ли да го оставим?
– Остава, ако никой не го потърси. Някой трябва да го обича, нали?
И котаракът остава. Елица въздиша, брои левчетата във ветеринарната клиника, но решава струва си заради радостта в детските очи. Котаракът, накрая доверчив, се гушка в нея. Огнян му се сърди, а Елица се смее:
– Усеща кой е главният тук!
Тя знае, че когато в къщата настъпи тишина и децата потънат в сън, с по един котешки нос в одеялото, сивата сянка ще се промуши през коридора, ще докосне детската врата, ще се свие до Огнян. Момчето ще го прегърне насън, а котаракът ще замърка, спокоен в новия си дом.
– Лека нощ! ще прошепне Елица, галейки любимите си главички и гърба на котака.
Тишината ще я посрещне, а тя ще се усмихва, затваряйки вратата. Щастието обича тишината!
Ще дойде още много утрини и много нови грижи.
И когато след време леля Ирена се мести при сина си, а четириногата банда намира дом в голямата им къща с двор, всички ще знаят животът прави кръгове. Два пъти седмично леля Ирена ще сяда пред компютъра, внучката ѝ ще ѝ включи видеоразговор.
– Здравей, лельо Ирена!
А Огнян, вече младеж, ще гали огромния котарак на скута си.
В очите на тази непокорима някога жена има светлина леля Ирена е добър човек, животът ѝ тепърва предстои, а около нея има добри хора! Значи ще има много светлина и радост в къщата.
И, кой знае всеки ще получи още един шанс за щастие!
